Родена си на 11 май – денят на светите братя Кирил и Методий, също и професионален празник на библиотекарите в България, как успя/избра да се родиш точно на този ден?
Винаги успявам накрая, с последния си дъх, навярно защото правя верния, макар и често непосилно труден избор. От самото най-ранно утро на 11 май, петък, в Първа градска болница, когато се появих тъмносиня и почти задушена, но се появих на съдбовния ден на Светите братя, в деня на библиотеките и книгите. Мога да го разкажа и другояче, следвайки уникалната линия на Ивайло Петров и знаменитата му повест. Майка бе обзета от предстоящия си държавен изпит, завършваше стоматология, и всеки божи ден тичаше до факултета да пломбира зъби, да вади мъдреци, а всеки свободен миг в стаята на Малките пет кьошета отделяше, за да потъне в учебниците. Лесно ли ми бе? Вече не понасях миризмата на фармперката, амалгамата, лекарствата, бръмченето на машината, но най-вече страха, който вцепеняваше пациентите на зъболекарския стол до такава степен, че се просмукваше чак до мен, обградена от топлия и уютен мрак на водите, пък и наближаваше 11, денят на светите братя Кирил и Методий… Прозрях, че всяко търпение си има граници и трябва да се разбунтувам, и го сторих толкова категорично и безапелационно, че в късната четвъртъчна вечер водите на майка изтекоха и тя бе заставена от мен да отиде в Първа градска… Беше време да се родя, случи се в три призори…
Поглеждайки назад, какъв беше твоят път дотук?
Поглеждаме ли назад, притежаваме ли достатъчно въображение и познание, то можем да си съчиним най-примамливата лична митология за Пътя. Нали не се съмнявате, че стига да пожелая, на мига бих подредила знаци, метафори, събития и предзнаменования, че животът ми е предопределено свързан със Словото? При това без да ми се налага да лъжа.
Завърна ли се мислено в детството си, съзирам как то е вместилище на два несъвместими свята, на два недосягащи се езика. Изглежда, че оттогава съм се „заразила“ със сложността и дарбата да създавам свой милостив и единствен свят, да заселвам оживената си самота с думи отвсякъде, да обитавам тази преизпълваща ме с тъга и възторг едновременност. Бях свободно като диворастящ жилав троскот селско дете, говорех на автентичен диалект и езикът на шопите, с цялото си жестоко до кръв остроумие и безцеремонна прямота, и досега е вкопчен, вграден в мен. Катерене по дърветата, прашни игри, скитосване с часове по пустия път между нивите, игра с котенцата, пиленцата, агънцата, изкарване на овцете и биволицата, прибиране на овцете и биволицата… Когато станах на три и майка се завърна от разпределението си, се зае да ме „облагородява“ по различни начини – четеше ми много, най-вече класическа българска поезия, струва ми се, за да се изчезнем заедно във високото на Вазовия и Ботевия патоси. Тя, милата ми, красива и млада майчица, бе съвсем непринадлежима към Мусачево, бе изящно градско цвете, винаги тъжна и отсъстваща, в непосилни битки да внесе градски уют в ужасяващия я бит. Връщаше се от работа, сядаше на дивана и застиваше смълчана и вгледана в една точка. Навярно искаше да ме прегърне или да ме погали, но го правеше през поезията и тъгата на Андерсен, през другите жестове – да ме запише на френска забавачка, да ме заведе при шивачката, да разресва измитата ми в неделя дълга коса кичурче по кичурче…
Езикът на шопите и езикът на книгите, автентичното всекидневие и полетите в паралелната действителност на литературата, моето олюляване и щуране помежду им предизвика не един и два съдбовни инцидента – заровена в кашон със списания „Славейче“, паднах от стълбищна площадка у лелини досами стъргалото за кал и само Господ ме опази да не си сцепя главата на две, помня как всеки ден ме водеха на превръзки и как започнах за отчоплям коричките от заздравяващите рани. Помня как децата ме набиха, защото не исках да играя с тях, докато не чуят изпълнението ми на новонаученото стихотворение, струва ми се дори, че помня повече, отколкото трябва изобщо, и този „свръхбагаж“ на паметта за всичко, за живота и литературата сякаш непрекъснато е с мен, в мен… В юношеството си се уплаших от цялата непосилна сложност и неяснота на случващото се, от цялата огромна вместимост на паралелните светове, почувствах се самотна до небесата, неразбрана, отхвърлена, и започнах да пиша, да „налучквам“ и съчинявам себе си. Навярно това е началото, или пък продължението на моя път, но ето го, върви си, самопроправя се, крета, препуска, задъхва се, тънък, олюлян, продължава, непрекъснат, назован в стихотворения, разгърнат в книги…
След Мусачево се появиха и ме преобразиха моите градове. София с Немската гимназия и настървената ми амбиция да създавам себе си, с редакцията на списание „Родна реч“, съдбовните ми срещи с театъра, музиката, киното и значимите хора, които сякаш „паднаха от небето“ като специални подаръци лично за мен. После Пловдив и преизпълнените ми студентски години, с разлюляната ми, неистова младост и джаза, с приятелствата, денонощните разговори и четене, с клубовете и разочарованията, и накрая Берлин в деня, когато падна стената и малко след това в Литературния колоквиум, месеци наред вдишвам свободата, изпълвам се с нея, „отскачам“ до Париж, връщам се и обхождам, поглъщам улици, музеи, кафенета и ликувам, навярно обзета от предчувствието, че това е третото начало на пътя ми. „Градовете пишат моята биография, а аз сетне си я припомням…“, така бе.
Мале, че безкраен въпрос и колкото повече се вмислям, толкова по-неправдоподобен ми изглежда всеки отговор. Затова и ще кажа: всичко дължа на поезията.
Какво искаш да кажеш на дебютната си книга „Каменни криле“?
Само мога да се радвам, да съм признателна, че тази книга съществува, че ме назовава тъкмо такава, каквато съм в обърканото си, необистрено начало, че изразява и тягостното, немилостиво време още в самото си заглавие. Със съдържанието, броя на стихотворенията, 33, черно-бялото оформление, полиграфическите и печатни грешки, лош печат, неуместен шрифт, цена 26 стотинки, по-евтина от литър боза тогава, тази неугледна тъничка книжчица, скрепена с телчета, в тираж хиляда, бързо разпродаден до последно, се оказа един от най-същностните крайъгълни камъни в стремежа ми да съградя цялост, да се съградя цялостна… „Каменни криле“ предизвика интересни полемики, получи клейма за идеологическо очернителство и западно влияние и възхвали от стойностни и уважавани литератори, донесе ми разтърсващи вълнения, каквито младостта е в състояние да понесе, изпълни ме едновременно със самочувствие и съмнения, навярно и определи пътя ми. Днес мога съвсем хладнокръвно да „обективирам“ отношението си към „Каменни криле“, да посоча всичките ѝ недостатъци и младежки изплисквания, модната за онова време артистична „нахаканост“, но е лесно да гледаш с опитомени очи назад, към 1985 година. Важното е, че книгата излезе навреме и не позволи да се затлача, задръстя, да се застоя на едно място…
От „Каменни криле“ насетне ми хрумна всяко последно стихотворение да е първо в следващата ми книга, така се навързва непрекъснатостта на невидимата словесна верига. А също и знаковостта на броя стихотворения, на неслучайните, съдбовни числа. Обзех се и от фанатичния направо копнеж всяка подробност – от съдържанието до оформлението, от избора на заглавие и стихотворения до последната запетая да бъдат моя безкомпромисна отговорност. Това ми създаде доста трагикомични неприятности около „Самотна игра“, едно истинско полиграфично сираче, което след дълго чакане и абсурдни, дори сълзливи сюжети излезе в мое отсъствие през 1990 г., пълно с кошмарни грешки. Но пък хоризонтите се отвориха и откриха огромния простор на Словото, експериментите, играта и свободата за поезията през 90-те, и през 1992 г. се появи и първата ми „съвсем моя“, съвсем подчинена на изборите ми и изпълваща представите ми книга „Памет за подробности“.
А какво би казала на първото си стихотворение и на детето Мирела Иванова?
За детето говорих достатъчно – ще спомена само, че оттогава до днес зная наизуст повечето стихотворения, които научих след тригодишната си възраст. На първото си стихотворение, което честно казано и не помня, тъй като го преправях десетки пъти, само и само да бъде публикувано в списание „Родна реч“, бих казала: „Разбрах, че само в началото е вдъхновението, а после е работа и работа, усилие и мисъл, напрегнат възторг за проясняване на смисъла, обзетост и посвещение на всяка дума“. Е, май си измислям или преувеличавам. От първото си стихотворение си спомням само следния случай: татко го показва на съседа чичо Иван, който ни е на гости и е доста подпийнал, татко иска да се похвали с дъщеря си. Чичо Иван грабва списанието и една химикалка и започва да задрасква ред след ред, и така цялото стихотворение. Годината е 1977-а, поуката: поезията е несподелима, или поне не с всекиго. Помня обаче следващите си три стихотворения, публикувани пак в „Родна реч“, ха-ха, цял цикъл вече, и Николай Кънчев, лектор на семинара на списанието, го забелязва и отличава. Не кой да е, Николай Кънчев – поникват ми криле, малко по-късно ще схвана, че са каменни. Годината е 1978-а, а през 2018 г. получих наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“, с други думи се затвори един от съдбовните кръгове в живота ми, гледам изключително сериозно на знаците, като невидими трептения раздвижват въздуха около мен, напасват парченцата смисъл, окуражават скептичната ми ведрост и са потвърждение на силата, с която винаги се стремя да гледам в упор безутешността на живота. А той е преизпълващ, разтерзаващ, отчайващ, главозамайващ, обнадеждаващ, убягващ, всякакъв.
Кога се чувстваш чужда сред свои?
Ще си призная, че ми харесва многозначната поза на „чужда сред свои“, тя притежава особения гъдел на уникалността, внушава красивата измамност, че си единствен, необикновен, неразбран, отхвърлен. „Поетът е изгнаник в своя свят“, съблазнително е, нали? Но пък понякога се чувствам своя сред свои, случва ми се да разпозная своите от пръв поглед, но и обратното – да мине време, да се натрупа опит и сол, да се навържат възелчета, да затрепти съучастнически смисъл, да е бавно, дори протяжно това постигане на човешко или литературно приятелство.
Кои/какви са твоите хора, Мирела?
Както и да прозвучи, моите хора са и колкото сред живите, толкова и сред мъртвите. Бях на четири години, когато дядо Никифор се самоуби, привечер, след погребението, когато прибирахме овцете с мама, както наричах своята баба Мичка, за първи път казах „р“ и повтаряйки това „ррррррр“, и размахвайки пръчката, изведнъж се разплаках, защото деде не може да ме чуе. От следващия ден тръгнахме по гробища, селските гробища са самостоен свят със свои ритуали и колкото и странно да е, със своя неугасваща жизненост. Разбира се, това може да се научи и от знаменития разказ на Елин Пелин „Задушница“, но опитът все пак си остава безценен, хеле пък ако си чувствително дете с развинтено въображение. Тогава живите и мъртвите си се наместват равнопоставено у теб…
Преди десетина и повече години един немски фотограф и журналист бе направил и спечелил проект, в който да снима световни писатели на гробищата, разбира се провокиран от техните творби. Дойде и в България, отидохме и до мусачевските гробища, при татко. Та ето, татко е моят човек, моят ангел-пазител с разкопчаната си лекарска престилка, така си го представям да лети и из небето, както летеше и по земята. Баба Мичка, отгледала ме с най-жестоката обич, на която бе способна, дядовците ми, селският и градският, са моите хора, леля и вуйчо, и целият този патриархален свят с изумяващите му, саморазбиращи се ценности и йерархии, с обичната грижа един към друг, с работливостта и веселието. Непременно трябва да спомена и Радой Ралин, големия учител по характер и висок литературен вкус, Александър Геров, смълчан в гениалната си лудост, с котката Маруся в скута и Тамара Герова, наричаше ме „ягодка“, грижеше се за мен като за свое дете, у тях в кухнята открих и прочетох Патрик Модиано, Сашо Томов, и тяхната стаичка с Катя ме приютяваше по най-невероятния и окуражителен начин, да не забравя Федя, скъпата ми Федя с хладния си аристократизъм и горещото ни приятелство, и после в Пловдив – поетът Добромир Тонев, белязан разрушително от дарбата си, художникът Иван Шуманов, който умря в екстаза на рисуването, подготвяйки първото си участие в „Есенния салон“, толкова млад, толкова незаслужено… А Норберт Рандов, уникалният българист и човек, Евалд Оузерс, преводачът ми на английски, обади ми се за последен път за рождения ден в Бамберг и ми каза: „Сега съм на 90, точно два пъти по-стар от теб.“
Кои са моите хора? Навярно моите Поети, Вазов и Яворов, Есенин и Цветаева, Хьолдерлин и Лорка, Бодлер и Рембо…
Но изведнъж си сещам за обичните си живи, за Владо, вечно отнесен в пълноводието на епичните си романи и всекидневната си непосилна борба домът ни да стане по-красив и най-красив, за Зорница и Владимира, моите безценни момичета, родени под знака на Овена, за гаснещата си майчица, за сестра си Елена, за двете си приятелки д-р Иринче и д-р Светла, за скъпите си литературни приятели и насъщните ни срещи и разговори, разменени писма и текстове, за издателите си, за Румяна от Кьолн, за Виолета от Сливен, за близките и далечни непознати, които ми звънят по телефона или ме спират на улицата…
Моите хора са всички мислещи и чувствителни млади, които не хленчат, а са обзети от мечти и хоризонти, учат се и се трудят, говорят езици, но говорят и богат, красив български език, ползват учтивата форма и доброто възпитание не пречи на амбициите им, мои са и възрастните, които също не хленчат, със съхранено достойнство, въпреки изпитанията и прихлупените небеса на нашенския нихилизъм.
Ясно е, че все ще пропусна някого и моля за прошка…
Мирела, Миг, Магия, Мрак, Мръсница, Мост, Мишена, Мъка….?[i] Самотна ли е играта?
Да, играта е самотна, по-самотна и най-самотна.
На какво те учи внучката Владимира?
Владимира ме учи на същото, на което ме учеше и Зорница – на непоносима любов, на възторг и търпение. На всемилостивост, защото съм доста суров човек. Възвръща у мен позабравените, позалинели експлозии на чистата радост. Виждам колко трудно мъничкото човече прохожда, пази равновесие, с каква инатлива енергия се опитва да тича след любопитството си на откривател, как налучква сричките и преизмисля думите, как звънти и трепти с музиката, с какво наивно безстрашие борави с техниката, макар да е само на една годинка, виждам прелестта на естеството, канското усилие на човешкото израстване. В събота и неделя, когато съм баба, Владимира ме учи на смирение.
Каква България искаш за Зорница и Владимира?
Свободна България, в която хората да се сбъдват с достойнство, обич и труд, със страст и посвещение на високото в себе си.
Мирела Иванова e родена на 11 май 1962 г. в София. Започва да печата стихове още като ученичка в Немската гимназия в списание „Родна реч“, през 1981 г. получава наградата за студентска поезия на традиционните празници в град Шумен, а през 1984 г. и наградата за поезия на Пловдив „Цветан Зангов“. През 1985 г. излиза първата ѝ поетична книга „Каменни криле“. Автор е на дванайсет книги, най-известните сред които са поетичните сборници „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“, „Любовите ни“, „Седем. Стихотворения с биографии“, „Бавно“ (11 разказа и 11 стихотворения с илюстрации на Греди Асса) и белетристичния сборник „Всички разкази са за теб“, публицистичните книги „Дума по дума“ и „Площад България“. Престижното хайделбергско издателство „Вундерхорн“ издава два поетични тома на Мирела Иванова на немски език: „Самотна игра“(2000 г.) и „Сдобряване със студа“(2004 г.)
През деветдесетте Мирела Иванова става един основателите и най-активни участници в поетичното общество „Петък 13”. Отличавана е с десетки награди: „Памет за подробности“ получава наградата за най-добра поетична книга на годината на СБП, „Еклектики“ е удостоена с Националната награда „Христо Г. Данов“, за „Седем. Стихотворения с биографии“ Мирела Иванова получава Наградата за литература на София, наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“ и наградата за поезия „Перото“. През 2001 г. в Мюнхен ѝ е връчена и Наградата за модерна европейска поезия.
Стихотворенията на Мирела Иванова са превеждани на множество езици и са включени в антологиите на българската поезия в страната и чужбина, печатани са на страниците на някои от най-големите европейски вестници и литературни списания. Поканена е да участва в редица авторитетни литературни форуми – „Европа пише”, „Поезия на съседите”, „Поезията в града”, „донумента”.
По покана на Австрийското външно министерство Мирела Иванова изнася официалното слово на тържествата по повод приемането на България в ЕС във Виена. Като признание за приноса си в европейската литература и развитието на българо-немските културни отношения през 2008 г. Мирела Иванова получава едногодишна писателска стипендия в международния творчески дом „Вила Конкордия” в Бамберг, Бавария. Мирела Иванова е дългогодишен главен уредник на къщата музей „Иван Вазов“ в София. От 2016 г. е драматург в Народния театър „Иван Вазов“, на чиито камерни сцени се играят нейните пиесите „О, ти, която и да си…“ и „Бележките под линия“.
–––––––––––––
[i] Отпратка към стихотворението на Мирела Иванова „Самотна игра“ от книгата „Памет за подробности“, С.: ИК „Пан“, 1992.
