Откъс от разказа „Тази обграждаща ни синева“, включен в сборника „Всичко това е любов” на португалската писателка Дулсе Мария Кардозо (изд. „Ерго“, превод от португалски Даринка Кирчева).
Дулсе Мария Кардозо (1964, Траз-уш-Монтеш, Португалия) емигрира с родителите си в Ангола. След края на колониалната война през 1975 г. се завръща в родината и завършва право в Лисабонския университет. Пише сценарии, разкази и романи, някои от които са адаптирани за кино и театър.
Още с първите си книги се утвърждава сред емблематичните творци от новото поколение португалски писатели. Романът „Окървавено поле“ (2001) е отличен с голямата награда за литературно събитие „Аконтесе“, а вторият – „Моето опяване“ (2005) – получава Наградата за литература на ЕС (на бълг., Ерго, 2011). Следват „До нас“ (2008), „Земя на врабците“ (2009), „Завръщането“ (2011), „Библията на Лоа“ (2014), „Елиет“ (2018). Произведенията ѝ са преведени в петнайсет страни и се изучават в няколко университета. През 2012 г. е удостоена с титлата Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на Франция.
„Всичко това е любов” не предлага любовни истории, а истории за любов. Любовта не е само нежни чувства, покрити със захарна глазура. В трагичните си измерения не води само до сърцераздирателни драми. В тъмните кътчета на душата тя може да има най-разнообразни и изненадващи въплъщения. Авторката на „Моето опяване” затвърждава таланта си да описва и поетично, и с хумор хирургическите си разрези на човешката душа. „Най-голямата жестокост не се извършва след избора. Дори не е самият избор. Най-голямата жестокост се извършва преди, много преди това и именно тя прави избора възможен или необходим. Жестокостта на любовта. По-голяма или по-малка.“
„Всичко това е любов”, Дулсе Мария Кардозо, изд. „Ерго“, 2019 г., превод от португалски Даринка Кирчева, художник Кристина Славкова
ТАЗИ ОБГРАЖДАЩА НИ СИНЕВА
В онова място доброто беше почти невъзможно. Нощта пада също и за да приспи злобата, но фарът не го позволяваше. В онова място доброто беше почти невъзможно, защото злобата избуяваше в нас, нощ след нощ. Може би това е някакво обяснение на случилото се. Може би е единственото възможно обяснение.
За мен пристигането на Дориш беше като пришествието на ангел. Аз бях най-младият от пазачите на фара, а също и най-младият сред тамошните хора, ако изключим децата, петнайсет на брой. Дълги години бях убеден, че съм си помислил за ангел, понеже в оная водна вечност, в която живеехме, ни е липсвал ангел, но сега знам, че просто съм бил твърде млад.
Някои мисли са възможни само при невинно съзнание и копнежът по ангели е една от тях.Бях дошъл на фара около две години преди деня, в който зърнах Дориш за първи път. Така и не узнах какво са си помислили за мен, когато лодката ме остави там. Нито веднъж не попитах и никой така и не ми каза. Но със сигурност никой не си е помислил за ангел, когато са ме видели да слизам плахо от лодката. Опитвах се да избегна това, морето да съсипе единствения ми чифт обувки. Напразно. Пропити със сол, обувките се втвърдиха разкривени и повече не можах да ги обуя. Истината е, че когато пристигнах на фара, бях толкова млад, че не бях в състояние да избегна дори съсипването на чифт обувки. Когато са ме видели да слизам от лодката, навярно са си помислили, я, един хлапак, а после не са помислили нищо друго. Не ги коря. До пристигането на Дориш в мен нямаше нищо, което да привлече вниманието.
В началото, през първите два, три, седем, сто дни – на онова място един ден е нещо различно и не се отчита по същия начин, – та в самото начало не откъсвах поглед от късчето земя, което се мержелееше в далечината. Ако мракът – повече мъглата, отколкото мрака – не ми позволяваше да се взирам в онова изкушение, блазнещо ме отдалеч, аз се разридавах с горещи сълзи по бузите, върху опакото на ръцете, с които отчаяно ги бършех, сълзи навсякъде. Да се очистим от сълзите, разбрах, ни е още по-трудно, отколкото от финия пясък на плажа. Излишно беше желанието ми да се отърва от сълзите и пясъка, полепнали по тялото ми, все повече и повече сълзи и пясък имаше по мен. На онова място научих упорството на солта и земята, нищо обаче не може да се сравни с наученото от Дориш, или по-точно заради Дориш.
На фара никой изобщо не разбра колко много съм плакал, както по-късно никой изобщо не узна, че мислех за Дориш като за ангел. Много разговаряхме помежду си, но не и за да си кажем най-важното. Не можехме да поемем риска от сближаване, стигаше ни проклятието, че не можем да избягаме един от друг.
Вярно е също, че някои неща могат да се кажат едва когато станат други или поне когато имат вече друго значение.
В деня, когато Дориш дойде, онова място вече ме беше обсебило, както беше обсебило другите пазачи на фара, и аз вече не плачех и не усещах пясъка по тялото си. Не бях избягнал и слепотата на пазачите на фара, слепота, която помрачаваше всички цветове с изключение на синьото. На фара всичко беше винаги само синьо, искрящо при слънчево време, наситено при дъжд, бледо при мъгла, рехаво при вятър, плътно при мрак, винаги само синьо, синеещо море, синееща скала, синееща пяна, в онова място всички неща бяха пагубно сини.
Макар да бях толкова млад, че все още се замислях колко ми липсваше един ангел, вече бях заприличал на другите пазачи на фара, пребивавали там от десет, двайсет, сто години. На онова място е наистина трудно, ако не и невъзможно, времето да бъде отброявано. Вероятно и по тази причина онова място никога не може да се забрави, впити кучешки зъби в глезените, в гърдите, в ръцете, в сърцето, спомен, който непрекъснато избуява, както при спомените не е обичайно. Дори се уплаших, че то ще ме покори. Но споменът така набъбна в мен, че не остави място за нищо друго, дори за страха.
Дориш пристигна в една гореща за месец май утрин. Матияш беше отишъл да я вземе. Дориш носеше кошница с череши, за да ни почерпи. И един малък куфар. Отлично си спомням малкия кафяв куфар на Дориш в ръцете на Матияш. Според обичая всички бяхме отишли да посрещнем лодката. Не всички. Тонико и Маружо бяха на смяна и не можаха да дойдат.
На онова място бяхме толкова самички, че никой не смееше да пропусне пристигането на лодката. И от морския бряг всички видяхме как Матияш слиза от лодката, с която беше докарал Дориш, и я издърпва на суша. Макар да не беше вече млад, Матияш още беше силен, с едната ръка дърпаше лодката, а с другата помагаше на Дориш да слезе. Обичайно беше и да нагазим във водата, за да помогнем на пристигналия, но този път никой не го стори. Смайването скова краката ни и забави разсъдъка ни. Без никакво затруднение Дориш скочи от лодката и с милвани от кротките вълни нозе пое кошницата от Матияш и я постави на главата си. Всички сметнахме, че едва ли тежи много, тъй като телцето на Дориш пристъпи с лекота в спокойното море, пристъпи с вдигнати ръце, за да крепи кошницата на главата си, все едно стъпваше по суша. Точно тогава си помислих за ангел. Това, че ми е липсвал ангел в оная синева отвъд света, вероятно съм си го помислил по-късно, но двете мисли винаги са ми се явявали толкова близки, че допуснах грешката да ги смятам за възникнали едновременно. И така останаха да битуват в мен. Паметта служи и за това, да превръща в случило се нещо, което не е било.
Дориш носеше широка, свежа рокля, с белота, каквато онова място не успя да посини. Мерсеш, най-възрастната от тамошните жени, присви очи и още докато Дориш беше далеч от нас, каза гръмко, та да я чуем всички, леле, тая нещастница грешно си е направила сметката. Матияш я следваше на една крачка, обвил куфара с ръце, сякаш носи дете, и пак противно на обичая никой от нас не пристъпи да му помогне. И тъй Дориш и Матияш излязоха сами от лазурната синева, изтъкала морето оня ден, и дойдоха при нас, Дориш – понесла на главата си кошницата с череши, а Матияш – кафявия куфар в ръце. Вече наблизо, Дориш ни се усмихна за поздрав, но никой не кимна дори бегло, нито загатна поне бледа усмивка, нали чудесата изискват да останеш безмълвен, ако не в съзерцание, то поне от страх.
Стояхме вторачени в Дориш, която не преставаше да се усмихва въпреки тежестта на черешите. Беше се позачервила леко и нежната руменина на кожата подчертаваше черния цвят на очите ѝ. Имаше избили ситни капчици пот и няколко кичурчета коса се бяха изплъзнали от плитката на гърба ѝ. Всичко в нея блестеше толкова неестествено, че Сантиаго прошепна, сякаш е някоя светица. Тогава Кремилде взе да опява, Матияш се е побъркал, ако не се беше побъркал, нямаше да докара тука такова създание, Господ да се смили над нас, рече и се прекръсти.
След този ден ангел никога повече не е пристъпвал към мен. А след Дориш никога повече не видях очите на ангел, които, тогава узнах, всъщност може да са по-черни от нощта. Тя свали кошницата от главата си и я сложи на пясъка. И тогава видяхме черешите.
Също както бялата рокля на Дориш, черешите устояха на синьото и запазиха яркия си цвят. Донесла съм ви череши, каза ни тя. В настъпилата тежка тишина Дориш бавно зарови нозе в пясъка, притвори очи и въздъхна, колко е хладък, с очевидна наслада, която еднакво смути жени и мъже. Жените не скриваха изумлението си, а пазачите на фара, мъже, които смятаха, че познават тайните на този и онзи свят, изобщо не бяха срещали някоя като Дориш. Сантиаго, който през комарджийските ни вечери не спираше да говори, а ние – да го слушаме, след като промърмори, сякаш е светица, не обели и дума до следващия ден. И то тъкмо Сантиаго, дето нищо не беше в състояние да му върже езика, дори осъдените души на удавниците, за които се хвалеше, че идвали да го плашат през нощните смени.
Освен началника, който поради длъжността си се броеше отделно, бяхме осем пазачи на фара. Все още знам имената на всички, макар изобщо да не ми трябва, понеже повече не съм им се обаждал. Дори да ги прочета по надгробните плочи, където навярно вече са изписани всички, няма да коленича и да кажа молитва, макар да съм уверен, че всички имат голяма нужда от такава. Нека си горят в ада, ето това желая и не изпитвам никакви угризения.
Идването на Дориш беше оповестено от началника няколко месеца по-рано. В един мразовит дъждовен ден на Сирни Заговезни, паднали се през март. Празникът беше в разгара си, хлапетиите тичаха с почернени с въглен лица, жените се бяха зачервили от печенето на мръвки свинско на огъня, когато началникът за пореден път си сипа вино в чашата и оповести, Матияш се е оженил миналата събота. Всички знаехме, че той е поискал разрешение да отплава до сушата и че морето му е позволило. След получаване на началническото разрешение трябваше морето да допусне отплаването. Имаше много дни, през които не можехме да отплаваме от онова място, освен за да умрем. Но никой не беше разбрал, че Матияш е поискал разрешение да отиде, за да се ожени. Началникът разпали любопитството ни, като повтори, Матияш се е оженил миналата събота. Изпи прощалната си чаша вино заради постите, започващи от следващия ден, и добави, утре си идва, ако лодката успее да го върне, но няма да води жена си, чак след месец-два, когато подготви всичко. После началникът викна, още по едно за Матияш, и Томе грабна дамаджаната. На онези Заговезни началникът, пазачите на фара, жените, децата и аз, всички препихме по повод женитбата на Матияш. Щяхме да препием и без този повод, понеже винаги правехме така. В цялата оная синева времето минаваше много трудно.
Мъжете, жените и вече разбиращите деца не успяваха да се окопитят, понеже на фара, независимо че почти никога не се говореше пряко за живота на тези и на онези, както изискваха най-елементарните правила за оцеляване, беше естествено или дори задължително да се знае всичко за тях. Никой обаче не беше узнал за женитбата на Матияш и началникът все повтаряше новината, която беше тъй разтърсваща, че и повтаряна не губеше силата си, Матияш отиде да се ожени, рече, утре се връща, ако морето не се обърне, а жена му ще дойде при него след известно време, когато всичко бъде готово. А след това попита печеното свинско още ли се бави и жените топнаха зелево листо в зехтин, за да намажат късовете месо, лъснали в разпалената жарава – огнена синева. Децата нашариха още повече лицата си с въглен,изрисуваха върху кожата си мустаци и брада, всичко това се случи на Заговезни, един мразовит дъждовен ден, грозен и толкова различен от сияйния майски ден, в който ни се яви ангел с кошница череши като дар за нас.
Първи реагираха децата. Умствената им незрялост не им беше позволила да осъзнаят напълно чудото. Наобиколиха Дориш и кошницата с череши, скокливи като домашни животни, каквито си и бяха. Схрускаха боязливо първата, втората череша и преодолели страха, взеха да ги поглъщат. Червеният сок се стичаше по брадичките и ръцете им, а дечурлигата все така се усмихваха. Загрижени за децата си, майките тутакси ги последваха, такъв е инстинктът на всяка женска. Ако рожбите се погубят, да се погуби и тая, която ги е родила, иначе след такава загуба не ѝ остава какво друго да прави, освен да страда. Тогава майките започнаха да ядат череши и да плюят костилки, които потъваха в пясъка до краката на Дориш. Дойде ред на мъжете да се навеждат и да загребват с шепи череши. Лакомо ги залапаха със същата усмивка като децата. Пред нас, до нас, сред нас ангелът в бяла одежда все така се усмихваше, с нозе, заровени в пясъка, сигурно за да не отлети от земята, на която не принадлежеше.
Черешовият сок се стичаше по ръцете на децата, на жените, на мъжете, по моите ръце, макар последен да вкусих греха на лакомията, тъй заплеснат бях в нарушение на божията повеля, която забранява да пожелаваш чуждата жена, макар вместо жена да виждах ангел. Не помня Матияш яде ли череши, но трябва да е ял, на онова място еднаквостта в постъпките беше задължителна. А от еднаквостта в постъпките до еднаквостта в мислите, в думите, действията и грешките няма и крачка. Невинаги по наша вина, опитвахме се да си внушим.
Щом свършиха черешите и удоволствието от лакомията, настана тишината на срама. Някои жени облизваха с почервенелите си езици също тъй червените си пръсти. Децата тутакси ги последваха, а след това и мъжете. Искаха да изчистят остатъка от лакомията, опетнила плътта им, едно посиняващо бледочервено, съвсем различно от цвета на черешите на пристигане в кошницата. Хайде да вървим, каза Матияш, хвана кошницата и потегли. Дориш бавно измъкна краката си от пясъка и също тръгна, малко зад мъжа си, който сега носеше провесен куфара в едната си ръка. Беше куфар на човек с малко лични вещи и всички разбрахме, че жената на Матияш няма много свои неща.
Не съм забравил ни един от дните, преживени в близост до ангел. Ако река, мога да ги опиша един по един, макар много от тях да бяха почти обикновени, дотолкова обикновени, доколкото го позволяваше присъствието на ангел, чието поведение се доближаваше по всичко до човешкото. Дориш чистеше къщата и переше дрехите, грижеше се за зеленчуковата градина, която трудно вирееше в солената синева, одираше зайците, които Матияш ловеше при обиколките си на острова с другите мъже, и се обличаше в тъмни дрехи, каквито жените ѝ бяха казали, че трябва да носи. Аз скришом я наблюдавах всеки ден, гледах как премита пред входа на дома, където беше посадила пълзящ розов храст на света Терезиня[1], за да им носи късмет. Дебнех Дориш само за да разбера как се държат ангелите, самовнушавах си аз. Тъй като бях най-младият там, един хлапак, никой не обръщаше внимание, когато ме виждаха да я наблюдавам. Дори и Матияш не се притесняваше от това…
[1] Света Тереза от Лизио (1873–1897) – монахиня в Кармил, канонизирана през 1925 г., иконографски представяна с притиснати до гърдите кръст и рози. – Б.пр.
