Второто освобождение – митове и факти…

Документалният филм „Второто освобождение“ се е заел с непосилната задача да разкрие само с архивни документи какво струва на България издръжката на Червената армия в периода 1944–1948 г.

В областта на познанието за човека тоталитарните идеологии наложиха норми, които  принизиха личността и нейните потребности в интерес на мащабни, но обикновено безлични маси хора, обобщени от понякога страшно звучащата и внушаваща еднородност дума в единствено число – народ. Във и от името на народа, сиреч анонимно, безобразията изглеждат някак по-приемливи и (не)оспорими. Въпреки това въпросите какво става с нас, как се променяме, какви са представите ни за добро и зло, какви нагласи имаме и накъде вървим безпокоят много творци.  

Историята и познанието за човека са теми, които винаги ще вълнуват разсъждаващите хора. За съжаление в тези две огромни територии на науката и културата има огромни дефицити и варварски изкривявания. Официалната история е поднасяна  винаги от гледна точка на победителите. Учебниците помнят битките, кралете, политиците. За обикновения човек, неговите вълнения и стремежи място няма. Документалните филми попълват бели полета в тази територия и възкресяват истинската, неофициална история. Документалното кино е особено изкуство. През време на народни потресения, катаклизми, когато страната и народът са подложени на тежки изпитания, документалното кино винаги излиза на първи план. Животът на народа в такива периоди е толкова трагичен и неповторим, че никакво игрално кино, никаква измислица, никаква белетристика не може да се сравни с истинските автентични събития, запечатани на кинолента – пише в своята автобиография прочутият в цял свят кинорежисьор Елдар Рязанов[1].

От тези филми може да се научи повече за българите, отколкото от много трудове с големи претенции. (По-сериозен проблем от създаването им обаче се оказва тяхното разпространение и срещата с публиката.)

Документалният филм „Второто освобождение“ (който не е финансиран от Националният филмов център, БНТ и пр. държавни институции) се е заел с непосилната задача само с архивни документи да разкрие какво струва на България издръжката на Червената армия в периода 1944–1948 г. И какво означава нейното присъствие в България – освобождение за малцина, окупация за мнозина. Във филма няма коментари, упреци и заклинания. Само факти без никаква политизация. Казвам, че задачата е непосилна, защото този филм, който съдържа автентични документи, разкрити едва преди три години, се бори с десетилетна (а може би тристагодишна пропаганда и манипулация от времето на Екатерина Велика) митология, манипулации и изопачаване на истината. Да, тези похвати не са от вчера или от близкото минало. Те са от векове. Води се невидима война. Тя е ожесточена, безпардонна, няма задръжки, не подбира средства. Тази война продължава хилядолетия с различни методи, но с една цел – битка за овладяване на  съзнанието на хората. Идеолозите ѝ винаги са различни, стоят в сянка, но бенефициентите са лесно разпознаваеми. Това е управляващата върхушка. Стремежът към манипулация е изкушавал просветени личности, таланти, но и откровени мошеници, нагли и арогантни опортюнисти, лукави лакеи, обикновени глашатаи. Разликата между тях е, че първите моделират подходи, които да въздействат и променят нагласи и разбирания за удобство на властта, а другите мачкат психически и физически хората. През годините този натиск се проявява по различни начини, включващи и физическо унищожение на инакомислещите. Сега манипулацията е по-фина, небрежно забавна, дори пресметливо присмехулна на моменти, но действа постоянно със силата и настойчивостта на водата. Водата, която има един вкус, когато си жаден, а съвсем друг, когато се давиш…

Почти в същата ситуация се оказва всеки потребител на електронна информация в днешния виртуален свят. Едва ли не като Алиса в страната на чудесата. Зрителят е жаден за информация, но рискът от „удавяне” в потопа от подобието на информация е огромен. В хилядите минути екранно време, посветени на незначителни подробности от живота на „известни, защото са известни“ персонажи, манипулаторите са толкова професионални, че дори исторически ключов проблем могат да размият в брътвежи.

Документалният филм „Второто освобождение“ разкрива с документи от архивите цифрите за това „освобождение“. Всъщност размерите са като репарации на абсолютно капитулирала държава след неуспешна война. А война със СССР де факто е нямало. Преди десетилетия режисьорът Вълчан Вълчанов направи документалния филм „Война без изстрел“ точно за това нахлуване на Червената армия, което прилича на туристически преход.

Манипулацията започва с една паметка на Политотдела на Трети украински фронт. Основният акцент в нея е, че руснаците за втори път ни освобождават от чуждо робство. С тази паметка машината на манипулацията е завъртяна и тя не спира и до днес. Паметникът на Червената армия е материално доказателство за това. А документите разкриват, че не става дума за освобождение, а за неприкрита окупация и управление, възложено на местни, сервилни, политически въжеиграчи. Изразът сервилни е от доклад на делегациите от САЩ и Англия. Този филм се опитва да разчисти авгиевите обори на просъветската пропаганда в България. Сценаристите проф. Евелина Келбечева и проф. Светослав Овчаров, който е и режисьор, с консултанта доц. д-р Михаил Груев не си позволяват никаква интерпретация на архивните документи. С уравновесен тон Светослав Овчаров чете тези документи все едно са ревизионен акт. Според член 15 от примирието България е длъжна да издържа съветските войски. И това продължава три години.  Издръжката за година е над 133 милиарда лева при бюджет от 141 милиарда на държавата. На практика това са репарации, непосилни за България. Второ ниво на проблема е, че съветските войски остават в България до декември 1947 г. (за да гарантират правилния изход от Референдума за република или монархия). Правителството се осмелява да напише писмо до ген. Бирюзов, командващ Съюзническата комисия и съветските войски в България, че Сталин е обявил края на войната след капитулацията на Япония през септември 1945 г. И според тях това е основание член 15, уреждащ нашите задължения за издръжка на съветските войски, да престане да действа. Генерал Бирюзов (типично за губернатор на завладяна държава) не им отговаря. И така второто освобождение, чийто финансов израз демаскира една арогантна окупация, струва на България 135 милиона долара. Селяните са измъчвани от огромни налози, сключен е заем за свободата на стойност 45 милиарда лева. Тези пари никога не са били върнати на притежателите на облигации. Втора драматургична линия на филма е свързана с криминалните прояви (кражби, обири, изнасилвания, прегазени хора) на съветски войници и офицери. Истината е, че българите осъзнават бързо, че човешкият живот вече не струва нищо…

Филмът е направен в традициите на най-добрите постижения в българското документално кино. Само факти, умно и прецизно подредени и осмислени. Емоцията присъства, но е овладяна и дискретна. Фотосите и документите са заснети перфектно от Светла Цоцоркова – оператор на филма. Толкова добре, колкото навремето Иван Цонев снимаше филмите на Юли Стоянов. Разказът е стегнат, ясен и математически премислен. На мен ми напомня като конструкция на чудесния филм на Кщищоф Зануси „Структурата на кристала“ – толкова лаконичен и изчистен от ненужни подробности, които биха затлачили действието.

А манипулацията, митовете за повторното освобождение продължават и днес…  Мнозина им вярват и дори си имат представители в НС.

–––––––––––––––––––                                                               

[1] „Именно документалистите, както и журналистите в началните години на перестройката първи нахлуха в застойното задрямало съществувание и започваха да разкъсват и свалят закоравялата благопристойност, шлифованото лицемерие, повтаряната години наред лъжа за социалната система, с нейните псевдогерои, започнаха да я взривяват със своите разобличения, предизвиквайки шок, бoлка, състрадание и гняв. Именно документалистите и телевизионните репортери показаха на цял свят августовския пуч през 1991 г и трагичните събития на 3–4 ноември 1993 г.” – Елдар Разянов, „Недовършена равносметка”.