Ангел Иванов, „Игра. 25 истории за децата на 90-те“, издателство „Жанет 45“, 2026 г.
Ангел Иванов издаде втората си книга със заглавие „Игра“ и подзаглавие „25 истории за децата на 90-те“.
Помолих го да изпрати една бройка на Недялко Бакалов от Хасково, който беше член на журито, което връчи на Ангел голямата награда „Южна пролет“ за дебют преди години за сборника му с разкази „Техническа проверка“. Когато Недялко ми се обади, че е получил книгата, той ми каза следното: „Всъщност за писателя същинската първа книга е втората книга. Тогава се разбира колко може един писател“.
И наистина това е точно така. Първата книга идва на крилете на снизхождението, на читателското любопитство. При първата книга се броят сполуките, не неудачите. Първата книга е повече обещание, не толкова резултат. И въпреки тези думи, които уж надуват вятъра в платната на бъдещите успехи, „Техническа проверка“ беше забележително добра книга. В нея авторът беше експериментирал максимално в областта на разказа, извличайки жизнените сокове и на пътеписа, и на очерка, и на репортажа, и на импресията. Някой би могъл да каже, че това е разностилие, еклектика, липса на фокус, на концепция. Но на мен като редактор на първата му книга тъкмо това многообразие ми хареса, защото издаваше широкото ветрило от възможности на Ангел.
С втората си книга той ни се представя като прозаик, който се е подготвил добре за маратонското бягане, разбрал е главното и най-важното и затова вече се вълнува не толкова от стиловото разнообразие, а от същината на казаното, от въпросите „какво“ и „защо“, не толкова от „как“. „Игра“ е хомогенна книга, тя представлява цикъл разкази, споени от фигурата на протагониста, който е едновременно както максимално близо до автобиографичния щрих, така и странно отчужден от личното откровение или, казано другояче, авторът е успял да превърне спомените си, преживяванията си, наблюденията си в картини и знаци изобщо на времето, на онова страшно в мизерията и разрухата си, но и летящо в балона на надеждата десетилетие на 90-те.
Както всички помним, тогава лъснаха и зазвъняха всички букаи, които спъват държавата ни и до днес. Тогава обаче се проправиха и пътеките, които заведоха България в сърцето на Европа.
Или както казва Ангел в предговора на книгата си: Всичко беше отвратително. Всичко беше прекрасно.
Едно десетилетие, в което битката между доброто и злото, беше явна.
Герои за подражание станаха мутрите. Чалгата течеше и от чешмите. Но едновременно с това великите митинги боядисваха въздуха в синьо.
И ето, в това време героите на Ангел са раснали, възмъжавали, учили са се как да пазят паметта на времето.
Ангел пише: Ние бяхме последното поколение, което игра на Улицата. И първото, което осъществи прехода към първите компютърни клубове. Все още обаче ги нямаше онези джаджи, които днес ни пречат да видим хоризонта и човека отсреща – смартфоните. По едно време за кратко се появиха пейджърите, помните ли ги?! Но нашият храм тогава без съмнение беше огромният свят навън, събран в междублоковото пространство. Нашата религия бяха игрите. Неслучайно, на връв на вратовете си носехме ключетата за вкъщи, предобрази на нашите Кръстчета.
Едно от най-ценните неща в почти хронологично разгръщащите се разкази, извън автентичната експресия на разказаните истории, са тези своеобразни тунели, с преминаването през които читателят улавя безотказно духа на онези години.
Например в „Американа“:
Всички тийнове презаписваха аудио касети като ненормални – цели албуми или собственоръчно направени компилации. Купуваше се празна касетка, поставяше се в едното гнездо на касетофона, а в другото – вече презаписана, взета от приятел. Пазарите и битаците също бяха пълни със сергии за такива евтини нелегални касетки. Рядко се записваше от оригинала. Някой някъде беше нулевият записвач, пуснал желаната зараза, плъзнала навсякъде. Обложката се принтираше черно-бяла и се поставяше като лице на касетката. Цветното принтиране беше скъпо.
Или в „Грамадата“:
Децата на 90-те гледаха много телевизия. Телевизорът в българските домове и институции беше шарен истукан, условие за уют и заедност. Масичката или нишата в секцията, където го поставяха, беше напрестолен камък. Върху него, когато беше изключен, се слагаше дантелено каренце, половината провесено пред сивия кинескоп. Върху каренцето – ваза с цветя. Гледането на телевизия беше свещенодействие.
Или в „Гнездото“:
Баба ме посрещаше с чиния с нейните животни – нещо средно между бухти и мекици, които тя подръпваше с вилицата в тигана с шептящото олио, за да добият различни форми. Сервираше ми ги с ореол от пудра захар, боров мед, сладко от смокини, домашно козе сирене и чаша прясно мляко с мазничка и вкусна ципа каймак отгоре, и ми поставяше отговорната задача да определя кое животно наподобява всяко от пържените парчета тесто. Аз ги вдигах последователно пред очите си, оживявах контурите им и се произнасях: прасе, куче, крава…
И още, пак оттам:
Вечер се прибирах отмалял. Дворът – моят свят – още веднъж беше овършан до шушка. На печката в кухничката баба беше загряла вода в медно менче, с която да отмия прахта и калта от игрите над леген, но не онзи за през нощта, а друг, назначен за хигиенен. Тя ми поливаше с канче и ми подаваше снежнобяла кърпа, всеки път изпрана и чиста. Върху същата печка баба полагаше порязаници бял хляб, които лакомо гълтах с масло и шарена сол. През зимата, на печката задължително присъстваше и тухла, която впоследствие се поставяше в дъното на кревата ми, аз слагах табаните на краката си върху нея и така се топлех. За баба ми, за всички баби в България, беше жизненоважно краката на внучето да не са на лед. И внучето винаги да е нахранено и добре облечено. И да не става течение. И хиляди други такива. И ние безропотно понасяхме това благо насилие над свободната ни воля. Защото в него безпогрешно разпознавахме само едно, добре де, две неща: обич и грижа.
Или в „САЩ’94“:
Скоба. Футболът сякаш си отиде с Трифон, когато той си отиде през 2016-а. Брадатият, невчесан, несресан и грозен футбол, който беше красив. Футболът на брадите и кичарите. На невъзпитаните, луди и лоши момчета. На хулиганите, които пишеха френетична поезия с майсторството си, включително с шпагатите на кило кръв и метър кожа. Футболът на Карлос Валдерама, Рене Игита, Роберто Баджо, Клаудио Каниджа и Алекси Лалас. На Ромарио, Марадона и Стоичков. Гладиаторите от екрана, които караха нас, келешите с разбити колене, да гоним разшитата, разпадаща се ритнитопка подир закуска до луна и щурци. Футболът беше изстъпление и възторг: business in the front, party in the back. Баш като прическите от онова време: отпред късо, отзад модерно. Те бяха метафора. Днес е business everywhere. Разни лустросани, гелосани, напомадени и стъклени примадони се разписват срещу баснословни суми, половината от които харчат за разкрасителни процедури. Лъвовете са обезкосмени и скопени от хиените: директори, консултанти, шейхове, спонсори и рекламисти. Бунтът в Играта е епилиран. Няма го. Върнете ни парите и въздишките! Върнете ни мъжкарите като Туньо! Вечна да бъде паметта му…
Или в „Бежанци“:
Момчетата много играеха на фунийки. Късаха и свиваха гланцирани страници от списания като „Паралели“, „Лик“ и стари броеве на немския каталог „Некерман“. Родителите негодуваха, че се посяга на последното – техните грижливо пазени илюстровани Библии от 80-те, консуматорския „Playboy“ без голи жени, но със западни дрехи и предмети за дома, скъп спомен от младежката им контрабандна битка със соца. Нямаха широк достъп до вещите, но се насищаха с техните образи.
Както и да е – в единия край на фунийката филигранно се наостряше връхче, за да си стане стреличка. Момчетата натъпкваха стреличките в метални (медни или алуминиеви) тръби. Понякога прикрепваха тръбичките с тиксо към дървени приклади или пластмасови шмайзери-играчки. Изстрелването ставаше с издълбоко събиране на въздух в гърдите и рязко духване. През 90-те дори дишането беше обърнато на игра, макар и противоречива.
Или в „Учителката по английски“:
Поискаш ли да провериш как минава времето, провери как то променя Жената от въздишките.
Или в „Улицата“:
90-те бяха детското лято на изкуството и медиите у нас. А Теди, Къци, Мая, Ицо, Оги, Людмил и останалите бяха палави малчугани-гении в пясъчника-живот. Свърши ли вече виното от глухарчета? Днес има метавселена, постистина и изкуствен интелект. В тази среда възможен ли е въобще онзи стил, онзи дух?
Една книга със силата на документ за падането и ставането при изкачването на неминуемите житейски стъпала, но пазеща в шепите си вечното пламъче на играта, без която порастването е невъзможно.
