– Крадяхме книги, отче. Тогава бяхме ученици. Беше се превърнало в нещо като епидемия. Влизахме в книжарниците, избирахме по-закътан рафт, пъхахме книгата под колана отпред, купувахме някаква дреболия, гумичка, молив или острилка, и си излизахме. Крадяхме само джобни издания. Дори не ги крадяхме, за да ги четем. А заради картинките на кориците.
Цялата работа се разплете случайно. Синът на класната беше в нашия клас. Майка му намерила колекцията му. Притиснала го и той си признал.
На другия ден ни задължиха да занесем всички откраднати книги в училището. Напълнихме цяла стая. Не знам каква е била по-нататъшната съдба на книгите.
Казармата изкарах в състава на охранителен взвод в района на Военно-медицинска академия. Режимът ни беше доста лек. Като свършехме с наряда, излизахме да се разхождаме в града. Само трябваше да внимаваме да не ни хванат комендантските. Но бързо се усетихме, когато излизаме, да се преобличаме в цивилни дрехи. Не стига това, ами започнахме да преслушваме мазетата на околните къщи – главно аз и Жицата. Тогава хората правеха много зимнина. Мазетата обикновено бяха заключени с обикновени катинари. Отваряхме ги за секунди или направо изваждахме винта на едната от халките и после пак го пъхахме в дупката. Що буркани сме изнесли в мешките – домати, краставички, печени чушки, свинско месо.
Първата година в университета живеех в едно общежитие в Дървеница. Там беше постоянен купон. Жицата, моят приятел, се нанесе в стаята на една гъркиня, страшна готвачка. И отново се сетихме за района около Военно-медицинска академия, който ни беше толкова познат. И започнахме пак поне два пъти седмично да го навестяваме.
Не смятахме, че вършим нещо кой знае колко нередно. В никой случай не бихме казали, че сме крадци. Забавлявахме се.
И гледай какво нещо. Не ни хванаха нито веднъж.
По-нататък не съм пипал нищо чуждо с пръст. И тези историйки останаха така, как да кажа, като хулигански сувенири на младостта.
Учих две години в университета и прекъснах. После се хванах чирак при един скулптор. Бях при него пет години и може да се каже, че изпекох занаята. Научих много за камъните. И станах каменоделец. Надгробни плочи, облицовка на къщи, зидове. Четиридесет години. Но вече сдадох багажа. Ръцете ми не държат, краката ми не държат. Продадох длетата, имах чудесна сбирка. И сега седя ей тука на верандата, на стола, и гледам хората, които минават по улицата. Пафкам цигарките и гледам хората – това ми е развлечението. И като те видях, че минаваш, затова те извиках – да те питам нещо. Може ли?
– Разбира се, питай. Стига да знам отговора.
– Ти сигурно си новият свещеник горе в църквата. А какво стана с отец Илия?
– Отец Илия почина.
– Ясно. Светла му памет. Та исках да попитам, отче, следното. Господ Бог досега не ми се откри, макар че доста го търсих. Всичките църкви и манастири съм обиколил. Бях научил наизуст молитви, псалми. И си ги казвах наум. Чукам камъните и си редя някоя молитвичка. Сега вече ги забравих. Но това искам да попитам – това означава ли, че, как да кажа, аз не съществувам за Него. Толкова го търсих и Той нито веднъж не ми се обади.
– Това е една от големите грешки, които ние, хората, правим. Че се опитваме да слагаме наши думи в устата на Господ. Дали ти се е обадил, или не ти се е обадил – това знае само Той. Не си ли имал дни, когато сякаш летиш една педя над земята. Със сигурност си имал. Не си ли имал дни, когато някоя чута песен те е накарала да застинеш. Не си ли имал дни, когато ти се е струвало, че няма да издържиш от умора. А си издържал. Самият факт, че задаваш точно такъв въпрос може би вече е част от отговора.
– Ей тука, вътре, отче, вкъщи имам едно кандилце. Всяка вечер наливам олио в чашката и паля фитилчето. Господ ще ми зачете ли това, отче? Че нямам какво друго да Му покажа. Ще ми го зачете ли, отче?
