Начало Идеи Актуално Всички разбират и от театър
Актуално

Всички разбират и от театър

7941
Фонтанът пред Народния театър, фотография Иван Шишиев/Етюд-и-те на София

Скандалите в Народния театър продължават. Случаят е удобен всеки гражданин да изкаже своето окончателно мнение по въпроса. Не се изисква собствено познаване на материята, защото веднага стартират общите заключения. Приписваната на Архимед реплика „Дайте ми опорна точка с достатъчно дълъг лост и ще повдигна Земята” е приложима в описваната ситуация: театърът е опорна точка, проточилият се скандал е достатъчно дълъг лост, така че архимедовците (а всички явно са такива) се захващат да повдигат Земята или с други думи – да вадят генерални изводи за това как трябва да бъде устроен светът.

Чули-недочули, разбрали-недоразбрали мнозина вече издават присъди – кой е прав, кой е крив, кой е некадърник, кой е талантлив. И оттам – според уклона към едната или към другата страна – кои от нас са грешници и кои са светци в голямата картина на живота. Събирането на малко по-детайлна информация за професионалното функциониране на театралния процес и в частност на репертоарния национален театър само пречи на размаха, с който се отсъжда. Защо да се губи време в излишно мислене, защо да се мълчи, ако не се знаят някои подробности? Достатъчно е да се хванат контурите и нататък всичко тръгва от само себе си – отдавна готовите клишета формират отношението и то се заявява смело и непоколебимо в публичното пространство. 

Дали самите артисти провокират такава реакция? Да. Те се изкушават да търсят обществен отзвук, за да употребят привлеченото внимание в подкрепа на своята позиция. Правят го развълнувано и пристрастно, с което дават повод за развълнувани и пристрастни оценки от съдебните заседатели. Последните вече не представляват неутрални наблюдатели на фактическата обстановка, които да решат какво и защо, след като внимателно преценят тежестта на изложените аргументи. Напротив, те са предварително настроени да приемат това, което върши работа на тях самите, и да отхвърлят обратното. А работа им върши онова, което подпомага тяхната лична борба, с техните лични врагове, по техния личен път. 

Как по друг начин биха могли да се държат гражданите и артистите? Може да се препоръча по-разумно поведение, макар да изглежда, че вече е късно. И все пак нека кажем, че артистите, в това число и артистично-административното ръководство, трябва непременно да останат концентрирани в усилието да разрешат проблемите си, без да ангажират хора извън своята близка професионална среда. Това означава да се уповават на собствените си способности и авторитет, които би трябвало в професионален смисъл да превъзхождат тези на хората, които не работят в тяхната сфера. Да се отстояват критериите на професионализма е важно, защото иначе се губи специфичната ценност на заниманието и то се превръща в разграден двор, където агресивно се вихри единствено споделената некомпетентност.

Гражданите също би трябвало да зачитат границите на едно пространство със свой вътрешен ред, установен на базата на осмислен опит, и да не навлизат в него сякаш този опит няма стойност и без да го имаш можеш да раздаваш правосъдие. В качеството си на активна публика те разбира се осъществяват пряк допир с театралното изкуство и са неотделима част от неговото случване, но точно запазването на почтителна дистанция между себе си и неговите дейци съхранява неговата художествена аура. Тя изчезва, когато зрителят директно налага на художника своите възгледи и артистът просто изпълнява поставените му изисквания.

В съвременната европейска политика основно място заемат два принципа на християндемокрацията, които имат своите корени в католическите и протестантските социални учения, а следите им могат да бъдат открити и в античността – суверенитет на сферите и субсидиарност. Първият сочи към автономността на всеки различен сектор от живота. Тази автономност е обвързана със собствена компетентност и отговорност, които осигуряват както здравословната цялост на самата сфера, така и нормалното интегрирано живеене, доколкото в него своите роли играят всички различни сфери. Накърняването на суверенитета води не просто до увреждане на отделния орган, а на общественото тяло, в което той изпълнява своята задача.

Субсидиарността утвърждава разрешаването на проблемите на нивото, на което те са възникнали, като търсенето на съдействие от по-висока инстанция не е препоръчително, преди да са изчерпани всички налични в собствената среда средства. Този децентрализиран подход подсилва индивидуалния имунитет, защото централизираната намеса отнема личната енергия и води до болестотворна инертност. Оздравителната външна намеса може да се окаже ползотворна, ако подейства окуражаващо на вътрешната инициатива, вместо да я подменя с налагане на санкции от трети лица. Всеки знае, че да се пребориш сам носи по-дълготраен положителен ефект за теб и за останалите, отколкото друг да свърши твоята работа.

Тези два принципа са били опора на цивилизацията в по-далечната история, а в по-близката съвсем конкретно са способствали за съвземането след пораженията на Втората световна война и за учредяването на съюзите, в които цивилизованите държави влизат, за да избегнат разрушителни конфликти в бъдеще. Пътуването е дълго и трудно, но така или иначе само с подобна нагласа могат да се постигат реални резултати. Затова и към конкретния казус с театъра може да се погледне по този начин и да се приложат неговите мерки. А и към много други казуси е добре да се отнасяме така, вместо да прехвърляме отговорността върху всички и всичко да се определя от общото некомпетентно, но настървено и шумно говорене.

Аз съм режисьор на свободна практика, винаги съм избягвал щатните назначения, защото смятам, че природата на заниманието ми изисква такова поведение. От друга страна, разбирам, че щатната система има своите основания и нейното трансформиране, ако такова се налага, изисква внимателно обмисляне и провеждане. В този момент в Народния театър се играят четири мои спектакъла – „Опит за летене”, „Големанов”, „Караконджул”, „Плач на ангел”. Поставил съм още толкова, които вече не са в афиша – „Саломе”, „Снегирьов”, „Солунските съзаклятници”, „Ничия земя”. През годините съм се срещал с различни директори на така наречената „първа трупа”, работил с много актьори, с някои – по няколко пъти. Мисля, че добре познавам театралната ситуация на мястото и въпреки това избягвам да взимам публично отношение, като изключим споделянето на загриженост и насърчаването на диалога между спорещите страни.

С настоящия текст продължавам в същата посока и се надявам, че колегите ми ще проявят мъдрост, а публиката – разбиране. „Всичко е добре, когато свършва добре” е казал един, който наистина разбира от театър.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии