Начало Книги Библиосвят Всичко това
Библиосвят

Всичко това

Дейвид Фостър Уолъс
05.03.2013
1878

David_Foster_Wallace

Дейвид Фостър Уолъс (1962-2008) е забележителен американски автор дълбоко внедрен в културните особености на своето поколение. Макар и слабо известен на българската публика той е смятан за изключително явление в съвременната англоезична литература.

Уолъс е носител на наградата Genius Grant на фондация Макартър, неговият втори роман Infinite Jest е посочен от известния седмичник TIME като един от стоте най-добри романа на английски език от 1923 г. насам. Незавършеният и посмъртно издаден роман The Pale King е финалист за наградата Пулицър в началото на 2012 г. Най-голяма известност му носят неговите художествени творби – романи и сборници с разкази (най-вече Brief Interview with Hideous Men, 1999 и Oblivion, 2004), но есеистиката му също е високо ценена. Особено известни са неговите сборници с есета Consider the Lobster (2005) и A Supposedly Fun Thing I’ll Never Do Again (1997). Освен работата си като писател Дейвид Фостър Уолъс преподава креативно писане и английска литература в различни американски университети. Трагичната му ранна смърт слага край на неговата по всеобщо признание обещаваща литературна кариера. Предложеният тук разказ е публикуван в американското културно списание New Yorker, 14 дек. 2009 г.

 

Всичко това

 

 

Веднъж, когато бях малко момче получих подарък играчка – бетонобъркачка. Цялата беше от дърво освен колелата – осите – които, доколкото си спомням, бяха тънки метални пръчици. Деветдесет процента съм сигурен, че това беше подарък за Коледа. Радвах й се точно както дете на тази възраст се радва на играчки-боклукчийски коли, линейки, трактори и какво ли още не. Има момченца, които се радват на влакове и такива, които обичат коли – аз бях от последните.

Тя беше (под „тя” разбирам бетонобъркачката) точно такава твърде едричка миниатюра също като много други играчки коли – горе-долу колкото кутия за хляб. Тежеше около кило и половина. Беше проста играчка – без батерии. Имаше цветно въженце с жълта дръжка – държиш го за дръжката и вървейки, го дърпаш след себе си – също като каручка, само дето по големина никак не приличаше на каруца. За Коледа беше, сигурен съм. Бях на онази възраст, в която можеш, както казват, да „чуваш гласове” без това да те тревожи. Като малък постоянно „чувах гласове”. Мисля че бях на пет или на шест. (Числата малко ме затрудняват.)

Обичах бетонобъркачката и играех с нея, колкото и с другите ми коли или дори повече. В някакъв момент, няколко седмици или месеци след Коледа обаче биологичните ми родители ме увериха, че това е вълшебна и/или твърде необикновена бетонобъркачка. Май че ми го каза майка ми в момент на зряло отегчение или прищявка, а после и баща ми, връщайки се от работа, също се включи по един лекомислен начин. Магията, която по всяка вероятност майка ми е съобщила, разположена на канапето в хола, докато ме гледа как дърпам за въженцето бетонобъркачката из стаята, лениво питайки ме дали съм наясно с магическите й свойства, несъмнено забавлявайки се с мен така, както възрастните понякога отегчено и почти жестоко се забавляват с малките деца, като шеговито им казват неща, които за тях минават за „небивалици” или детински измислици, без да си дават сметка за въздействието, което тези истории могат да имат (доколкото магията е сериозна реалност за малките деца), макар че, напротив, ако родителите ми вярваха, че магичността на бетонобъркачката е истинска, аз не можех да разбера защо са чакали седмици и дори месеци, преди да ми го кажат. За мен те бяха прекрасна, но често непроницаема загадка; аз познавах тяхното мислене и мотиви не повече, отколкото би могъл моливът да знае за какво бива използван. Изпуснах нишката. „Магията” беше, че без да дори да подозирам, теглейки щастливо бетонобъркачката след себе си, нейният цилиндър или барабан – онова, което в истинската бетонобъркачка бърка бетона; не знам точно как се нарича – се е въртяло, превъртало се около хоризонталната си ос, също както прави барабанът на истинската бетонобъркачка. Това се случва, както каза майка ми, само когато я тегля и само, тя подчерта това, когато не я гледам. Тя особено настояваше на това и баща ми го потвърди: магията била не просто, че барабанът на масивното дървено нещо без батерии се въртял, а че го правел единствено когато никой не го наблюдава, и спирал, щом някой го погледне. Ако, както си дърпам, се обърна да погледна, настояваха сериозно родителите ми, барабанът магически ще спре въртенето си. Как така? Никога, дори и за миг не се усъмних в това, което ми казаха. Ето затова възрастните и дори родителите могат неволно да бъдат жестоки: те не могат да си представят съвършеното отсъствие на съмнение. Те са забравили.

Там е работата, че от тогава насетне аз прекарах месеци опитвайки се да изнамеря начин да заловя барабана докато се върти. Свидетелствата сочеха правотата на това, което ми бяха казали: щом си обърнех главата забележимо и направо – това неизменно спираше въртенето на барабана. Опитах също и внезапно обръщане. Опитах някой друг да дърпа бетонобъркачката. Опитах с постепенно обръщане на главата, докато тегля („постепенно” означаваше да си обръщам главата почти с бързината на голямата стрелка на часовника). Опитах да надничам през ключалката, докато друг някой дърпа бетонобъркачката. Дори да обръщам глава със скоростта на малката стрелка на часовника. Никога не се усъмних – не ми хрумна дори. Магията беше в това, че бъркачката, изглежда, винаги знаеше. Опитах с огледала – първо теглех бетонобъркачката право към огледалото, а след това през другите стаи, които имаха огледала в периферията на моето зрително поле, а после и покрай така скрити огледала, че нямаше никакъв шанс бетонобъркачката да би могла въобще да „знае”, че на това място в стаята има огледало. Стратегиите ми станаха много сложни. Ходех на полудневна детска градина. Сериозността, с която се опитвах, трябва да е причинила на родителите ми не малко угризения на съвестта. Баща ми още не беше получил постоянно място; бяхме на границата на средната класа и живеехме под наем в къща, чиито килими бяха стари и изтънели – бъркачката вдигаше шум докато я теглех. Помолих майка ми да снима, докато аз, измамно вперил поглед напред, дърпах играчката. Сложих късче лепенка на барабана, заключавайки, че ако лепенката се вижда на една снимка, а на друга не, това ще бъде доказателство за въртенето на барабана (видеокамерите още не бяха изобретени).

Преди лягане, във Времето за говорене, баща ми понякога ми разказваше истории за собствените си детски приключения. Според тези истории той, интелектуалецът, е бил от онези деца, които слагат капани за Феята на зъбчетата (пирамиди от консервени кутии на вратата и прозорците на стаята си, нишка опъната от пръста му до зъбчето под възглавницата, та да се събуди, когато феята се опита да го вземе) и други подобни „митически” фигури от детството, като Дядо Коледа. (Времето за говорене означаваше петнадесетте минути непосредствен разговор – не историите и песните – с родител, докато лежах завит в леглото. Четири пъти в седмицата Времето за говорене беше с майка ми, а три – с баща ми. Те бяха много организирани в това отношение.) На тази възраст все още не ми бяха известни думите на Матей 4:7, а баща ми, отдаден атеист, по никакъв начин не се позоваваше на Матей 4:7 и не използваше историите за безрезултатните капани от своето детство като притчи или съвети срещу моите опити да „изпитам” или „разруша” магията на бетонобъркачката. В ретроспекция вярвам, че баща ми е бил очарован от опитите ми да „заловя” барабана на бъркачката, докато се върти, защото е виждал в тях свидетелство за това, че съм наследил онази ad-hoc интелектуална мания за емпирическа верификация. Всъщност нищо не можеше да е по-далеч от истината. Като възрастен аз осъзнах, че причината да прекарам толкова време, опитвайки се да „заловя” въртенето на барабана, бе, че исках да верифицирам това, че не мога. Ако бях успял по някакъв начин да надхитря магията, щях да съм съсипан. Сега вече знам това. Разказите на баща ми за капаните за Великденския заек или нишките за Феята на зъбчетата често ме натъжаваха и когато понякога се разплаквах от тях, родителите ми виновно вярваха, че плача над първата си фрустрация за това, че не съм успял да зърна въртящия се барабан. Сигурен съм, че това ги е измъчвало. Всъщност плачех, защото се натъжавах, като си представях колко нещастен щеше да се почувства баща ми, ако като дете беше успял да залови Феята на зъбчетата. По това време още не осъзнавах, че именно затова историите от Времето за говорене ме натъжаваха. Спомням си обаче, че изпитвах невероятно изкушение да задам въпрос на баща ми, докато той с наслада описваше тези капани, и в същото време чувствах огромен и поглъщащ, макар и аморфен и безименен страх, който ми пречеше да задам въпроса. Конфликтът между изкушението и неспособността ми да задам въпроса (поради страх да не би да съзра болка върху розовото жизнерадостно и спокойно бащино лице) ме караше да ридая така силно, че това навярно е предизвиквало у родителите ми – които ме смятаха за ексцентрично и деликатно дете – немалко чувство за вина относно „жестоката” им приумица за магията на бетонобъркачката. Под различни претексти през месеците, непосредствено следващи Рождество, те ми купиха изключително количество играчки и игри, като се опитваха да ме отвлекат от онова, което смятаха за травматична обсесия с играчката бетонобъркачка и нейната „магия”.

Играчката бетонобъркачка е източникът на религиозното чувство, което повлия на по-голямата част от живота ми като възрастен. Въпросът, който (за съжаление) никога не зададох, беше, какво е възнамерявал баща ми да направи с Феята на зъбчетата, ако някога беше успял да я хване. Вероятно е обаче друга причина за тъга да беше и това, че на някакво ниво бях разбрал, че родителите ми, наблюдавайки ме как се опитвам да изнамеря начин да съзра въртенето на барабана, са били съвсем неправи относно онова, което са виждали – а именно че светът, който са виждали и над който са страдали, е бил съвършено различен от детския свят, в който аз съществувах. Аз плачех за тях много повече, отколкото някой от трима ни е осъзнавал по това време.

Разбира се никога не „залових” барабана на бетонобъркачката да се върти. (Шасито и кабината на бетонобъркачката бяха боядисани в яркото оранжево на истинските общински коли; барабанът беше на оранжеви и тъмнозелени райета и аз често си представях хипнотичния вихър на райетата, докато барабанът се върти, без да го виждам. Разбирам, че трябваше да спомена този факт по-рано.) Така непрестанно теглех бетонобъркачката насам-натам, че майка ми, след като гузно се отказа от опитите да ме отклони с други играчки, ограничи територията на теглене до мазето, така че колелата да не набраздят окончателно килима в хола. Никога не изнамерих как да съзра въртенето на барабана, без да го спра. Нито веднъж не ми хрумна, че родителите ми може да ме поднасят. Нито пък някога ме е смущавал фактът, че собствено раираният барабан е залепен или закован върху оранжевото шаси на бетонобъркачката и не може да бъде завъртян (нито дори помръднат) с ръка. Такава е силата на думата „магия”. Същата тази сила обяснява защо „гласовете”, които чувах като дете, никога не ме притесняваха и не предизвикваха у мен страх, че нещо не ми е наред. Но всъщност свободното въртене на един с нищо незахранван и здраво застопорен барабан съвсем не беше „магията”, която ме тласкаше. Магията беше в това как той знаеше да спре в мига, когато се опитам да го видя. Магията беше в това как никога, нито веднъж, не можа да се хване и да бъде надхитрен. Макар обсесията ми от играчката бетонобъркачка да бе приключила до следващото Рождество, аз никога не я забравих, нито забравих чувството в гърдите и стомаха всеки път, когато още един пореден, дори много по-сложен опит да заловя магията на играчката завършеше с неуспех – смесица от съкрушително разочарование и екстатично благоговение. Именно тази година, когато бях на пет или на шест, аз научих смисъла на „благоговението”, което така, както го разбирам, е естественият подход спрямо магичните, непроверими феномени по същия начин, по който „уважението” и „подчинение” описват подхода, който имаме спрямо наблюдаемите физически феномени, като земното притегляне или парите.

Едно от качествата, които караше родителите ми да ме смятат за ексцентричен и мистериозен, беше религията, защото без каквото и да било насърчение или дори разбиране, аз бях религиозно дете – т.е. интересувах се от религията и бях изпълнен с такива чувства и безпокойства, за които обичайно се използва думата „религиозен”. (Не мога да изкажа тези неща добре. Не съм и никога не съм бил интелектуален. Не съм артикулиран и нещата, които се опитвам да опиша и разгледам, надхвърлят способностите ми. Опитвам се обаче, колкото мога, и ще се върна назад с най-голямо внимание, когато свърша, и ще направя промени и поправки навсякъде, където видя как да направя това, което разглеждам, по-ясно или по-интересно, без да фабрикувам каквото и да било.) Родителите ми бяха интелектуалци и отдадени атеисти, но бяха толерантни и великодушни и когато започнах да задавам „религиозни” въпроси и да проявявам интерес към „религиозните” теми, те свободно ми позволиха да потърся религиозно ориентирани люде, с които да мога да обсъждам тези теми, и дори да посещавам църковните служби и месата със семействата на другите деца от училище и квартала, които бяха религиозни. Ако разгледаме обичайното значение на „атеизма”, който, както го разбирам аз, е някакъв вид антирелигиозна религия, почитаща разума, скептицизма, интелекта, емпиричното доказателство, човешката автономия и самоопределение, то отворената толерантност на моите родители към религиозните ми интереси и редовното ми посещение на службите със семейството до нас (по това време баща ми вече имаше постоянно място и ние притежавахме собствен дом в квартал на средната класа с високо оценена училищна система) беше изключителна – един вид несъдещ, уважителен подход, който самата религия (така както аз я разбирам) се старае да възпитава сред своите последователи.

Нищо от това не ми идваше на ум тогава; нито бяха очевидни за мен връзката между отношението ми към „магическата” играчка бетонобъркачка и по-късно, интересът и благоговението ми спрямо „магията” на религията – чак до времето, едва след години, когато учех втора година в семинарията и преживях първата си зряла криза на вярата. Фактът, че повечето мощни и значителни връзки в нашия живот са (в своето време) невидими за нас, ми се струва решаващ аргумент за религиозното благоговение за сметка на скептическия емпиризъм като ответ на смисъла на живота. Трудно се удържа подредено и логично онова, което се усеща като правилния „курс” на това размишление. Някои от възрастните, към които родителите ми разрешаваха да се обръщам по религиозни въпроси и проблеми, включваха учители, преподаватели по религия, които баща ми уважаваше и познаваше от някакъв междукатедрен университетски комитет, в който членували заедно, както и бащата и майката от съседското семейство, които бяха дякони (един вид елитен мирянски служител) в църквата през две сгради от нашата къща. Ще пропусна описанието на въпросите и темите, които родителите ми позволяваха да обсъждам с тези религиозни възрастни; това бяха съвършено неизключителни и универсални и обикновени въпроси, такива въпроси, с каквито в крайна сметка се сблъсква всеки в определен момент и по свой индивидуален начин.

Прекомерният ми религиозен интерес също така имаше нещо общо с честотата и характера на „гласовете”, които редовно чувах като дете (т.е. някъде до тринадесетата си година, доколкото си спомням). Основната причина никога да не се плаша от гласовете или пък да се тревожа за това какво би могло да означава „чуването на гласове” за евентуалното ми умствено здраве, включваше факта, че „гласовете” от детството (бяха два – всеки със свой собствен тембър и персоналност) никога не говореха за нещо, което не е добро, щастливо и окуражаващо. Ще спомена тези гласове само мимоходом, защото не са от непосредствена важност и освен това са много трудни за адекватно описание и предаване на външен човек. Трябва да подчертая, че макар фантазмите и „невидимите приятели” да са обичайна част от детството, тези гласове бяха – или ми се струваха – напълно реални и автономни феномени, за разлика от гласовете на някои „реални” възрастни от моя опит, и притежаваха стил на речта и акцент, с които не се бях сблъсквал и за които нищо в моя детски опит по никакъв начин не ме бе подготвило, та да ги „съчиня” или да ги съставя от някакви външни източници. (Едва сега осъзнах, че друга една причина да не се захващам в подробности с разглеждането на тези „гласове” от детството е тази, че имам склонността да се втурвам в доказване, че гласовете са били „реални”, когато всъщност за мен няма никакво значение дали наистина са били „реални”, или не, и дали някой може да бъде накаран да приеме, че не са били „халюцинации” или „фантазии”. Наистина, една от любимите теми на гласовете се състоеше в това да ме уверяват, че няма никакво значение дали вярвам, че те са „реални”, или са просто част от мен, доколкото – както единият от гласовете в частност обичаше да подчертава – няма нищо в целия свят така „реално”, както съм аз. Трябва да призная, че в някои отношения аз приемах гласовете – или „разчитах на” тях – като на още едни родители (т.е. струва ми се, че ги обичах и им вярвах и въпреки това изпитвах към тях почитание и „благоговение”: накратко, не бях им равен), и все пак също и като приятелчета: в смисъл, че не се съмнявах, че и аз, и те живеем в един и същ свят и че те ме „разбират” така, както биологичните възрастни не бяха способни). Навярно една от причините да изпадам автоматично в необходимостта да „доказвам” „реалността” на гласовете е, че „реалните” ми родители, макар да бяха напълно толерантни към моята вяра в гласовете, очевидно ги приемаха като разновидност на същите онези фантазми на „невидимите приятели”, за които споменах по-горе.)

Във всеки случай, най-добрата аналогия за чуването на „гласове” от опита на детството ми е, че това беше, сякаш по цял ден обикаляш, следван от частния си масажист, който прекарва времето си, напрестанно разтривайки гърба и плещите ти (което биологическата ми майка също правеше, когато лежах болен, използвайки спиртни настройки и бебешка пудра и сменяйки калъфите на възглавниците, та да бъдат чисти и прохладни; преживяването на гласовете беше аналогично на чувството, че обръщаш възглавницата откъм прохладната й страна). Понякога преживяването на гласовете беше екстатично, понякога до такава степен, че бе почти непосилно за мен – както когато за първи път отхапеш от ябълка или от някое лакомство, което има тъй насладителен вкус и предизвиква такова слюноотделяне, че настъпва миг на остра болка в устата и жлезите – особено в късните следобеди на пролетта и лятото, когато през слънчевите дни светлината достигаше мигове на иманентност и добиваше цвета на ковано злато и сама беше (светлината, сякаш вкус) тъй насладителна, че беше почти невъзможно да се понесе, и тогава лягах върху купчината големи възглавници в хола ни и се търкалях напред-назад в агонията на насладата и казвах на майка ми, която винаги четеше на канапето, че се чувствам толкова добре и достатъчен и екстатичен, че не мога да го понеса, и си я спомням как свива устни в опит да не се разсмее и казва с най-милия възможен глас, че й е трудно да изпита особено състрадание или загриженост към този проблем и е уверена, че ще преживея това ниво на екстаз, и че навярно няма нужда да тичат с мен към бърза помощ, и в такива моменти любовта и нежността, които изпитвах към сухия хумор и любовта на майка ми, ставаха, добавени към първоначалния екстаз, тъй силни, че едва сподавях вика на удоволствие, докато се търкалях екстатично между възглавниците и книгите на пода. Въобще нямам представа как майка ми – изключителна, наистина мила жена – е приемала да има дете, което понякога страда от истински пристъпи на екстаз; не знам също дали тя самата някога ги е имала. Независимо от това опитът на истинските, но незрими и необясними „гласове” и екстатичните чувства, които те често предизвикваха, несъмнено допринесе за моето благоговение спрямо магията и вярата ми , че магията не само прониква всекидневния свят, но го прави по един съвършено благ, алтруистичен и доброжелателен към мен начин. Никога не съм бил от онези деца, които вярват в „чудовища под леглото” или вампири или които имат нужда от нощна светлина в спалнята; напротив, баща ми (който отчетливо се „забавляваше” с мен и моите ексцентричности) веднъж каза на майка ми през смях как си е мислел, че може да страдам от някакъв вид доброкачествена психоза, наречена „антипараноя”, при която, изглежда, вярвам, че съм обект на заплетена световна конспирация, целяща да ме направи тъй щастлив, че да не мога да го понеса.

Конкретният случай, който може да се проследи като източник на религиозния ми импулс след отминаването на интереса ми към бетонобъркачката (за голямо облекчение на родителите ми), беше свързан с военен филм от петдесетте години на ХХ век, който гледахме заедно с баща ми по телевизията един неделен следобед при спуснати завеси, защото светлината правеше черно-белия ни телевизор почти невъзможен за гледане. Да гледаме заедно телевизия беше едно от любимите занимания и на мен, и на баща ми (майка ми не обичаше телевизията) и обичайно това ставаше върху канапето, като баща ми, който си четеше по време на рекламите, сядаше от единия край, а аз лягах с глава върху възглавница, поставена на коленете му. (Един от най-ясните сетивни спомени от детството ми е усещането на бащините ми колене под главата ми и шеговитият начин, по който той понякога оставяше книгата си върху главата ми, когато започваше прекъсване за реклама.) Темата на въпросния филм беше Първата световна война и в него играеше актьор, много прочут с военните си роли. Ето тук моят спомен рязко се отличава от този на баща ми, както стана ясно от един смущаващ разговор, който имахме по време на втората ми година в семинарията. Баща ми очевидно си спомняше, че героят на филма, обичан лейтенант, умира, когато се хвърля върху вражеска граната, която е била подхвърлена в окопа на неговия взвод (като „взвод” означава неголяма военна група пехотинци, тясно свързани един с друг в своето постоянно другарство по оръжие). Според баща ми взводът обичайно се командва от лейтенант. Докато аз си спомням ясно, че героят, игран от актьор, който беше известен с обрисовката си на конфликта и травмата, страдаше от лично угризение относно моралния въпрос за убийството в битка и цялата религиозна главоблъсканица за „справедливата война” и „оправданото убийство” и накрая преживя тотален психологически срив, когато собственият му другар успешно подхвърли граната в многолюден вражески окоп и се хвърли, крещейки (героят прави това в начален етап на филма), във вражеския окоп и падна върху гранатата и умря, спасявайки вражеския взвод, и че оставащата част от филма (именно постоянно прекъсвана от реклами, когато я гледах) описва как взводът на този герой се мъчи да разтълкува действието на своя дотогава обичан лейтенант, при което мнозина горчиво го осъждат като предател, а много други настояват, че умората от битката и травматичното писмо от „Щатите”, получено по-рано във филма, извиняват делото му като някакво моментно умопомрачение, и само един плах идеалистичен новобранец (игран от актьор, който никога не бях гледал в друг филм от това време) тайно вярва, че делото на лейтенанта да умре за врага е всъщност героично и заслужава да бъде записано и драматизирано за бъдните поколения (плахият анонимен новобранец е разказвачът в „гласовете зад кадър” от началото и края на филма), и аз никога не забравих филма (чието название и двамата бяхме пропуснали, защото пуснахме телевизора, когато вече беше почнал, което не е същото като да се „забрави” заглавието, което пък баща ми шеговито настоява, че се е случило) и въздействието от постъпката на лейтенанта, която аз също (както и плахия идеалистичен разказвач) приемах не само като „героична”, но и като красива по един начин, който поради своята интензивност беше почти непосилен, особено така, легнал върху коленете на баща ми.

 

Превод от английски: Слава Янакиева

 

Дейвид Фостър Уолъс
05.03.2013

Свързани статии