„Дечица божии” на Татяна Громача е част от поредицата „Женска памет” на издателство Сонм”, но не бързайте – ключът тук би могъл да бъде не просто женското писане, а личната история. Защото книгата на хърватската писателка Татяна Громача (р. 1971) е пределно откровена. Громача разказва изключително прецизно как светът на майка й се разпада – изследва външните белези на лудостта, припомня уж далечни истории, сравнява, приближава се все повече, описва болестта на майка си и с всяка дума реже в дълбочина.
Татяна Громача пише дистанцирано, привидно отчуждено, но това не е изненада, защото тя всъщност пише за войната.
„Има различни ножове, но на война най-подходящи за клане на хора са въздългите, подобни на ловджийските, използвани за клане на диви свине. Те са с разнообразна форма, могат да са със закривен връх като турските саби, с които са секли простолюдието при завладяване на страната ни пет века по-рано от времето, когато се случва историята с майка ми и дядовците ми, но да речем, че този тип ножове са съвсем специализирани, а както знаем, през войната нямаше възможност за набавяне на най-модерното снаряжение. Затова всеки се справяше както може, в употреба влизаха дори водолазните ножове за улов и убиване на големи риби…”
Това е само началото на романа. За разлика от предишната книга на Громача, издадена на български – „Негър” (изд. „Панорама”, 2011, превод Русанка Ляпова), „Дечица божии” сякаш се занимава не толкова с интимния свят на човека, а с връзката му със света, с нуждата от приемане и желанието да бъдеш част от едно цяло с останалите. Громача пише така, че болестта на майката изглежда не като лична трагедия, а като инструмент – лупа, която позволява да се наблюдават отблизо промените, които настъпващи в света.
„Дечица божии” е роман, съставен от фрагменти – стегнати и изчерпателни, които носят усещането за документалност. Редом с личните моменти, тук отекват етнически конфликти. Редом с историята на психичното заболяване, описана като болнична епикриза, присъстват историческите факти от близкото минало. „Опитвах се да проникна с мислите си чак до костите на майка ми, където според мен се криеше тайната на нейното заболяване, тайната на всичко, което се беше случило около заспалия замък на моите родители”, пише Громача. Онова, което тя открива е само страх. Страх, че нормалното вече не е нормално. Страх, че познатото вече не е познато. Страх, че хората вече не са същите – една сутрин те се будят и произходът им не е благонадежден, а между тях и останалия свят има невидима стена, която няма как да бъде преодоляна. Но пък има начини да се направиш, че тя не съществува и един от тези начини е лудостта.
Може би затова майката очаква с нетърпение всяко влизане в болницата. Клиниката се оказва единственото спасение за онези, които вече са се предали и отказват да живеят по правилата. В клиниката все още има някакъв ред, някаква йерархия на нормалността, а болните със сходни болести се събират и стават приятели, независимо, че по време на войната може да са били от двете враждуващи страни.
„Дечица божии” е болезнена и тежка, но също така и честна книга. Татяна Громача изследва травмите, но не размахва пръст и не раздава присъди. И макар хърватката да пише дистанцирано, това е една много поетична книга. „Всеки неразчистен страх в човека беше една голяма лъжа и една огромна стена, заради която беше невъзможно да живееш под лъчите на слънцето, сиреч в истината…”, пише Громача.
Още за поредицата „Женска памет” на издателство Сонм”
