Беше през 2009 година. Берлин, като една от водещите европейски столици, вече започваше по различни начини да отбелязва 20-годишнината от падането на Стената. Историческо събитие, в резултат на което тя, Европа, най-сетне се обедини. Берлинската академия на изкуствата запланува цикъл от юбилейни вечери и ми поръча текст, с който трябваше да взема участие на нейната сцена. Възползвах се от поканата и написах есе със заглавие: „И все пак има Стена“. Съзнателно подкопах радостната, едва ли не празнична тоналност на другите участия, и започвах така: „Досега не мога да се съглася, че обединението на Европа, на европейския Изток и Запад, така добре започнато преди двайсет години, първо, е завършило щастливо, и второ – че е завършило въобще. Тоест на мене не ми се струва, че сега, по повод на юбилейната година, имаме право да говорим за „новата Европа“ като за безспорна история на успеха. И аз, естествено, знам какво именно, освен призрака на световната икономическа криза, пречи на юбилейното ми настроение“.
Пречеше ми всичко, което се отнася до Украйна. За нея Стената още не беше паднала. Вярно, в нея вече се бяха появили някои пробойни, но ние оставахме откъм по-лошата ѝ страна. 2009 година донесе окончателния спад на оранжевата[1] енергия, безброй разколи и предателства в проевропейския политически лагер, все по-ожесточена война за взаимно унищожаване между господин Ю и госпожа Т[2], все по-открито обнагляване на промосковската опозиция и някои други крайно неприятни прояви.
Отношението на европейците към нас – както на елитите, така и на обикновените хора – се влошаваше пред очите ни и с ускорени темпове вървеше към дъното. Тъкмо беше завършила Втората газова война[3] с подписването в Москва на поробващи и позорни споразумения. Европа разбра, че Украйна е слаба, разединена и много ненадеждна. Оранжевата красота на Майдана вече никого не вълнуваше и всяка дискусия се смяташе не за аргумент, а за лош тон.
За сметка на това на Русия ѝ се прощаваше всичко – от военното разчленяване на Грузия със завземането на нейни територии до срамния и циничен газов шантаж на Украйна. Не без известно преувеличение цялата тази гадост можеше да се обобщи така: Русия си правеше, каквото си иска – както с Европа, така и с нас. Всичко е позволено!
Текстът ми беше горчив. Не, нямах особени илюзии относно неговата влиятелност. Академията на изкуствата, макар да е значително място в интелектуално-културен смисъл, не се чува особено добре в кабинетите на печално известната германска Realpolitik. Не разчитах на реален политически ефект, но не можех да не споделя поне своята горчивина. Поне малко да вгорча този неуместен празник.
Заключението ми звучеше така: „За пореден път преставам да бъда оптимист, но не преставам упорито да повтарям любимата си теза. Вкопчил съм се в неизменната идея: Европа рано или късно ще трябва да се отвори към Украйна. Това ужасно противоречи на сегашното състояние на Украйна и в същата степен, макар и по друг начин, противоречи на сегашното състояние на Европа. С известно основателно преувеличение може да се твърди, че „по пътя към свободата си, където я очакват европейските народи“, Украйна сега е приблизително на същото място, където беше преди десетина години, в края на 90-те. Тоест в сивата зона на постсъветската безперспективност – нека да наричаме нещата със собствените им имена. И все пак съм убеден: на нас ще ни се наложи да бъдем заедно. И на Европа неизбежно ѝ е писано да стане обединена. За това има само една, но съвсем твърда гаранция – Русия. Нашият велик и могъщ, нашият роден североизточен брат и съсед ще направи всичко, за да се осъществи това. Въпросът е само каква цена ще бъде платена за този бъдещ европейски избор – вече през следващото десетилетие“.
Когато го дочетох, дори ми ръкопляскаха. Предполагам, че малцина в тази блестяща с интелекта си аудитория са схванали сарказма ми, особено по отношение на „родния североизточен брат“. Може присъстващите да са се зарадвали на топлите ми думи за любимите им руснаци. Не знам кой и как е разбрал последното изречение за цената. Аз имах предвид най-високата възможна: безброй украински животи, разруха, пепелища, културни и природни катастрофи – всичко това, което военнопрестъпниците от РФ ни донесоха сега, точно 13 години, след като написах това есе. Точно 13, защото датата на създаването на файла е 6 март 2009 г.
Е, Русия изпълни предвидената тогава гаранция. Не съвсем в следващото десетилетие, както писах аз, а в по-следващото. Макар че, ако си спомним, че тя започна тази война още през 2014 г., то все пак е през следващото.
А Европа? Такъв ли е отговорът ѝ, на какъвто вече толкова години се надявам?
Да, Европа се отвори – поне на границите за бежанците. Засега поне това.
Но на мене вече ми се виждат малко тези масови синьо-жълти декорации, тоталните изблици на възторг и емпатия, оглушителните аплодисменти накрак и половинмилионните манифестации в центъра на същия този Берлин или на десетина други столици. Всичко това е вълнуващо и прекрасно. Но на мен вече не ми стига: у нас загиват деца, майки, бащи, стари и млади. Всеки ден, всяка нощ, всеки час. Страната ни загива, загиват градовете ѝ, мостовете, сградите, курортите, културните паметници.
Сега е необходимо нещо много повече, отколкото да се молят за нас и да плачат. Не само доброта и гостоприемство, не само топлина и думи на подкрепа, но и безстрашни действия. Европо, не се страхувай! Стани велика, влез в бой, разруши тази Стена.
04.03.2022 г.
Превод от украински Албена Стаменова
Юрий Андрухович е роден през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна. През 1985 г. заедно с Виктор Неборак и Олександър Ирванец създават концептуалната група за литература и музика „Бу-Ба-Бу“ (Бурлеска-Балаган-Буфонада). От 1989 до 1991 г. живее в Москва и учи в Литературния институт „М. Горки“. През това време издава две поетични книги, последвани от още: „Небе и градски площади“ (1985), „Центърът на града“ (1989), „Екзотични птици и растения“ (1991) и „Екзотични птици и растения“ с приложение „Индия“ (1997). От 1991 г. Андрухович е един от редакторите на литературно-културологичното списание „Нетвер“, редовно пише и в други големи литературни списания на Украйна. Той има зад гърба си няколко романа, а също така е редактор на „Енциклопедия на съвременната украинска литература“. Съавтор е заедно с полския писател Анджей Сташук на сборника есета „Моята Европа“ (2000, 2001), преводач на украински на Шекспир и американските поети от бийт-поколението, автор на един музикален албум („Андрухоид“) и на множество текстове на песни. Негови произведения са превеждани на всички европейски езици, книгите му имат по две и повече издания. През 2001 г. получава престижната Хердерова награда за литература, Австрия, и наградата „Антонович“ за изключителен принос към украинската литература. На български са издадени книгите му „Московиада. Роман на ужасите” (2009), „Дванайсетте обръча” (2013), „Любовниците на Юстиция” (2020), „Писма до Украйна” (2020). Предложеният по-горе текст е публикуван в сайта zbruc.eu.
––––––––––––––––––––
[1] Има се предвид т.нар. Оранжева революция в Украйна – кампания от протести, митинги, пикети, стачки и други актове на гражданско неподчинение, организирани от привържениците на Виктор Юшченко, основен кандидат на опозиционната партия „Наша Украйна“, на президентските избори през ноември-декември 2004 г. На тези фалшифицирани избори за победител е обявен съперникът му Виктор Янукович, по това време министър-председател и кандидат от „Партията на регионите“. В резултат на революцията Върховният съд на Украйна назначава повторно провеждане на втори тур на президентските избори, който е спечелен от Виктор Юшченко. Б.пр.
[2] Имат се предвид Юлия Тимошенко и Виктор Юшченко. На фона на политическа криза през 2008 г., когато Тимошенко е министър-председател на Украйна, а Юшченко – президент, двамата влизат в конфликт по повод на доставките на природен газ за Украйна от Русия. Б.пр.
[3] Така е наречен украинско-руският газов конфликт от 2008–2009 г., който завършва с подписването между министър-председателите на Русия Владимир Путин и на Украйна Юлия Тимошенко на споразумение за доставка на природен газ по много високи и неизгодни за Украйна цени. Б.пр.
