Има нещо особено характерно за църковното съзнание в съхранената от него, въпреки обичаите на „този свят“, традиция – вечерта, вместо като край (завършек) на определен времеви отрязък да бъде приемана като негово начало, като започване на деня на Църквата. И това е така, защото ако вечерта завършва нещо, то е не друго, а делничния ден, деня на света, и какво по-вярно тогава, денят на Църквата – нейното вън-от-световно, подир-световно, друго време да се открива за нея, след като денят на „този свят“ е легнал в своя златен залез: уморил се е, у-таил се е, у-покоил се е в пазвата на вечността.
С още по-голяма сила това е вярно за вечерта на съботата като начало на същинския, собствения „ден на Църквата“ – за вечерта на съботата като вход в деня на неделята (на деня на „воскресение“). Защото в залеза на събота е „узрял“ не просто поредният ден на „този свят“, но, и това се чувства от душата, е узрял и целият седмичен цикъл на мирското време. Достигнала е своя край и се е успокоила в своя залез една „седмична“ обиколка на световното време и в този момент, в този неповторим момент на съботния залез – това време сякаш се е спряло; спряло се е на някакъв незрим праг – към нещо, което е друго.
Наистина, Църквата ще влезе тържествено в своята Евхаристия, в своя незалязващ от „тогава“ ден на Царството, в земната сутрин на неделята, но навлизането в този ден вън от дните, навлизането в този ден, в който светът остава „отвън“ и в който той „няма дял“, започва още в този час, в който последният седмичен ден, последният ден от седмичния кръг започва да се утаява в своя залез.
Именно тогава, излизайки от своите земни домове, от устията на своите рутинни, „седмични“ пътища и пътеки; от своята „тукашност“ и „сегашност“ – онези, които изповядват, че техният истински дом не е тук, се „събират в Църква“, намират се отново като „Църква“, и от своето място, хвърлят поглед назад – към залязващия ден на дните, и напред – към отново достигнатия Ден на Царството. Точно този всеобзиращ поглед дава основната „мелодия“ на първата съставляваща част от начеващото се празнично богослужение – богослужбата на съботната вечерня, която – парадоксално за мирското времевъзприемане – е тъкмо първият акт, първият „притвор“ на църковната неделя.
След като произнесе началния възглас „Слава на Светата, Единосъщна, Животворяща и неразделна Троица, сега, всякога и во веки веков“ свещеникът се приближава до престола, взима кадилницата и предхождан от висока и стройна запалена свещ, обикаля и окадява обилно целия храм – просторния кораб, всички ниши и галерии, притвора… Така, обвитият в тайнствен сумрак храм се превръща в Трапеза в небето – в благоуханен рай, в който ние всички в този час възлизаме, събираме се при изпълнението на Църквата от века, при апостолите, при всички причаствали и участвали с вяра в Трапезата Христова, при всички „членове“ на „Тялото“ – от ето тази своя събота, от ето този свой град, тази своя енория…
Първото, което прозвучава от нас (в днешно време от хора) през прозирно-сребристата мараня на кадилния тамян, през зримо-незримата, ароматно-витийна завеса на „горния чертог“, зад която отново сме се намерили, е обаче нещо друго. То е възхвала на творението. В момента, в който свещеникът излиза от олтара и тръгва през храма да кади, изпълнението му запява с широка и щедра мелодия Псалма на вечерната хвала, сто и третия, т.нар. „предначинателен“ псалм: „Благослови душе моя, Господа“:
Господи, Боже мой. Ти си дивно велик; със слава и величие Си облечен; Ти се обличаш със светлина като с дреха, простираш небесата като шатра; Ти градиш над водите Твоите горни чертози, правиш облаците Своя колесница, шестваш върху ветрени криле… Ти си поставил земята върху твърди основи: тя няма да се поклати навеки. Покрил си я с бездна като с дреха; води стоят на планините. От Твоята заплаха те бягат. От гласа на Твоя гръм бърже отминават; възлизат по планини, слизат в долини, на място, което Си им определил. Ти Си турил предел, който няма да преминат, и няма да се върнат да покрият земята. Ти прати извори в долините: между планини текат води, поят всички полски зверове; дивите осли утоляват жаждата си. При тях обитават птици небесни и изсред клоните издават глас. Ти поиш планините от Своите височини, с плодовете на Твоите дела се засища земята. Ти правиш да расте трева за добитъка и злак за полза на човека; за да произведеш из земята храна и вино, което весели сърцето на човека… Колко са многобройни делата Ти, Господи, всичко си направил премъдро; земята е пълна с Твои произведения… Всички те от Тебе чакат, да им дадеш храна овреме. Даваш им – приемат, отваряш ръката Си – насищат се с благо, скриваш Лицето Си – объркват се, отнимаш духа им – умират и в пръстта си се връщат, пратиш Духа Си – създават се и се подновява лицето на земята… Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро!
Всеки, на когото се е случвало да чете или да слуша този велик псалом насред смълчаните и същевременно развълнувани стени на храма, докато отвън през сводестите прозорчета проникват последните, спокойни лъчи на залеза и по особено съзерцателен начин припламват по феерично-замлъкналите дърворезби на олтарната преграда, знае какво неимоверно усещане за широта и покой носят със себе си думите на псалмопевеца.
Но особено в състава на съботното бдение – на вечернята в събота, в навечерието на поредното сядане на Църквата на Трапезата на вечността – думите на този псалом придобиват специално значение, специално звучене. Защото въобще „съботата“ в най-голяма степен може да се нарече денят на Творението – на зрелостта на творението. Според смисъла на библейското повествование, творението се е изпълнило в събота и именно в онази, първата събота – денят подир шестте дни на съзиданието. Оттогава насетне точно определеният ритъм на смяната на дните, прави от съботата – от всяка поредна нова събота – ден, в който като че ли самото време се изморява и се отпуска в зряла съзерцателност; възчувства самото себе си, цялостта на носения в неговия поток свят. Ето защо и мистико-символически, и просто душевно-импресивно, в житейския опит на християните всяка събота, включително тази, която сега е легнала в своя залез отвън, е спомен – спомен за онази „архисъбота“, в която „този свят“ е отпустнат да грее и залязва, грее и залязва в дните и годините си. В някакъв смисъл тъканта на „този свят,“ името на този земен, тукашен свят е „събота“ – безпределно широката, безпределно просторната „събота“, чийто гул се издига до бъз-бог в безкрайна продължителност от момента, в който светът е бил отпустнат от Божията десница в самия него си, та до днес. Цялото това време – откакто изпълнилото се Творение е отпустнато под орбитите на об-тичващите го слънце, луна и звезди и Бог е наченал да го съзерцава, почивайки си „от всички Свои дела“ (Бит.2:3), та до днешния ден и дори до края на времето, е „събота“. Съботата на спокойното съзерцание на Бога, в Чийто непреходен взор направеният и отпустнат свят се движи: „възлизат“ водите му „по планини, слизат в долини“, гълчат „полските зверове“ и обитаващите при тях „птици небесни издават глас“; човеците излизат „по делата си“ от изгрев до залез, трудят се, събират плода на лозницата и пият „виното, което весели сърцето на човека“. Една дни, дни и години, векове траеща „събота“, която в очите на почиващия Си пред гледката ѝ Творец наистина е като един единствен, преливащ се в самия себе си ден, в който нещата се създават от Духа Му, сетне трепват, потъмняват, умират и „в пръстта си се връщат“, а други излитат от щедрата и неизтощима десница и „се подновява лицето на земята“. И ето, тъкмо тази – продължаваща се, течаща, шуртяща, гомонеща и ехтяща „събота“, в която „този свят“ е отколе „отпустнат“, обзира през златистата и зряла прозрачност на нейния залез псалмопевецът и отеква неговата възторжено-кротка хвала.
Защото с какво наистина да дойде и да се поклони „пред Царя, нашия Бог“ Църквата? С какво слово да посмее да се яви от своите дни, от своята „събота“, пред Престола във винаги блестящата, незалязваща „неделя“? С какво друго, ако не с благодарността за сътвореността си, за битийността си, за света, който тя (Църквата) е от самата себе си? И псалмът е химн-спомен – вечно възгласящо се възпяване на тази завършена съвършеност, която е обстъпила храма отвън и от която и ние самите сме дошли в него.
Сега обаче – в съботата преди „деня Господен“, облъхнати от предусещането за заревото на деня на новия „век“, на „деня невечерен“, ние слушаме вечерния псалм на залез и в другия смисъл на думата „залез“. Той се пее днес след като „този век“ – времето на този свят – е узряло и отминава; ето вече – отминава… Нещо носталгично се дочува в 103 псалм, и в съботната вечерня много по-определено, много по-явствено, отколкото в другите дни на седмицата. Защото днес ние съзрцаваме благодарно-удовлетворено „узрялостта“ на този свят, но същевременно съзерцаваме го и като от някакъв хълм, връх (какъвто всъщност и е храмът – домът в небето, мястото, където е отвъдният „век“). Разглеждайки с благодарност великата и продължителна просторност на „съботата“, на отпустнатия в самия себе си свят-на-първите-шест-дни, ние, все пак, се обръщаме към него в края на „съботата“, от начеващия се отново ден на Църквата и затова – обръщаме се към него с чувството на над-живяност и дори – раздяла.
Ето защо след като е изпят 103 псалом – псалмът на Творението – и след като, по този начин, е извършен психологически преходът от света на „съботата“, от който идваме (и който – при всичката му мирна богослужебна отрада в Господа – е в същността си изтекъл), ние се обръщаме сега отново и окончателно към светлината на олтара. Свещеникът, който е окадил по време на псалмопението цялото ни събрание и така, тайнствено ни е събрал в пиршествения чертог на горното Царство, потопил ни е в благовонията на очакващата ни Трапеза (както се е правело в древност с дошлите в дома гости), поставил ни е в облаците на „небесното място“ на Сионската горница – се връща отново пред царските двери към олтара и застава пред тях. Влизането в храма, равнозначно на излизане от последния седмичен ден – събота, е завършило. Намерила се пред (все още смътно-свещно мъждукащата) светлина на „пренебесния и мислен“ Христов „жертвеник“. Църквата започва сега своето събиране в себе си и своето молитвено възхождане, своето молитвено приближаване, влизане в Царството, в нетечащото, постоянно-пребиваващо време на Литургията.
Началото на този молитвен път (както впрочем и на всеки нов етап в него, през целия отрязък от събота вечер до неделя по пладне, когато ще бъдат вкусени Даровете на Трапезата), съставлява т.нар „Велика ектения“ – молитвата на Църквата, Господ да я актуализира отново като Църква; молитвата на Църквата за самата себе си.
Добре е, следователно, да кажем няколко по-общи думи и за тази велика църковна молитва. Защото Великата ектения – своеобразната златна верига от прошения, възвеждаща от земята към небето – съвсем не е елемент, принадлежащ изключително на вечернята и на съботната вечерня. Напротив – както отбелязва протойерей Александър Шмеман – с тази „редица от моления … започват всички без изключение служби на Църквата. Ние я намираме в началото на вечернята, на утренята, на последованието на брака, на опелото, на водосвета и т.н.“. С други думи – при всяко собствено църковно свещенодействие, дори когато (и това е особено характерно) то е придобило с течение на времето един по същество частен характер и се извършва над и за отделни църковни членове или християнски семейства – дори тогава, казвам, Великата ектения е необходимо начало на подобен вид свещенодействия. Това е така, обаче, именно защото Великата ектения е собствената молитва за Църквата като такава. По същество, предваряйки всяко, безусловно всяко свещенодействие – дори в най-частен кръг извършваното – молитвословието на Великата ектения поставя последното в универсален църковен контекст, свидетелства, че за извършването на каквото и да било Църквата се нуждае от това да бъде събрана, да се възчувства като намираща се на тайнствената евхаристийна Трапеза с всичките си – тукашни и отвъдни членове. Дори обикновената индивидуална молитва за здраве, или пък чинът на опелото на новопреставления покойник изискват – оказва се – това измолване от Бога на целокупната Му Църква; изискват – фигуративно казано – да бъдат събрани незримо (но реално) около нуждаещия се от молитва или около покойника и неговите близки, всички Христови сътрапезници – от всички места и от всички векове призвани и причислени, от деня на Тайната вечеря в Сионската горница, та до днес, когато се извършва требата. Едва ако стоящият тук – насред полумрака на тоя провинциален храм или легналият тук – в бедната гробищна църквица, бъдат възнесени насред преизобилната и огряна от незалязващото слънце Трапеза на Царството, между всички, имащи място на нея отвред и отколе, свещенодействието може да се извърши; може да се извърши като църковно, т.е. именно не като „частно“ свещенодействие.
Но ако Великата ектения, молитвата, която измолва събирането на Църквата и с Църквата в универсален мащаб – предваря с необходимост дори тези, „частни“ свещенодействия, колко по-нужно е да предварва тя извършването на „общото дело“ на Църквата – на Литургията (на гръцки „литургия“ означава „общо дело“), в която и във връзка с която са всички останали църковни „дела“ изобщо; да предварва пътя, който – начеващ от току що извършилия се изход от „съботата“ на „този свят,“ се отваря напред – към неподвижното пладне на „деня Господен“, на вечната „неделя“.
И тъй с висок и пробудно откънтяващ глас свещеникът възглася:
О свишнем мире и о спасении душ наших, Господу помолимся.
(3а мира свише и за спасението на нашите души, на Господа да се помолим.)
Това е молба за приобщаването ни – на нас, които излизаме от шума, кипението и без- мирието на света – към главоломно високия, дълбок, окончателен, небесен мир, изхождащ от Онзи, Който е победил смъртта. Който е придобил мира от свършека на всичко, което подлежи на свършване, от свършека на самия свършек на всичко и в който мир стои Той на Своята Трапеза, разстлана за всички люде, за да сподели мира ѝ – окончателния ѝ мир с тях.
О мире всего мира, о благосостоянии святых Божих церквей и соединении всех Господу помолимся.
(3а мира на целия свят, за благостоянието на светите Божии църкви и за съединението на всички, на Господа да се помолим.)
Но не просто ние, които тук и днес се молим, да влезем пред Лицето на възкресния мир на Господа, но също и всички други църкви по света – нека в този час, в който започва неделята, отредена за възлизане в Сионската горница, да бъдат намерени „да благостоят“ с нас пред Престола Му, за да се съединим помежду си. Защото тази Трапеза, която е същинското място на Църквата – освен „свишний мир“ е също и „соединение всех“: мирът на това да сме всички заедно – от началото до предела и от единия до другия край на света.
Не може да не се забележи дълбоко значителната последователност в реда на прошенията на Великата ектения. В този ред първо е прошението към Господа да установи Своето Присъствие, да дръпне завесата пред блясъка на сложената в небесата Своя Трапеза, пред незалязващия ѝ ден, в незамлъкващото ѝ пиршество и да прогласи отвъдсловесния, главоломно-дълбок, „свишен“ мир на Своето Предстоятелство на нея. Веднага след това идва прошението да погледне Господ милостиво от тази Своя висина и мир към света („всего мира“), да го умири, да го смълчи под безмерния купол на небето в тоя залезен час – от край до край, и да събере отвсякъде в него Църквата Си. Да я „съедини“, защото само всички заедно съставляват Трапезата на Царството и само на всички заедно се дават нейните Дарове – само с всички заедно седи Христос.
И ето, след като е помолено Господ да погледне към Църквата като цяло, след като е помолено за „съединението на всички“, сиреч за благодатното осъществяване на събра-ността, на „католичността“ („католичност“ означава „съборност“, „цялостност“) на Църквата като една за всички Трапеза на Господа с Неговите ученици и последователи, се възнася третото прошение:
О святем храме сем и с верою, благоговением и страхом Божиим входящих в онь, Господу помолимся
(3а този свят храм и за онези, които влизат с вяра, благоговение и страх Божий в него, на Господа да се помолим.)
Сиреч нека след като Господ погледне от „пренебесния и мислен Свой жертвеник“ всички Свои верни в тоя свят и по този начин извърши „съединението на всички“ заставащи пред Престола Му „Божии Църкви“ – в това „съединение“ и в този „мир“ да погледне милостно и към тоя свят храм, и към онези, изпълнени с вяра, благоговение и страх Божий люде, които от него, тукашния храм, влизат в брачния чертог; които в неговата ограда са поставили седалищата към откритата за всички точки на земното пространство, една и съща във всички тях Трапеза на небесното пиршество.
А като погледне милостно сред събраните и „съединени“ Божии църкви и на „този“ свят храм, и на тази част от великото общество на Своите сътрапезници, нека приеме с милост първо и най-вече предстоятеля им. Този, който в тази вечер и от това място, отново ги е повел към „мястото“ на всички – към несвършващата се от „онази вечер“ Тайна вечеря – та, като застане пред Господа, да поеме хляба и виното – Тялото и Кръвта, които – тръгващи от Божествените Христови ръце от „горното място“, чрез ръцете на Апостолите и светците, със своите ръце ще раздаде на предвожданите от него. Ето защо четвъртото прошение гласи:
О преосвященнем епископе нашем (името), честнем пресвитерстве, во Христе диа- констве, о всем причте и людех, Господу помолимея.
(3а преосвещения наш епископ (името), за честното презвитерство, за дяконството в Христа, за всички хора и за цялото паство, на Господа да се помолим.)
Виждаме, следователно, как се разгръща „златната верига“ на Великата ектения: тя се разгръща като истинска молитвена актуализация на Църквата, като измолване – отново, наново на Църквата като заедност с Господа, като общество на невечерния ден. Първо се проси мирът – „свишният мир“, в който се събира Църквата, в който тя се осъществява и живее като Църква, т.е. като участваща във възкръсналия живот на Христа. Сетне се проси „съединението на всички“, което е Църквата; а после – на основание на изпросеното съединение, на основание на единението с всички, се проси милостиво приемане и на хората от „този свят храм“, които са Църквата в това място, а след това – проси се благодат върху членението на тази поместна Църква – от нейния предстоятел, предводител, хранител, отец, през нейните страши синове и братя („честното презвитерство“), нейните служещи („дяконството“), до „всем причте и людех“. От там и:
3а благочествиия и православен български (или който и да било друг) народ и за христолюбивото му войнство, на Господа да се помолим.
3а да покори под нозете им всеки враг, на Господа да се помолим.
3а този град, за всеки град, страна, и с вяра живеещите в тях, на Господа да се помолим.
3а благоразтворението на въздуха, за изобилието на земните плодове, и за мирни времена, на Господа да се помолим.
И накрая: след като сме се помолили за Църквата и в нея за себе си, та да ни приеме Господ – Църквата и нас – на Трапезата в Деня си без залез, ние се молим с нас там да се намерят и всички онези, които са разделени с нас – които „плават“, „пътуват“, „боледуват“, „страдат“ или „са пленени“:
О плавающих, путешествующих, недугующих, страждущих, плененних, и о спасении их, Господу помолимся.
Молим се тъй, защото мирът, „свишният мир“ на живота отвъд смъртта – вечният и непреходен живот, непременно е и „при-мир-еност“ с всички и всичко след и въпреки всичко. Та как иначе ще бъде пълен, победил самата смърт, възкресен, мирът, в който са останали следи от раздора, от разделението; в който не са се отново събрали и примирили всички – повтарям: въпреки всичко, подир всичко. 3а да се получи този „свишен мир“, значи, който и е Трапезата Господня, който е пирът на Царството и Денят без залез, ние се молим с нас да се намерят там – и всички ония, които сега, тук, по тази или онази причина не са с нас – които са отпътували, отплували, които са приковани в недъзите си зад стените на земните си дни и домове, които страдат, които са пленени – насила откъснати от нас или затворени за извършените в този свят грехове и престъпления. Само така – Трапезата ще бъде пиршество на „свишния мир“, в който не просто нищо не отминава, но и нищо не предстои, не е неосъществено, несбъднато още, ничие завръщане не се очаква, никой край не е все още недостигнат.
