0
6347

Всичко е изчислено до поезия

Валери Валериев, „Кражбите зачестиха”, „ВС Пъблишинг ООД”, 2018, поредица „a.m.” под редакцията на Йорданка Белева

Някъде в писмата до Луцилий Сенека изясняваше кое е най-добро у човека. Препоръката за лозата били нейната плодовитост и ароматът на виното. Препоръката за елена била бързината, за кучето – обонянието и т.н., с други думи, във всяко нещо било добро това, за което е родено. У човека това нещо било разумът, с който превъзхождал животните и се доближавал до боговете.

Разумът. Това може да е отправната точка за книгата на Валери Валериев „Кражбите зачестиха“. В нея високата постройка, разумът, класическото, римското, интелигентското, логическото се разхвърчават и посипват културологично. Може би думата е „пропадат“. 

Книгата е задълбочена и последователна в метода, който показва как става това пропадане. Има едно наум за естествените културни процеси и тематично във всичко дири справедливостта. Например, чрез езика. Книгата подава своя сюжет от настоящето, страшничък и суров, оставя го на езика, който го усвоява и разделя на свои собствени тънки линии. Това е методът на езика, на който, ако се доверим, ще видим как сам пише и иронизира. Езикът не е просто средство за комуникация, а среща на истината с битието. От само себе си се налага да цитираме Хайдегер и неговото „Битието идва, прояснявайки се, в езика“. Ето как още на това ниво наблюдаваме пропадането на рационалността в езика, той я поема и снишава. Мога да посоча множество примери за това от „Кражбите зачестиха“, ако не всички стихотворения. Книгата е приела писането на езика и следователно тя не вярва в логическата и аргументативната истина, а в поетическата такава. Логическото не може да убие поетическото, тъкмо обратното. Така се оставя на него, вярва в невероятните смислови награди и има защо. Езикът, ако има майстор насреща си, става толкова услужлив и дава каквото си иска – иронии, гротески, хумор, детски броилки, студентски песнички и още. За да сме спокойни обаче пред лицето на езика, писането и неговият автор е разумно да приемат своята участ, ако продължим по Хайдегер, своята захвърленост. Така началното „змей“ пита кое е постижимото – свободно или принудително да приемеш света? Книгата е написана откъм християнския мироглед, който приема дара на съществуването и едновременно поетическото мислене. Силните и отривисти действия не осигуряват личната духовна свобода. Смирението на пишещия или мислещия човек е класически по-разумно. Това е единственият контрол, който можем да упражняваме.Така е в страховитото и страхотно стихотворение „метростанция „сердика“. В „новини“ вече изгрява със сигурност тази поезия на абсурда и започва да прилича на Бекет. В „американският президент“ върви едно равновесно сравнение и както е естествено и ясно, изведнъж е абсурдно. Този страшно-забавлителен език напомня както детския абсурдизъм на Борис Априлов, така пропадането на Даниил Хармс, абсурдистката конкретност на Андрей Платонов и към края на книгата съвсем заиграва кошмарно-гротескното на Йожен Йонеско.

Да погледнем за момент корицата на Иво Рафаилов, в която горното проясняване на линията е съвсем ясно обозначено – класиката на римския мрамор, справедливостта, разумът пропадат в разхвърчаните четири букви „А“. Те не са изчезнали, а висят на задната корица като спомен за Шагал.

От езиковия метод се прехвърляме на социалните теми в книгата, макар че езикът вече сам е направил това. В центъра стои етосът с всичките си въпроси. Ту назрява мъка от несправяне със справедливостта, ту изгрява надежда, че всичко може да бъде разбрано и тя е постижима: „гатанка“, „лятно часово време“, „откриването на една изложба“. Докато съобщението между нас все още е възможно в „индустриална зона“, има ли какво да предприемем, ако сме изтървали Ной?(„дружба, 23:59“). Напрежението изчерпва нашите варианти за поставяне на точния етически въпрос. Тези липсващи варианти на мислене и действие ни изправят пред апокалипсиса на подредената, чистоплътна, модерна и изчислена абсурдност. Така е в стихотворенията от „двама другари“ нататък в книгата. Гърлото се свива от смешно и в жестокия реализъм няма отсрочка. Да наречем това с чувство за хумор римски абсурдизъм или християнски дадаизъм. Колкото и етикетът да иска да подреди книгата, най-жизненото в нея е това освобождаване на глътката, подхвърлянето във въздуха на тежкия етос с отвързания език на иронията.

Желанието с един и същи жест да се закове „А“-то в центъра на фактите (отново оформление на Иво Рафаилов) и да се спаси чрез поетическото, го има още в първата книга на Валери Валериев „Факти“ (2014). Как да стане така, че хем да направим рана в центъра на рациото, хем да се отървем живи и благодарни? Този иронизъм успява да се удържи стилово, без паника. Струва ми се, че в първата книга на Валери Валериев актът на писане е по-тържествен, по-младежки, по-конкретно носталгичен. И там тежката поетическа проза се натрупва в критична маса, отвъд която сякаш не може да покълне оптимистичен вид. Не толкова драматизъм на социалната справедливост, колкото единичен, персонален екзистенциализъм.

Стилът на новата книга е по-индустриален. Сещам се за двама герои, смътен спомен, че може би са на Пол Остър, разговарят през обедната почивка в обществената пералня, където работят. Той е негър от някой прашасал щат, а нашият герой е по-перспективният, онзи с оценката, чиято история разказът ще следи нататък. Когато прочетох стихотворението „какво толкова“, се сепнах, че онзи разказ продължава тук и свършва с едно страшно иронично стихотворение почти във финалните ексцесии на книгата, наречено „духовният живот“.