Откъс от повестта „Всичко тече“ на Василий Гросман, която излиза на български, издава я Фондация „Комунитас“, преводът от руски е на Деян Кюранов.
Повестта „Всичко тече“ е създадена „за чекмеджето“ през 1955–1963 г. През 1963 г., малко преди смъртта си, Василий Гросман я преработва и дописва. Тя излиза първо на Запад – през 1970 г. в Германия (на руски). Следват първите преводи – на италиански (1971); немски, английски, френски (1972); сърбохърватски (1973)… С нея съветският писател Василий Гросман става известен посмъртно в свободния свят. През 2018 г. излиза и в превод и на български. „Всичко тече“ е историята на човек, преживял 30 години в ГУЛАГ.
Василий Гросман е роден през 1905 г. в украинския град Бердичев, в ляво еврейско семейство. Работи като инженер-химик и първоначално публикува разкази. Автор е на епичната трилогия „Степан Колчугин“ (1937–1940), на повестта „Народът е безсмъртен“(1942). През 1935 г. Корней Чуковски пише: „След него другите съветски писатели трудно се четат“.
През Втората световна война Гросман е фронтови кореспондент. Още през 1943 г. документира Холокоста в Украйна, Беларус и Полша. Неговият очерк „Треблинският ад“ е използван като документ от обвинението на Нюрнбергския процес.
Заедно с Иля Еренбург съставя първата съветска документална „Черна книга“, сборник със свидетелства за преследването и унищожаването на съветски евреи от нацистите, който излиза на английски (Ню Йорк, 1947). На руски е забранен поради готвената от Сталин разправа със съветските евреи.
Първата част на романа му „За правото дело“(1952) е предложена за Сталинска награда и отхвърлена лично от Сталин. Втората част – „Живот и съдба“ (1959) – е забранена. През 1961 г. ръкописът ѝ е иззет от КГБ заедно с ръкописа на „Всичко тече“, те са заплаха за комунистическата власт. Михаил Суслов, главният идеолог на Политбюро, предрича, че „Живот и съдба“ ще излезе най-рано след 200 години. Гросман умира от рак през 1964 г. в Москва, без да знае дали произведенията му някога ще стигнат до читателите.
Спасеният от поета Симеон Липкин екземпляр на „Живот и съдба“ е пресниман на микрофилм от Андрей Сахаров и изнесен в чужбина от Владимир Войнович. През 1980 г. е публикуван в Швейцария, а в СССР — през 1988 г., по време на Перестройката. През 2013 г. руските тайни служби предават ръкописа на „Живот и съдба“ от 11 000 страници на Държавния архив в Москва.
Василий Гросман, „Всичко тече“, изд. Фондация „Комунитас“, превод от руски, бележки и послеслов Деян Кюранов, художествено оформление Яна Левиева, 2018 г.
Всичко тече
1.
Хабаровският влак пристигаше в Москва около девет сутринта. Младо момче по пижама почеса къдрава главица и хвърли поглед към дрезгавото утро навън. После с прозявка запита опашката, подредила се в коридора с пешкири и сапунерки:
– Кой е последен, граждани[1]?
Рекоха му, че след чичката със смачканата паста за зъби и сапунче във вестник на ред била някаква яка лелка.
– Защо само единият клозет работи? – попита младежът.
– Столицата стигаме, краен пункт, шафнерите, значи, са заети със стокооборот, къде време за културно обслужване на пътника…
Минаха няколко минути, докато се появи тлъста жена по халат, и младежът ѝ рече:
– Гражданко, аз съм след вас, а сега ще си вляза, да не вися тука.
В купето младокът отвори оранжевия си куфар и се залюбува на нещата в него.
Единият съсед, с набичения врат, хъркаше, вторият – румен, млад плешивко, подреждаше книжата в чантата си, а третият, изпит старец, седеше подпрял глава на кафяви юмруци и гледаше в прозореца.
Младото момче попита румения:
– Няма ли да четете повече? Да си прибера книжката в куфара.
Искаше и съседът да се полюбува на неговия куфар. Имаше там вискозни[2] ризи и „Кратък философски речник“, и плувки, и слънчеви очила с бяла рамка. От ъгъла, изпод малокалибрен районен вестник, надзъртаха сиви, селски, домашни сухарчета.
Съседът отвърна:
– Заповядайте, тази книга, „Евгения Гранде“, аз вече я прочетох миналата година, в санаториума.
– Силно нещо, дума да няма – изрече младежът и прибра книгата в куфара си.
По пътя бяха играли преферанс, а покрай пиенето и мезенето се приказва за филми, грамофонни плочи, мебелни гарнитури, санаториуми в Сочи, социалистическо земеделие, спори се за нападателите на „Спартак“ и „Динамо“…
Руменият плешивец работеше в областен град като инструктор на ВЦСПС[3], а къдравият се прибираше от отпуска на село в Москва, където беше икономист в Госплана на РСФСР[4].
Третият спътник, технически ръководител на сибирски строеж, хъркащ сега на долното легло, не им харесваше с некултурността си: псуваше, оригваше се след ядене, а като научи, че спътникът му работи в планова комисия по линия на икономическите науки, рече:
– Политическа икономия – знам я: колхозниците ходят в града да си купуват хляб от работниците.
Веднъж беше пийнал яко в бюфета на един жп възел, където, както каза, побързал „да се разпише“, и дълго не остави спътниците си да заспят, все вдигаше шум:
– Наш’та работа по закон не става, ако искаш да изпълниш плана – ще работиш, както го живота иска: „Аз на тебе, ти на мене“. По царско време на туй са му викали частна инициатива, а по нашему: дай на човека да живее, той да живее иска – и това ти е цялата икономика! Арматуристите ми цяло тримесечие, до новия кредит, се разписваха като санитарки от яслите. Законът върви против живота, а животът си иска своето! Изпълниш плана – на ти надбавка, на ти и премия, ама могат и десет години да ти трупнат. Законът е против живота, животът – против закона.
Младите хора мълчаха, а когато техническият стихна – той не че стихна, а точно обратното, шумно захърка – изказаха се осъдително:
– Трябва да се проверяват такива. Под маската на наш човек…
– Далавераджия. Безпринципен тип. Абрашка[5] някакъв.
Те недоволстваха, че този простак от низините се държи с тях презрително.
– На моя строеж работят затворници. Те на такива като вас им викат „балами“[6]. Ама като дойде ред да се определя кой е построил комунизма, ще излезе, че вие най-много сте опъвали – рече им той веднъж, вдигна се и отиде в съседното купе да играе на „Глупак“[7].
Четвъртият спътник явно не пътуваше често във вагони с купета и запазени места. Той най-вече седеше с ръце върху коленете, сякаш да прикрие кръпките на панталона си. Ръкавите на черната му сатенена риза свършваха някъде между лактите и китките, а белите копчета на яката и гърдите я правеха да прилича на детска. Имаше нещо смешно и трогателно в съединението на белите детински копченца на дрехата с побелелите слепоочия – и погледа от старческите измъчени очи.
Когато техническият каза с командирски глас:
– Дядка, дигай се от масата, ще пия чай – старецът скокна по войнишки и излезе в коридора.
В неговия дървен куфар с обелена боя при захабеното бельо имаше и един самун ронещ се хляб. Той пушеше махорка и като си свиеше, отиваше да дими на платформата, да не безпокои спътниците си с лютивия пушек.
Понякога спътниците му подаваха саламец, а техническият веднъж го покани с варено яйце и чашка „Московска“.
На „ти“ му говореха дори и двойно по-младите от него, а техническият току се шегуваше, че „дядката“ ще се престори в столицата на ерген и ще вземе някоя млада.
Разговорът в купето беше свърнал нещо към колхозите и младият икономист клеймеше селските лентяи:
– Сега се убедих със собствените си очи: съберат се пред канцеларията – и се почесват. Председателят и бригадирите по десет пъти се изпотяват, докато ги изкарат на работа. А колхозничетата пискат – за трудоден при Сталин нищо не взимали, а и сега – колкото да се каже, че им плащат.
Профсъюзният инспектор, замислено бъркайки колодата, го подкрепи:
– За какво да им плащат на тия другарчета, като не изпълняват доставките. Възпитание им трябва на тях! – И разклати във въздуха голям селски, отвикнал от работа бял юмрук.
Техническият ръководител почеса тлъста гръд с омазнени орденски лентички:
– На фронта хляб имахме – хранеше ни руският народ. И никой не го възпитаваше.
– Правилно – каза икономистът. – Все пак главното е, че сме руски хора. Руснакът не се шегува!
Инспекторът с усмивка намигна на попътния приятел: така де, руснакът – големият брат, руснакът – пръв сред равни…
– Е това ме е яд! – рече младият икономист. – Че и те са руснаци! Не малцинство някакво![8] Един почна да ми опява: „Пет години липови листа сме яли, от четиресе и седма трудоден не са ни плащали“. А да работят не обичат. Не искат да разберат – сега всичко зависи от народа. – Той се озърна към побелелия мужик, който мълком слушаше разговора. – Ти, дядка, няма да се сърдиш. Не го изпълнявате вие трудовия дълг. А държавата се е обърнала с лице към вас.
– Бе мани ги – каза техническият, – никво съзнание, секи ден искат да ядат!
Този разговор не свърши с нищо, както и повечето вагонни и невагонни разговори. В купето надзърна, блестейки със златните си зъби, един майор от авиацията и укорно рече на младежите:
– Ква стана тя бе, другари? Кой ше бачка?
И те отидоха при съседите да си доиграват преферанса. Но ето че огромният път остава назад…
Пътниците прибират пантофите в куфарите, вадят върху масичките къшеи вкоравен хляб, оглозгани до синьо кокоши кости, парчета побелял салам, омотан в кожичките си.
Ето че преминаха и смръщените шафнерки, прибиращи омачканото спално бельо.
Скоро ще се разпадне вагонният свят. Ще се забравят шегите, лицата и смехът, и съдбата, разказана случайно, и случайно изказаната болка.
Все по-близо е грамадният град, столицата на велика държава. И ги няма вече пътните мисли и тревоги. Забравени са приказките със съседката, на платформата, където пред теб зад мътното стъкло се носи великата руска равнина, а зад гърба ти водата в резервоарите подплисва тежко.
Стопява се тесният вагонен свят, възникнал за няколко дена, равен по законите си на всички други светове, създадени от хората, които праволинейно и криволинейно се движат в пространството и времето.
Огромна е силата на гигантския град. Тя свива дори безгрижните сърца на онези, които идват в столицата на гости, на покупки или да видят зоологическата градина и планетариума. Всеки попаднал в силовото поле с напрегнатите невидими линии на живата енергия на световния град изведнъж изпитва объркване, чувства се притиснат.
Икономистът насмалко да си изгуби реда за тоалетната. Сега, вчесвайки се, той се прибра и огледа съседите си.
Техническият с треперещи пръсти (бая нещо се изпи по пътя) прехвърляше някаква сметна документация.
Профсъюзният инспектор вече беше със сако, притихнал, подплашен от попадането си в силовото поле на човешкото объркване – какво ли ще му каже жлъчното сивокосо женище, началничката на инспекторите във ВЦСПС.
Влакът прелита край дървени селски къщурки и тухларни фабрики, край оловносиви зелеви полета, край асфалтови гарови платформи със сиви локви от нощния дъжд.
По платформите се редят навъсени крайградски жители с найлонови дъждобрани върху палтата.
Под сивите облаци са провиснали кабелите за високо напрежение. На резервните коловози стоят сиви злокобни вагони: „Гара Кланица, Окръжна жп линия“.
А влакът гръмко се носи с някаква злорада, все понарастваща скорост. Тя мачка и цепи пространството и времето.
Старецът седеше до масичката, гледаше в прозореца подпрял с юмруци слепоочията си. Преди много години един юноша с къдрава, лошо вчесана коса седеше също така до прозореца на третокласния вагон. И макар че бяха изчезнали хората, пътували с него в оня вагон, забравили се бяха лицата и думите им, в побелялата му глава отново оживя онова, което сякаш вече изобщо не
съществуваше.
А влакът беше вече в зеления крайградски пояс. Сивият прокъсан дим се закачаше за клоните на елите и повлечен от въздушните потоци, се стелеше над вилните огради.
Колко са познати тия силуети на суровите северни ели, колко странно изглеждат редом с тях тънките сини оградки, островръхите покриви на вилите, разноцветните стъкла на терасите, лехите с гергини.
И човекът, който три дълги десетилетия ни веднъж не бе се сетил, че на света има люляк, теменужки, посипани с пясък алеи, колички за газирана вода – ахна, убедил се отново и поновому, че животът и без него си е вървял. Продължавал е.
2.
Николай Андреевич прочете телеграмата и съжали, че беше дал бакшиш на пощаджията – телеграмата явно не беше за него – и тогава изведнъж се сети и ахна: това беше телеграма от братовчед му Иван.
– Маша! Маша! – извика той жена си.
Мария Павловна пое телеграмата, рече:
– Знаеш, че без очила съм напълно сляпа, дай ми ги…
Московско жителство сигур няма да му дадат.
– Остави сега жителството.
Той прокара длан по веждите си и каза:
– Помисли си – ще дойде Ваня и ще намери само гробове. Само гробове.
Мария Павловна каза замислено:
– Неудобно се получава пред Соколови. Подарък ще пратим, но все едно – не върви, той прави петдесет, специална годишнина.
– Нищо, аз ще им обясня.
– И от юбилейния обед по цяла Москва ще тръгне, че се е върнал Иван, и от влака – право при тебе.
Николай Андреевич разтърси телеграмата пред очите ѝ:
– Ама ти разбираш ли какво значи Ваня за мойта душа?
Яд го беше на нея: тия глупости, за които му приказваше Мария Павловна, се бяха появили в ума му още преди тя да отвори уста. Не за пръв път ставаше така. И тогава той избухваше – виждаше в нея собствените си слабости, но не разбираше, че негодува не заради нейните несъвършенства, а заради своите. И му минаваше бързо: себе си той обичаше, затова, като простеше на себе си, прощаваше и на нея.
В момента и в неговата глава се беше вмъкнала глупавата мисъл за Соколовата петдесетгодишнина. Но вестта за пристигането на братовчед му го бе потресла, собственият му живот с цялата му правда и неправда се изпречи пред него – затова го досрамя от съжалението за юбилейната вечеря, за симпатичната гарафа с водка.
Засрами се от дребнавостта на съображенията си – зер и на него му беше минала мисълта, че ще се наложи да се тича покрай Ивановото жителство, че цяла Москва ще научи за Ивановото завръщане и това по някакъв начин ще се отрази на неговите шансове при избора на академици…
А Мария Павловна продължаваше да го мъчи, защото неговите мисли – случайни и мними, нестанали действителност – тя изказваше гласно, докарваше ги до дневна очевидност.
– Гледай каква си… – промълви той. – Май щеше да ми е по-приятно да те нямаше вкъщи, като се получи тази телеграма.
Тези думи бяха обидни, но тя знаеше, че Николай Андреевич сега ще я прегърне и ще каже: „Маша, Маша, да се зарадваме заедно – с кого, ако не с тебе!“.
Така и стана – а тя стоеше с израз на търпение и неприязън, означаващ: „Никакво удоволствие не ми доставят твойте мили думи, но търпя“.
И едва след това погледите им се срещнаха и чувството на любов покри злото.
Те бяха живели неразделно двайсет и осем години – трудно е човек да разбере и да се ориентира в отношенията на хора, прекарали заедно почти третина век.
Сега, сивокоса, тя отиваше до прозореца да види как той, сивокос, се качва в колата. А едно време обядваха в стола[9] на „Бронная“.
– Коля – тихичко каза Мария Павловна, – той, Иван, никога не е виждал нашия Валя.
Когато го затвориха, Валя още го нямаше на тоя свят, а сега, като се връща, Валя от осем години е в гроба.
Тази мисъл я порази.
[1] Граждани – това обръщение в СССР е многосмислено и политически много различно от официално налаганото товарищи – „другари“, наложено и у нас. Различните смисли идват от различните контексти. (Примерно, подследственият няма право да се обръща към следователя с „другарю“, защото, щом те разследват, ти по презумпция не си приятел на народа и разследващият не ти е другар – затова е задължителна изкуствената за руския език конструкция „гражданино следовател“.) В текста самото наличие на обръщение сигнализира известна самоувереност (по-плах човек би попитал без обръщение), а фактът, че думата не е „другари“, усилва този сигнал („другари“ от младеж към непознати в такава ситуация би изразило уважение и подчиненост от негова страна).
[2] Вискозна риза – от химически обработено дървесно влакно. В контекста важното е, че е от модернизацията, от фабричен материал, не домоткана.
[3] ЦСПС – Всесъюзен централен съвет на професионалните съюзи: наднационална организация на профсъюзите в СССР; в контекста – част от „централните власти“.
[4] Госплан – Държавна планова комисия. След силовите министерства това е най-важната държавна институция в СССР, в основата на управлението на цялата икономика, включително военната. Началникът на Госплана на СССР Вознесенски за това, че успешно е управлявал евакуацията на заводите през 1941 и военновременното производство, получава Сталинска премия; скоро след това, през 1949, Госплан е подложен на „чистка“, Вознесенски е убит по нареждане на Сталин, а след смъртта на Сталин е и „реабилитиран“ (1954). Всяка от петнайсетте републики си има свой госплан, подчинен на общосъветския; къдрокосият младеж работи в Госплана на Русия. За руския читател е очевидно, че той е бил назначен за попълване на щата след масовите уволнения в цялата система на Госплан при „чистката“ от 1949.
[5] Абрашка – в оригинала „Абраша“, което е свойска версия на името Абрам, руския вариант на еврейското име Абрахам (у нас популярно във формата Аврам – фонемата б минава във в под византийско влияние). В контекста – презрителен етноним, който руснакът – чиновник и член на комунистическата партия, използва за „евреите въобще“ в смисъл на „търгаши“.
[6] Балами – на руски придурки – малоумници, дебили. Така на лагерен жаргон са наричали всички, които доброволно работят в лагера, без да са затворници. Говорещият намеква, че двамата дребни „началници“ работят за властта – доброволно и глупаво, а цялата страна е като лагер.
[7] „Глупак“ – „Дурак“ (в оригинала – подкидной дурак, има и други варианти на названието) – много популярна в Русия игра на карти от типа на обикновения белот.
[8] В оригинала нацмены – презрително улично съкращение на бюрократичния термин представители национального меньшинства – „представители на национално малцинство“.
[9] Стол – смешен русизъм в соцбългарския, зер на руски стол значи маса. Смисълът е – „обща трапезария“ с готова храна за определена група хора, примерно, работници в един завод или студенти от един ВУЗ. Понякога храната може да се взима и за домашните вкъщи. Често е по-долнокачествена от ресторантската, но винаги много по-евтина, защото разликата в цената се поема от ведомството.
