Станислав Градев. In Memoriam
Очи сини, все едно излизаш на голям простор, и коса облак. Включвах се в разходките му из Морската градина и говорехме за поезия и здравословно хранене. Недоумявах защо той не публикува, а той – защо аз публикувам. Не обичаше никакви писателски общности и суети. Вървеше бързо и спортно. Знаех книгата му „Книжно тяло“, излязла през 1994 и по-късно в сайта на Георги Чобанов Литернет през 2001 г. Стас беше полиглот, превеждаше много. По някое време изчезваше от варненския маршрут. В моите очи изглеждаше странен пътешественик.
Светлозар Игов включи поезията на Станислав Градев в своята антология „Начало на века. Най-нова българска поезия 1989–2001“ с четири стихотворения, при срещите ми с професора говорехме за Стас. Току някой пишещ човек ме питаше за него с репликата: „Във Варна има един поет…“. Беше нереално същество, скрит гений, особен мълчаливец.
В същото време свестните критически текстове не подминаваха името му, чела съм анализи и споменавания на Градевата поезия няколко пъти например в статии на Владимир Трендафилов.
В „Книжно тяло“ поезията е умна, концептуална през образите и езика, най-често с ерудитски алитерации. Над всичко шестват ирониите. Самолюбието е така обуздано, че стихът изглежда стегнат, семпъл и просто умен. Има стихотворения за не-свободата, окованото небе и готовия „мироглед“, а повечето са за словото, книжността и смисъла да си тук, на земята.
Стас отлетя, само на 64. Сигурно говори с Бог на тридесет и първия чужд език, който е усвоил. И диалогът да свърши с печата на живота!
