„Вдън горите”, новият филм на Роб Маршъл, е като да гледаш 3-4 филма едновременно. И това носи удоволствие на почитателите на класически и модерни приказки.
С „Чикаго” и „Девет” Роб Маршъл си извоюва правото да очакваме изпипано преживяване всеки път, когато оповести, че ще прави мюзикъл. „Вдън горите” обаче се оказа доста повече от „обикновен” мюзикъл, и то не само по причина на приказните си корени. Новият филм на Роб Маршъл е като да гледаш 3-4 филма едновременно. И това носи удоволствие на почитателите на класически и модерни приказки, на любителите на поучителни драми и на феновете на умело подредени строфи и добре изпети ноти. А да не забравяме и иронията…
Приказен мишмаш
На първо четене „Вдън горите” се заема да смеси няколко класически приказки. Сценаристът Джеймс Лапайн успява не само да сведе основния си избор до 5-6 герои (което си е доста трудно в съкровищницата от приказни персонажи на Братя Грим, Шарл Перо и сие), но и да изплете логична фабула, която обяснява присъствието им на едно и също място. Специално място в тази част на историята заслужават Джони „Вълкът” Деп (въпреки съвсем краткотрайното си екранно битие); Мерил „Вещицата” Стрийп – специфична кръстоска между всички магьосници и феи, които сте срещали в приказните сюжети; Златната пантофка на Пепеляшка, и, разбира се, братята принцове, кой от кой по Чаровен – техният забележителен музикален дует на водопада със закачлива ирония изтъква „мюзикхол” заемките от Елвис до Джон Траволта и златната ера на диското. Елементите, необходими за магията, са събрани, всички заявени детайли са подредени в пъзела (включително косата „с цвят на царевица”), герои от различни приказки са преплетени (и разплетени) в обща структура и се стига до съвсем правдоподобна развръзка… точно в средата на филма. Какво ли следва?
След хепиенда
Внезапно се събуждаме от приказния сън. И се оказва, че Принцът (поне единият) е непоправим женкар, Червената шапчица няма къде да живее, Пекарят остава с дете, но без жена, а Вещицата решава, че е време да се… премести в някоя друга приказка. Трудно се получава в един сюжет да бъде удържано едновременно изграждането на нови фабулни връзки между познати персонажи и впоследствие поставянето им в неочакван контекст, който хвърля различна светлина върху уж предизвестени сюжетни ходове. Авторите на „Вдън горите” са се справили изобретателно и с максимална изчистеност откъм допълнителни детайли с тази „демитологизираща” задача, която „оголва” законите на приказката и ни дава поглед сякаш „зад кулисите”. Подобен развой на събитията е изненадващ, дори на фона на пародийните закачки в първата част, и ни дава възможност да изпитаме усещането за „филм във филма” или как реалността и фантазията се наместват (и заместват) в мозайката на съществуването от двете страни на Огледалото (било то на Снежанка или на Алиса, впрочем и двете отсъстващи от тази (анти)приказка).
За поуката и някои други последици от (не)послушанието
След като реорганизира и „обезвълшебства” няколко приказки, Маршъл се заема и с друга интересна задача. Къде в единичните персонажи, къде в цялостното послание на историята, той привнася един горчив реализъм, понякога извечен, друг път – присъщ по-скоро на началото на ХХI век. В центъра на тази поучителна нишка са децата – Червената шапчица и Джак, а лайтмотивът е: дори когато сте послушни и следвате съветите на по-възрастните, всеки сам носи отговорност за изборите, които прави в живота. Втората основна поука е по-малко изненадваща: внимавай какво си пожелаваш, защото може да се изпълни! Също като неумерените желания на Жената на пекаря, увлечена в танца на мечтите си… Чудесният избор на „Вдън горите” е, че тези послания не са дидактични и макар и тук-таме „изпети”, си остават чисто емпирични и лично изстрадани. Включително и необикновената житейска позиция на Вещицата, която е хем добра, хем лоша, и в един момент съвсем откровено й „писва” от хората…
Приказките се „разпукват” една по една и, освободени от вълшебството и неумолимата закрила на съдбата и/или някое проклятие, персонажите „пропадат” в реалността и са оставени на самите себе си. В реалния свят, където никой не е само добър или изцяло лошо, смъртта често дебне с необяснима мотивация, а типичните поуки от приказките (подобно на „безсмъртието” на анимационните герои например) трябва да преминат през ситото на здравословното съмнение.
Изтанцувани песни
И да не забравяме все пак, че „Вдън горите” е мюзикъл. От онзи тип, в който персонажите не пеят непрекъснато, но обичат да ни представят най-важното в музикален ритъм. Разбира се, не всички актьори са еднакво добри певци и с това е съобразен броят на „ариите” им във филма. Музиката и особено текстовете на песните се вписват отлично на всички нива на историята. Роб Маршъл видимо е предпочел да предоставя микрофона повече на децата, но така попаденията в изпълненията на възрастните се открояват допълнително и се оформят двата пласта на приказно-наивното и отрезвяващо-ироничното.
Може би опитът с приключенията на карибските пирати и екранизацията по мемоарите на една гейша са помогнали на Маршъл да „обърне хастара” на приказките, но музикалното му влечение определено е водещо в организацията на „Вдън горите”. Защото именно в песните и танцовите номера изпъква най-ясно сблъсъкът между вълшебството и намигването към зрителя. А, когато музиката спре, се връщаме в реалността.