Начало Филми Премиери Всичко за Алмодовар
Премиери

Всичко за Алмодовар

11477
„Човешкият глас“

С присъщата си дръзка самоирония Педро Алмодовар обяснява, че впечатляващите начални надписи в „Човешкият глас“ изглеждат така, защото харесал инструментите в една железария; тоалетите, в които е облечена Тилда Суинтън (особено в началото на филма) се дължат на възхищението му от Баленсиага, а присъствието на уникални мебели и предмети в интериора – на факта, че са му любими и никой няма да седне да се взира къде ги е използвал преди този късометражен „всичко за мен“ проект. Верните почитатели на испанския режисьор обаче знаят, че при Алмодовар нито една метафора не е резултат само на обикновено харесване и всяко двусмислие си тежи на мястото, особено след отключването на вратата към равносметките с „Болка и слава“ (2019).

В една от възможните интерпретации „пъргавите“ инструменти са едновременно заплаха за саморазрушение и знак за овладяване на положението (в ръцете на умел майстор); андрогинното излъчване на Тилда Суинтън е симбиозата между мъжкото и женското начало в човешкото съзнание, което неизменно се нуждае от красота, за да оцелее, а обзавеждането на този дом събира спомените, населяващи творческия свят на Алмодовар, с пристрастията, които бележат оригиналния му стил. Защото ако „Болка и слава“ звучеше като осъзната изповед на творец в криза, оставил физическото износване и страданията на душата да разклатят съзидателния порив на въображението му, то „Човешкият глас“ е въздушна конструкция от символи и емоции, която съчетава в по-малко от трийсет минути автобиографията на един киноавтор – от любимата му тема до преоткритата сила и енергия да продължи напред.

„Човешкият глас“

В началото „Човешкият глас“ е едноактна пиеса на Жан Кокто (1930) за последния разговор между изоставена жена и нейния неверен любим, монолог на един отчаян глас по телефона, който се бори с отчужденото мълчание (такова е за зрителите) отсреща. През 1948 г. Роберто Роселини я екранизира като част от „Любовта“ с Ана Маняни. А през 80-те Педро Алмодовар е обсебен от историята: краят на монолога е използван в „Законът на желанието“ (1987), като свободна адаптация на сюжета се появява „Жени на ръба на нервна криза“ (1988) и повече от трийсет години по-късно главата се затваря с късометражния „Човешкият глас“.

Запитан защо непрекъснато се връща към пиесата, испанският режисьор признава, че според него в основата на всеки сюжет е идеята за изоставянето и отчаянието, и в същото време обявява, че това ще му е за последен път, тъй като си е разчистил сметките с темата.

Когато работи върху „Жени на ръба…“ той усеща как разказът поема по свой собствен път и постепенно се отдалечава от Кокто, като в крайна сметка дори не стига до телефонния разговор, остава само приготвеният багаж. Заемайки се с първия си англоезичен филм (понеже не го е правил досега и иска да опита), Алмодовар отново режисира „свободна адаптация“ на пиесата, но този път остава в границите на монолога, като дори съкращава оригиналното му времетраене от 45 минути, променяйки кардинално единствено финала. Защото останалите промени, включително изблиците на агресия у героинята, са по-скоро част от логичното осъвременяване на светогледа и поведението ѝ – персонажът на Тилда Суинтън не би могъл да бъде онази кротка, любяща, търпелива, преглъщаща емоционалните унижения жена от 30-те години на ХХ век, без да броим желанието и свободата на твореца от ХХI век да ѝ предостави възможност за избор.

Един критик (французин, вероятно ревностен пазител на националната икона Кокто) се пита възмутено: „Защо трябва да вземеш пиесата на Кокто, за да кажеш точно обратното“. Но Алмодовар вече е „казвал същото“ и щом след толкова години на отхвърлени, страдащи и самотни жени е узрял за момента, в който има желанието да се разбунтува заедно със своите героини, никой не е в състояние да го спре. Екранното превъплъщението на този бунт се казва Тилда Суинтън. От железарията тя купува брадва (една от многото препратки към „Жени на ръба…“), гълта точно 13 приспивателни, защото не иска да умре, а само да привлече вниманието, и накрая запалва дома си, за да бъде свободна…

„Жени на ръба на нервна криза“ (1988)

Този дом, пищен декор на сцената (или на някоя снимачна площадка), влиза в ярък контраст със сивата голота на заобикалящата среда, както многоцветният свят на Педро Алмодовар се откроява в монохромността на всекидневието. Подобно на грижливо опакован пакет, който постепенно се отваря към света, интериорът съдържа всички любими предмети и спомени на режисьора, парченца от пъзела на филмографията му и дори препратки към бъдещи проекти. Пъстротата на декора и тоалетите на героинята се сблъсква със символиката на един изоставен свят, в който единствената сродна душа на самотния човек е не по-малко самотното куче – възможен път извън омагьосания кръг на саморазрушението…

Екзотичните модерни дрехи няма да излекуват безпокойството, както прекрасният, изпълнен със „сувенири“ апартамент не може да замени усещането за принадлежност и съпричастност, но дали изгарянето на красивата клетка съдържа двусмислие относно бъдещите планове на Педро Алмодовар, което да надхвърля затварянето на една творческа страница и отварянето на вратата за нови емоции… Дано не.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Свързани статии