Паркирах на паркинга на НДК. И тръгнах пеш към „Хемус” и нагоре по „Св. Наум” към Лозенец.
Това беше преди няколко седмици. Една събота. Снегът още беше голям. И по разгазените пътечки на тротоарите се ходеше трудно, сякаш вървиш през пясъка в пустинята.
Бях проверил адреса, знаех го, но се опитвах краката ми сами да открият мястото.
Да е било преди десетина години. Една вечер с жена ми гостувахме в този дом. Беше на тиха уличка в квартала, имаше високи дървета.
Сега исках да го открия от раз. Вървях по стръмния „Св. Наум”, спирах да си почивам. Намерих пресечката, тръгнах по нея. Видях високите дървета. Видях и входа. Тука беше. Вдигнах очи и видях номера. Тука беше.
На звънеца още стоеше името на писателката и името на нейния мъж. Писателката беше починала преди няколко години. Не знаех дали съпругът й е още жив.
Входната врата на кооперацията беше заключена. Натиснах звънеца. Спомнях си, че жилището е на първия етаж. Чух звука на звънеца отвътре. И зачаках.
Нищо.
Огледах се. Едва сега видях спуснатите щори на прозорците. Явно тук вече не живееше никой.
Пак звъннах.
Нищо.
Онова гостуване беше самата топлина, единствено така мога да се изразя. От онези човешки срещи, които изрязват прозорче в паметта ти, прозорче като в приказките, което свети отдалеч в тъмната гора и когато ти стане студено, знаеш, че винаги можеш да почукаш на прозорчето и да влезеш вътре да се сгрееш. Спомените също много топлят.
И понякога ти се приисква да им се отблагодариш.
В кухнята тогава наистина гореше печка с дърва. Домакинята ни поднесе домашни наденички и домашна лютеница, извади домашна ракия и разни домашно приготвени трушии. Аз самият се бях запознал с нея на живо съвсем отскоро, макар че бях чел нейни книги още като ученик и много я обичах. Тя беше нещо като моя учителка в писането. Тя ме научи на простота.
Темата за простотата в писането е отделна и много голяма тема. Не сте ли забелязали, истински сложните и важни неща винаги могат да се изкажат просто. А за най-сложните неща обикновено се мълчи. От пет думи една е истинската. И няма нужда да трупаш около нея и други думи.
В книгите на тази жена аз виждах само истински думи. Не знаех как го прави. Исках да я попитам, но късно се запознах с нея, чак към края на живота й.
Веднъж влязох в „Св. Седмочисленици”. Тя беше вътре. Изчакахме се и седнахме в едно бистро на „Графа”. Тогава в заведенията още се пушеше. Пушех като комин, пиех бира след бира и не можех да й се нарадвам. А тя беше толкова обикновена, толкова лишена от всякаква писателска суета.
Пак звъннах на звънеца. Ей така, по инерция. Знаех, че нищо няма да се случи.
Но си казах. Виж сега. Не се отчайвай. Не се отказвай. Вече изпуши една цигара. Сега си запали втора. И чакай. Бъди търпелив. Сега някъде нависоко се размърдват едни големи диамантени колела, няма как да е иначе. Стой и чакай.
Изпуших и втората цигара. Стъпках я. Стоях и чаках.
По тротоара се зададе човек. Стигна до алейката към входа и свърна към мен.
– Здравейте, казах. Тук ли живеете.
– Не, идвам на гости.
Той натисна един звънец, чуха се бавни стъпки и отвътре отвориха.
– Познавахте ли тази и тази писателка, тя живееше тук, попитах стареца, който отвори вратата.
– Тя почина, отвърна ми той.
– А мъжът й?
Той ми посочи с глава некролога, залепен върху таблото с електромерите.
И мъжът й беше починал, миналата година.
– А имате ли телефон на сина им?
Човекът вдигна рамене. И една жена се беше показала в рамката на вратата на първия етаж, и тя бързо поклати глава.
Вярно, с черната си плетена шапка, с голямото си яке и със защитния си панталон навярно не вдъхвах кой знае какво доверие. Хората станаха плашливи, това е факт.
– А някой нагоре по етажите, някой друг съсед?
– Вижте на втория етаж, казаха ми. И вратата на апартамента се затвори.
Качих се на втория етаж. Звъннах. Отвори ми жена не в първа младост, но не и възрастна. С червения си анцуг и с червения си полар приличаше на голяма, отспала си добре и още стоплена от съня домашна котка. Една червена котка – и опасна, и готова да мърка. Зависи кой ключ ще извадиш.
– Имате ли телефона на сина, попитах.
– Аз не ви познавам. Откъде да знам кой сте. Сега ще му звънна да го питам дали може да ви го дам.
– Добре, казах.
Тя звънна, момчето вдигна веднага.
– Търси те един човек – и вдигна вежди към мен, да кажа как се казвам.
Казах името си. И прибавих – писател.
Тя ми даде телефона да говоря аз със сина.
Представих му се. Казах защо го търся. Разбрахме се да се видим на другия ден на „Графа”.
Видяхме се на другия ден, на метри от мястото, където навремето седях с майка му. Това също го отчетох. Като малък подарък от онези небесни диамантени колела.
Сега вече му обясних подробно защо го търся. Той се зарадва.
Скоро ще се зарадвате и вие. Другата седмица ще научите името на писателката и заглавието на романа й, който предстои да излезе до броени дни.
Само имайте малко търпение. Нали ви казах – втората цигара. Втората цигара е много важна.
А ние, дето не пушим, ще се намери да попита някой. Ние какво да правим.
На тях ще им кажа така. Втората цигара е само една метафора, мили непушачи. Само една метафора. Която просто ни помага да разкажем простичко за сложните неща.
