Вчера беше Денят на музиката. Денят, в който православните се покланят пред Покрова на Пресвета Богородица, пред свети апостол Анания и пред преподобните Йоан Кукузел и Роман Сладкопевец. Двама от величествените певци на източноправославната християнска музика.
Това беше и денят, конкретният, точно този, в който командирът, командващият българските военновъздушни сили, излезе с изявление, в което обяви, че няма да напусне поста си все пак. Нещо, което междувременно, часове по-рано, беше твърдо пожелал да направи. Но премиерът успя да убеди висшия офицер да не резигнира, да не се отказва.
Вчера беше денят на проверката на звуковата система за известяване в случай на опасност. Системата за оповестяване на тревога. Вървях по една софийска улица и ненадейно за мен – бях забравил, че е обичайно за този ден от годината – чух резониращите, винаги повтарящи се, удвояващи се звуци. Като че ли гласът се удряше в някакви огромни скали над бездни и се връщаше към ухото със същата сила, с ненамаляваща динамика. Така ми прозвуча. И всичко всеки път по два пъти.
Чух стоманения, режещ призив: „Внимание, внимание !”, и реших да спра. Имах време да застана за малко. Застанах до една ограда на улица „Балкан” и се заслушах. Нямаше как да не чувам и слушам. Кънтеше отвсякъде. Думите се блъскаха в стените на сградите, раждаха се от всички тези – невидими за мен в този момент – мегафони, предаватели, ретранслатори, поставени по покривите или под покривите, отразяваха се в незаинтересования от тях град и идваха до мен. Всяко изречение по два пъти. Повторение. На националния сигнал за тревога.
Да, незаинтересован беше градът. Нормално за такъв голям град.
Вчера за пръв път от много време насам ме побиха тръпките на страха от онова, което може наистина да стане. Не ужасът от параметрите на битието и отвора пред Решението ме удари, а страхът, че ще става сега. Когато синът ми е ученик.
Руските бойни самолети нанасят удари над точки в Сирия, а командирът на българските военни самолети се застопори вчера в центъра на общественото внимание, защото каза, че е пожелал да се приземи, но в крайна сметка се оказа, че е решил да продължи.
И това става, докато изтребителите прелитат над нас на разстояние, което се превзема свръхзвуково за минути. А стават и грешки. Да си спомним Горна Баня, 1999-та. Стават грешки.
Знам, че всеки разбира от какво ме е хванало страх. По никакъв начин това, което пиша не се отнася до войнската доблест, честта и морала на офицер Радев. Нито пък говоря за опасност, свързана с Русия и руските стратегически действия. Но просто стават грешки.
Нямам никакво право да давам оценка какво точно е било в основата на мислите на този наш офицер, за да реши да се оттегли от поста точно сега, какви са били мотивите му. Това си е тайната на личността. Но изреченото от него пред всички като обяснение, засягаше бедственото положение на българската бойна авиация и стана пределно ясно, че се дава знак, че се показва нещо. Че ще се дадат пари за авиацията, защото не е много весело наоколо. „Крайната немотия на военновъздушните сили на България“, каза генерал-майор Румен Радев. Цитирам свободно.
Чистосърдечно казано: просто ме хвана страха от това, че ни приближава нещо, което е зло и страшно, и което няма да можем да избегнем. Всекидневната тема на разговор в Европа са пришълците. Разбира се, този проблем е директно свързан и с онова, което сега е световният проблем – Сирия. Там гражданската война роди толкова много смърт и разруха, роди потоци от бегълци, роди и „Ислямска държава”. Какво още може да роди този разпад?
А кой роди „Ислямска държава?! Или по-точно казано, кой участва в нейното зачеване? Аз не знам какъв е отговорът, но знам, че от вчера започнах да се страхувам. Слушах как звучи националният сигнал за тревога и, да, разтревожих се.
Градът си остана незаинтересован, както си е нормално за него. Минах покрай едни млади хора, които тъкмо заключваха кола с дистанционно устройство, а гласът вече казваше, че това е краят на проверката, отзвучавайки в светлото на безразличния към него град. И хората, покрай които минавах, се спогледаха намръщени, както си е и нормално, а едно момиче каза: „Ужас, ега ти гадния шум! Писна ми! Нема ли да спрат!”
Та така с военновъздушните работи. Какво ли се разбраха точно американците и руснаците, и всички останали? Леко отстъпление в замяна на това, че покрай сухото ще изгори и „Ислямска държава”? Леко предоставяне на пространства, защото усетихме, че кюпът го налага?
Предстои ни да видим каква е размяната, но нейното осъществяване не ме освобождава от страха, появил се вчера, докато слушах изпробването на сигналната система, която излъчва националния сигнал за тревога.
А, между другото, радио „Кърджали” е действително неочакван ход. Но ще си позволя да отбележа, че действително Северна България се нуждае може би повече от нови радио-центрове, но от друга страна излъчването на тази програма от студиото в Кърджали ще се приема в цяла Одринска Тракия, че и по-нататък. И ще се слуша.
И всичкото това само от вчера.
