Начало Идеи Актуално Всички срещу всички, всички срещу един
Актуално

Всички срещу всички, всички срещу един

3404
Снимка Цветелина Белутова, „Капитал“ 

От неделя мнозина започнаха да си задават въпроса какво точно цели Румен Радев с решението си да връчи третия мандат на БСП. Отговорът дойде съвсем неочаквано от една фигура, която се смята за част от близкото му обкръжение. Пред БНР политологът Слави Василев, нашумял неотдавна с книгата си „Проваленият парламентаризъм“[1], обясни детайлно намеренията на президента: тъй като НС е неспособно да изпълнява конституционните си функции, Радев е взел най-правилното решение, като е създал всички необходими предпоставки, за да може служебният кабинет да продължи да работи още поне пет месеца. Откровенията на Василев придобиха измеренията на цинизъм. Това е така, защото основният закон вменява на държавния глава посреднически и консултативни функции в процедурата по съставяне на правителство. Конституционните разпоредби провъзгласяват България за парламентарна република, а държавният глава е положил клетва да спазва Конституцията.

След като имаме подобно публично признание, изброявенето на обстоятелствата, които доказват, че ходът на Радев цели да задълбочи политическата криза, придобива чисто формален характер. Шансовете на Корнелия Нинова са нулеви. БСП е в обтегнати отношения с ПП заради решението си да подкрепи избора на Вежди Рашидов и защото помогна за връщането на хартиената бюлетина. Проблемът с ДБ е в две насоки. Първата конфликтна линия е свързана с отношенията с Русия и предоставянето на военна помощ на Украйна. Втората е ситуирана на чисто идеологическата плоскост и нейният характер не се нуждае от допълнително изясняване. ГЕРБ има решение на своя конгрес да не влиза в коалиция с левицата. ДПС и „Възраждане“ са в тотална политическа изолация от всички останали парламентарни групи. Единствената хипотетична възможност за взаимодействие остава с „Български възход“ с неговите 12 депутати.

До преди няколко дни в публичното пространство доминираше тезата, че въпреки малката вероятност единственият шанс да се сглоби евентуална работеща коалиционна формула е с мандат на ДБ. ГЕРБ излъчваше доста противоречиви сигнали, които релативизираха достоверността на така зададената хипотеза. Бойко Борисов и неговите парламентарни говорители поставиха редица условия – Христо Иванов да бъде номиниран за премиер; дясната формация да даде цялостна оценка за политическото наследство на ГЕРБ, като признае всички успехи на дванайсетгодишното управление; разговорът за съдебната реформа да се проведе наново в условията на цялостно преосмисляне и реконцептуализация; ПП да осигури пълна подкрепа и, не на последно място, да се подпише общо коалиционно споразумение на лидерска среща между трите формации, което да зададе общите програмни параметри. Абсурдността на посочените искания на Борисов свидетелства, че той никога не е имал искрено намерение да застане зад ДБ. Нека да си припомним реакцията му във връзка със случая с Nexo или „шиканирането“ на дискусията в правната комисия за въвеждането на механизъм за отстраняване на главния прокурор, пререканията за машинното гласуване и т.н. Стратегията му явно е със съвсем друга насоченост и наподобява на наивен ход с пешките, ориентиран към заблуда на противника. Той иска да внуши, че Христо Иванов е слаб политически лидер, че не е в състояние да спечели доверието на останалите политически субекти, че визията му за съдебна реформа е несъстоятелна и че ПП и президентът създават основните пречки за намиране на изход от политическата криза. Шикалкавенето на лидера на ГЕРБ влизаше в груб дисонанс с перманентните кални атаки към потенциалните партньори в периода между връчването на втория и третия мандат, период, отличаващ се с изостряне на междупартийната конфронтация, в който стилистиката на политическата комуникация  предпоставяше по-скоро ориентация към развитие на деструктивен сценарий за полагане на основите на едно почти невъзможно коалиционно сътрудничество. Реакцията на представителите на ПП в актуалното интерсубективно взаимодействие бе огледална и реципрочна. Покрай  лицемерните призиви на Борисов за помирение изригваха залпове от антагостични престрелки между враждуващите лагери. Затънали в тресавището на битката, участниците по-скоро искаха нейното продължаване, отколкото сключване на дипломатическо примирие. Дори в един момент се създаде впечатлението, че лидерите на ПП откриха приятелски огън и към Христо Иванов с поставянето на твърде много условности пред евентуалната реализация на мандата на ДБ: акцентираха върху съмненията дали президентът  ще го връчи на десните, дали заявката на ГЕРБ за постигане на „договорка“ е автентична, като дори самата дума „договорка“ бе натоварена с негативна конотация; дали изобщо има шанс да се избегнат изборите. Парадоксът е, че в говоренето пред медиите опцията да се постави край на политическата криза се представяше като най-благоприятна, но същевременно се подчертаваше нейната практическа неосъществимост. Общият контекст ни кара да се запитаме кой точно иска предсрочни избори и защо.

Дали трябва да се доверим на прозренията на Слави Василев и да признаем, че един от ключовите двигатели на кризата е президентът? Дали Бойко Борисов иска да предизвика радикална дестабилизация, за да докаже, че е невъзможно изграждане на стабилно управление без участието на ГЕРБ? Дали Кирил Петков и Асен Василев търсят отмъщение и реванш заради свалянето на техния кабинет с гласовете на ГЕРБ, ДПС, „Възраждане“ и маргинализираната формация ИТН? Наличната публична информация не позволява да дадем отговори на тези въпроси. Диагнозата, поставена от проф. Габровски, че предсрочните избори ще доведат до нови избори, едва ли подлежи на сериозна контестация, независимо от индивидуалните политически пристрастрия. Тревожното е, че вече се задава друг много по-голям въпрос: „Нужна ли е смяна на политическия модел?“ Сега питането дойде от страна на Борисов, преди известно време се чу и гласът на Слави Трифонов. То има своите основания, но демагогските похвати, използвани от популистките партийни лидери, изцяло деформират неговата същност.

За да изолираме темата от всякакви елементи на демагогия, е наложително да я положим в чисто научното поле, където възниква сложно преплитане между две парадигми, интерпретиращи същността на политическата стратегия. Тук ще бъде хвърлен съвсем повърхностен поглед върху тях без претенция за научен подход и задълбочаване на анализа. Първата, по-общата парадигма, независимо от нейните разклонения, разглежда стратегията като средство за постигане за някаква цел. При нея се очертават два варианта на поведение, имащи пряко отношение към функциониращия политически модел и към утвърдения тип политическа култура. Проф. Тодор Танев ги дефинира като „корпоративни“ и „кооперативни“ стратегии.[2] Казано съвсем обобщено, „корпоративните“ стратегии разчитат на индивидуалната игра на политическите актьори[3], при която съществува риск от непознаването на поведението на другия и на произтичащите от него резултати, характерни са за конфликтния политически модел и за конфликната политическа култура. Обратно, кооперативните стратегии се опират на колективната игра, на консенсусния модел с присъщите за него широки управленски коалиции и на консенсусната политическа култура. Втората парадигма за съжаление все още не е достатъчно добре позната на българската академична общност. Тя претърпява интензивно развитие буквално в последните няколко години и изследва популизма като стратегия за политическа мобилизация. Акцентът пада върху ролята на персоналистичния популистки лидер. В рамките на стратегическия подход се води дебат дали лидерът е харизматичен и дали заслужават сериозно внимание използваните от него реторически и дискурсивни техники за противопоставяне на елита, на вътрешните и на външните врагове. Безспорното обаче е, че стратегията цели да бъде завзета властта, действието има примат над говоренето и предизвиква редица деструктивни последици като предизвикване на политически кризи, разрушаване и „задушаване“ на демокрацията, подкопаване на политическите институции вследствие на нарушаване на формалните правила за тяхното функциране.

Това теоретично отклонение е добра отправна точка, за да се завърнем към нашата емпирична реалност. Именно през призмата на теорията поведението на политиците изглежда дълбоко погрешно и съдържащо в самото себе си амбивалентно напрежение. От една страна, всички партийни лидери съзнават, че в състоянието на фрагментация и на криза на легитимността конфликтното поведение е напълно контрапродуктивно и въпреки това то бива вкарвано в перманентна употреба, независимо от оценката на потенциалните последствия, произтичащи от него. От друга страна, наблюдаваме използването на различни индвидуални популистки стратегии, които ерозират политическата система и задълбочават кризата, но не водят до постигане на основната цел, която характеризира същността на подхода, а именно завладяването на държавната власт. От гледна точка на непосредственото проявление на отношението  теоретично – емпирично в днешните български условия, се забелязват стуктурни отклонения с негативни последствия не само за състоянието на общата политическа среда, но и за осъществяване на стратегическите планове на овластените индивидуални субекти, които предизвикват турбуленциите и напреженията, възпрепятстващи сформирането на стабилно, ефективно и устойчиво управление.

____________________________

[1] Василев, С., Проваленият парламентаризъм, „Изток-Запад“, София, 2021. Текстът е със скромния обем от 93 страници в малък формат. Василев го нарича на много места „монография“. Прави впечатление отсъствието на библиография. Не е използвана никаква научно-изследователска методология, не са формулирани и верифицирани хипотези. Изданието не покрива още редица формални критерии, за да може да отговори на общоприетите стандарти за монография. Всички тези обстоятелства ни дават основание да оспорим претенцията на автора за жанра на неговото произведение.

[2] Танев, Т., Политическите стратегии, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2003.

[3] Терминологията е характерна за теорията на игрите и за коалиционната теория.

Атанас Ждребев е доктор по политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работи в Института за исторически изследвания към Българската академия на науките. Автор е на монографията „Популизмът като фактор за дисфункция на политическите институции в България (2001 - 2018)” и на сборника с публицистични публикации „Разпадането на политическата система в България”.

Свързани статии