Разговор със словенския режисьор Йерней Лоренци. Спектакълът му „Илиада” гостува в рамките на платформата Световен театър в София на 8 юни от 19 часа в Сатиричния театър
„Словенският спектакъл „Илиада“ е новаторска и великолепна постановка, вдъхновена едновременно от класиката и от европейския театрален авангард, със скрити препратки към съвременната история”. Думите са на Маргарета Сьоренсон, председател на Международната асоциация за театралните критици. В своята постановка по епоса на Омир режисьорът Йерней Лоренци събира най-добрите актьори на словенската сцена. Спектакълът спечели Голямата награда за режисура и Наградата на публиката на Международния театрален фестивал БИТЕФ 2015 в Белград, както и Голямата награда, Наградата на критиците и журналистите и Наградата за музика на Международния театрален фестивал „Контакт” в Торун, Полша. Режисьорът Йерней Лоренци е познат на българската публика със спектаклите „Буря“ по А. Островски и „Бесният локомотив“ по Ст. Виткевич-Виткаци, той е сред водещите театрални режисьори на Словения и преподавател в Академията за театър, радио, кино и телевизия в Любляна.
Във вашите представления музиката често играе важна роля. Защо? Беше ли тя отправна точка и за „Илиада”?
В настоящия порой от образи, във времена на радикална пристрастеност към външното проявление на нещата и господство на визуалното, имах желание да се обърна към слушането. Исках да заменя очите с ушите и да ги насоча към главните сензори. Като врата, като таен вход. Не ме интересува дълбочината на реалното пространство (каквото е сцената в театъра). Интересува ме безграничната дълбочина на човешкото въображение. Представлението се случва вътре в зрителя или в пресечната точка между актьора и зрителя. Случва се във вибрацията на звука, не в измеренията на пространството. „Илиада” е логично следствие от това изследване. Ако „Одисеята” е (холивудски) филм, то „Илиада” е литургия.
Древногръцката епическа поема „Илиада“ е написана в хекзаметър. Мелодията на стиха ли ви вдъхнови да работите с музиката като средство и как?
Има нещо много фундаментално в ритъма на хекзаметъра. Биенето на сърцето, пулсът на всичко живо. В същото време има нещо непреклонно в него, почти войнствено. Като че ли животът винаги е бил и ще бъде обвързан с разрушението. Хекзаметърът идва отвътре, от стомаха, което е доста далеч от главата. От едно място между сърцето и гениталиите. Това е точка, която отвежда към архетипа, към подсъзнанието, които остават неизменими. Това е удоволствие и ужас едновременно. Това е утопия и антиутопия. Обещание и заблуда. И да, хекзаметърът беше нещо като ключ към постановката. Защото е извисен и труден за овладяване. Както е невъзможно да се спре ходът на историята, човешката природа.
Обикновено „Илиада” се възприема като история за гняв и любов, които слагат край на хармонията, но в същото време носят разбиране за човешката съдба, а няма как тя да се знае предварително. Какво беше основното предизвикателство в поставянето на тази история?
Простотата на психологията в „Илиада” (нарекли сме я „мегалитична” по праисторическия камък мегалит) и аудио-физическият потенциал на Омировия свят в „Илиада”. В него много неща стават, но почти нищо не се случва. Това е нещо като статукво: потенциална енергия, която рядко се трансформира в кинетична енергия. Има очакване, но няма облекчение. В „Илиада” не ставаме свидетели нито на смъртта на Ахил, нито на падането на Троя.
Можете ли да опишете подробности от вашата работа с актьорите и музикантите? Имахте ли планирана стратегия за репетициите, или създадохте спектакъла през работата с ансамбъла? Какъв беше вашият подход?
Винаги работя заедно с групата и за групата. Имам изключителния късмет да работя с невероятни актьори и членове на нашия екип. Представлението е органичен резултат от колективната работа, а не предварително намислена концепция. Аз предлагам една свободна рамка и след това търся моментите, в които нещо възниква.
Какво е съвременното послание на „Илиада” според вас? По какъв начин мислите, че този текст се свързва със света днес?
Не вярвам в посланията или поне не в режисираните, насочени към публиката послания. Искахме да постигнем едно преживяване и контакт; една общност, пътуване. Беше важно да преживеем представата, че не сме толкова по-различни един от друг, колкото си мислим; че всички сме „братя и сестри” в нашата воля за власт, в нашата тотална уязвимост и преходност.
Вашият спектакъл печели едновременно адмирациите на критиката и на публиката. На какво според вас се дължи успехът на „Илиада”?
Мисля, че е заради неговата простота и интензивност. Заради липсата на директен спектакъл; той по-скоро атакува сетивата. Заради брилянтния екип (наричаха ни „племето на „Илиада”) и заради нашата любов към материала, към другия (актьори и зрители), към себе си. Ние всички сме жертви на собствения си хюбрис.
Какви са вашите следващи проекти? Възнамерявате ли да продължавате да изследвате езика на музиката на театрална сцена?
Интересувам се от „Сън в лятна нощ” от Уилям Шекспир, „Дървеница” от Маяковски, Библията, „Симпозиум” на Платон, но честно казано, не знам какво ще се случи. Все още нямам планове, нито нещо нахвърляно. В момента не работя. Имах нужда да си почина от театъра, от себе си, от това, което ставам, когато поставям. Тази почивка е трудна за мен, защото не се харесвам особено, когато не правя театър. Въпреки това дистанцията ще ми помогне да открия какво и как да правя в бъдеще.
Интервюто е публикувано в бюлетина на МТФ „Варненско лято”.
За гостувалите в България спектакли на Йерней Лоренци
