„Лунатици“, „Театър, любов моя“, „Последен квартет“ и „Лив Щайн“ говорят за съдбата на артиста. В един спектакъл тя е представена като булевардна комедия, в друг е изповед, в трети – драма с трагични обертонове.
Артистите не бива да се срещат с публиката. След падането на завесата актьорът е длъжен да изчезне. Но ето че четири актриси отказват да следват това правило на Едит Пиаф. Те вадят на показ своите дългогодишни професионални ежби и страсти, малките победи, големите падения, задкулисните сплетни и ги превръщат в спектакъл. „Театър, любов моя“ (Театър 199) е изповед от първо лице единствено число, изговорена на четири гласа. Тонът е зададен от Касиел Ноа Ашер, отдавна склонна към сценичен ексхибиционизъм – телесен, душевен, професионален. (Не, този път не се съблича, но пък в спектакъла става дума и за това, и то с чувство за хумор.).Тя единствена от четирите има опит като режисьор, затова някак от само себе си се подразбира, че ще дърпа конците. Останалите – Стефка Янорова, Лилия Маравиля и Красимира Кузманова, й се доверяват, защото всичките са момичета от „оня“ клас на Крикор Азарян, откъдето тръгнаха и Койна Русева, и Мариус Куркински, и Галин Стоев, и Камен Донев… Актрисите бродират своите лични истории върху поетичния текст на Валери Петров, писан някога специално за Славка Славова и Таня Масалитинова и възроден по случай 50-я юбилей на Театър 199, където е игран за първи път. Днес сцената (и тази в „престижното уютно мазе“ на „Славянска“ 8, и иначе) е вече друга, лицата са различни, но заразата театър продължава да е същата.
В изповедите си четирите са често немилостиви към себе си, хапливи една към друга и убийствено саркастични към режисьорите. Най-после са намерили удобен случай да кажат какво точно мислят за тая театрална порода, с която ги свързва същински Стокхолмски синдром. Но при цялото това емоционално мятане, при това „раздиране на ризи“ и душевно разголване нито една не успява да стигне отвъд, до трансцендентната същност на театъра. А без това няма как да бъдат негови жрици, просто ще си останат разсилни в храма му.
„Лунатици“ (в оригинал пиесата на Кен Лудвиг се казва „Луна над Бъфало“) също свлича театралната завеса, за да покаже актьорите без грим и реквизит. Фабулата много напомня „Шум зад кулисите“ на Майкъл Фрейн: любовните и битови крамоли, изневерите и хаосът в малката семейна трупа на Шарлът и Джордж Хей, някогашни бродуейски звезди, а сега странстващи актьори, накрая избиват и на сцената. Това превръща дневното представление в Бъфало в същински кошмар. В общата суматоха дял имат още тяхната дъщеря, нейният нов годеник, бившият й приятел, продуцент на турнето; тъщата и бременната любовница на Джордж – и двете актриси в трупата; както и един адвокат, въздишащ отдавна по Шарлът.
Подборът на актьорите в представлението на Народния театър е като за пълен касов сбор: Аня Пенчева и Михаил Петров в главните роли (той празнува 40 години на сцената с този спектакъл), заедно с Виолета Гиндева (тъщата), която се връща в Народния театър след малко повече от 20 години. Само дето режисьорът Росица Обрешкова е пропуснала да им припомни наставленията на Хамлет към трупата пътуващи актьори, които са си в сила и до днес: „И тези, които играят смешниците, не бива да прибавят от себе си, защото някои от тях имат навик сами да се кикотят, за да разсмеят неколцина тъпи зрители… последна простащина и говори само за евтиното честолюбие на актьора, който го прави.“ В „Лунатици“ всички са забравили, че сценичната игра означава да се преструваш, че не се преструваш, когато всъщност се преструваш. И така се раздават, до такава степен играят от себе си, че за изкуство и дума не може да става. Поредното доказателство, че повечето български актьори нямат вкус, финес и дисциплина да пресъздадат „непосилната лекота“ на комедията, пък била тя и булевардна.
„Последен квартет“ (съвместен проект на Сфумато и ДКТ-Враца) не предлага пикантни задкулисни подробности, макар че и тук има изневери, професионално съперничество, интриги. Разказът на Ярон Зилберман, по мотиви от който е спектакълът на Десислава Шпатова, се занимава с човешката природа, със самотата на гения (поддържащата сюжетна линия е с трагични моменти из живота на Бетовен), с обсебващата власт на изкуството върху твореца, с жертвите в името на професионалното съвършенство. И е апотеоз на музиката, по-точно на Струнен квартет в до диез минор, оп. 131 на Бетовен, от който е вдъхновен. Точно това произведение трябва да изпълни световноизвестен нюйоркски струнен квартет за своя 25-и юбилей. Но малко преди концерта се разбира, че челистът има начален стадий на паркинсон и трябва да му се търси заместник. Дали това ще доведе до разпадането на квартета?
На теория постановката на Десислава Шпатова има всички предпоставки да се превърне в едно от събитията на сезона. Тя разполага със сериозна литературна основа и четирима актьори с достатъчно музикални умения, така че изпълнението на струнния квартет да не изглежда бутафорно на сцената: Рашко Младенов (челистът Питър, основател на квартета, който трябва едновременно да се бори с болестта и заплахата от разпадането на формацията), Валентин Ганев (втората цигулка Робърт, който опитва да се възползва от сътресенията, за да заеме мястото на първата цигулка), Стоян Младенов (Даниел, първа цигулка) и Йорданка Стефанова (виолистката Джулиет, съпруга на Робърт, някогашна любовница на Даниел и тайно влюбена в Питър).
На практика обаче спектакълът е същинско крушение. Между актьорите няма никаква спойка, те просто изговарят взаимоотношенията между персонажите, но не ги прекарват през собствената си чувствителност; всеки развива темата на своя образ (сковано, аматьорски неубедително), без да я влее в обща мелодия. Изглежда, концентрирани върху това спектакълът да се получи музикално достоверен, режисьорът и актьорите са забравили, че все пак не изнасят концерт, а театрално представление. Където проникновеното, богато нюансирано и окрилено актьорско изпълнение е над всичко.
Духът на музиката доминира и в пиесата на Нино Хараташвили „Лив Щайн“ (МГТ „Зад канала“). Той определя събитията в нея, мотивира живота на персонажите, лежи в основата на конфликта между тях и ги превръща в музикални инструменти, участващи в нестройния оркестър на семейния им живот. Лив Щайн е гениална пианистка, която след смъртта на сина си отказва да концертира и се разделя със съпруга си, също музикант. Но изневиделица в живота им връхлита Лора Левин, младо, дръзко и самоуверено момиче, което настоява Лив да я обучава. Ще заплаща за уроците с разкази за починалия син, с когото са били заедно в интерната – единственото, което може да изкуши Лив.
Постановката на Крис Шарков е максимално адекватна на метафизичния реализъм в сложната, почти Бергманова драматургия на немскоезичната авторка от грузински произход (р. 1983, Тбилиси). Това не е битово-семейна драма, а драма за съдбата, за фатума, където мащабът на преживяването е съпоставим с този в античната трагедия. Изпълнението на Анастасия Лютова (Лив) наистина стига до трагизъм. Нейната героиня е „окаменяла“ много преди смъртта на сина си (Stein – камък от немски). Отдала целия си живот на музиката, тя е „омъжена за рояла“ (както казва съпругът й) и се е отучила да чувства, обладана е от професионална гордост. След загубата на сина си е убедена, че това е нейното съдбовно наказание. Измъчвана от чувство за вина, тя извършва жертвоприношение – отказва се от Музиката. Възраждането на чувствата идва с появата на Лора – съюзник, съперник, приятел, черен ангел. В разпалените спорове за смисъла на живота и творчеството между двете концептуално са противопоставени музикалните светове на Рахманинов и Равел. В ролята на Лора Весела Бабинова е великолепен партньор на Анастасия Лютова. Това е може би най-зрялото й изпълнение досега, въпреки шумно акламирания дебют в „Нощна пеперуда“ и ролята на Офелия в „Хамлет“ на Явор Гърдев.
Появата на Лора преобразява не само Лив, но и всички останали персонажи: бившият мъж на Лив (много премерено и респектиращо изпълнение на Пенко Господинов), неговата втора съпруга (доста безлична Луиза Григорова), Симоне, продуцент и приятелка на Лив (Василена Атанасова не се възползва изцяло от потенциала на тази роля). Тя успява да прелъсти всички тях и да направи живота им по-пълноценен, по-чувствен. Като остава енигма чак до самия финал. Едва тогава се разплита възелът в тази психологическа драма, в която трагедията се ражда от духа на музиката.