Любопитно е как правиш филм за хора, които нищо не (искат да) правят, и той се оказва целеустремен и неуловимо организиран от каузата на безвремието. После се заемаш с продължение, в което същите поостарели хора много искат да правят нещо, но с каквото и да се захванат, им се „изплъзва между пръстите“ и накрая се оказват в изходната позиция от първия филм. Въпросът е дали става дума за умишлен порочен кръг, или за творческо безсилие…
През 1996 г. „Трейнспотинг“ изстреля никому неизвестния британски режисьор Дани Бойл едновременно на гребена на зрителската вълна и в полезрението на световната критика. Независимо дали ви допада сюжетно, или не, тази наркохалюцинация едва ли ви е оставила безразлични, да не говорим за революционния й ефект върху формалните търсения в киното, било то авторско, или комерсиално. Вторият пълнометражен филм на Бойл беше зловещо оригинален с бруталната си история и пълното безразличие на персонажите към собственото и чуждото благополучие, с MTV естетиката, стоп кадрите и натуралистичните изцепки на сценарно и визуално ниво. През 2017 г. „Т2 Трейнспотинг“ е част от мейнстрийма, без изненади, без „резки движения“, що се отнася до драматургията, придържайки се към стилистиката на предшественика си и с едно-единствено неочаквано решение – да избере българска актриса за главната женска роля.
Преди 20 години „Трейнспотинг“ (или изкуството да гледаш преминаващи влакове, които не знаеш дали искаш да хванеш) беше нещо като шотландска апология на хероина (част от митологията на провокатора Ървин Уелш), изпълнена с киномански препратки и антиконформистка подигравка със съвременното еснафско общество – от традиционното семейство до сп. Cosmopolitan, без да забравяме здравословния начин на живот, англичаните, шотландците и т.н. Погълнати от своето пълно безхаберие, Рент, Компира, Улавия, Томи и Бегби крадяха за дрога (или се биеха за удоволствие), люшкайки се между сюрреализма на халюцинациите и безпътицата на екзистенциалния бунт (заради самия бунт). Изглеждаха напълно откачени в последователността на физическото и социалното си самоубийство, но погледнато от определена дистанция, всичко това придобиваше някакъв ирационален, трагичен смисъл, особено в контекста на времето си.
Може би „Т2“ е създаден, за да могат и новите поколения да вкусят от бунтарството на Уелш в по-близка до тях среда? Едва ли, защото героите вече са в средата на 40-те. Или пък Дани Бойл е обзет от носталгия по хаоса на шотландското светоусещане и статута си на култов режисьор?
Така или иначе, през 1996 г. нещата не приключиха в очакване на продължение и сега персонажите изглеждат леко неподготвени да се върнат на екрана. Ако целта е била да се затвърди убеждението на публиката, че тези мъже „няма да прокопсат“ (или пък да пораснат), мисията е изпълнена – никой не е избягал от съдбата и дори са затънали още по-здраво в пороците си. Това, разбира се, е поучително, макар и предвидимо, но проблемът е, че най-добрите сцени, реплики и сблъсъци в „Т2 Трейнспотинг“ всъщност са буквално ехо или вариация на незабравимо попадение от „оригинала“.
Гледаме продължение на историята, но ако си опресните първия филм, ще видите, че отделни моменти поразително приличат на copy–paste, и когато ефектът започне системно да се повтаря, удоволствието се превръща в раздразнение – нима Бойл, Уелш и сценаристът Джон Ходж нямат какво да „добавят“?! Ако махнем изобретателните намигвания към обществената тоалетна (и тоалетната чиния в частност), и носталгичните припомняния на младостта – от сянката на майката на Рент, отпечатана на стената над масата, през тапетите на влакове и „отдалечаващата“ се стая, до разходката сред природата в памет на Томи и разказа на Франко (Бегби) за летящата чаша в бара, във фабулата на „Т2“ не остава кой знае какво. Получава се филм за дребни мошеници, които напразно се опитват да направят нещо в живота си, пък било то и бардак (кандидатстването за еврофондове не звучи много убедително), или да си разчистят сметките с миналото, а всеки път, когато се почувства сюжетно безпомощна, драмата прибягва до комични елементи.
От 1996 г. насам Дани Бойл се пробва в много жанрове и разказа най-различни истории. За разлика от други режисьори, той успя да се измъкне от задължаващата слава на първия си хит и да се докаже като автор със собствен, при това разпознаваем стил. Но както често се случва в киното, опитът да продължиш една легенда крие много претенции и издига разнообразни препятствия. „Т2“ е ефектен филм… в моментите, когато преразказва „Трейнспотинг“. През останалото време е средностатистическа играчка-плачка за застаряващи пубертети с лоши навици. Старите ни познайници, които се превъплъщават в главните роли, предизвикват логично зрителско любопитство как им се е отразило времето и като актьори, и като персонажи, а Анжела Недялкова не звучи фалшиво в ролята на фаталната (българска) жена. Но ако сте фен на Дани Бойл, хвърлете един поглед на „копието“, вземете си поука от финала и се върнете за доза от оригинала.
