Темата завладя скоропостижно света, а завладя преди всичко цяла България – от първокласни държавници до редови граждани. Защото тя е тема не само международна, а и родна. В такава я превърна най-вече нашето момиче Дара. Дали и доколко заслужава присъдената ѝ престижна награда, аз не зная – знаят компетентните специалисти и зрители. А тяхното решение е ясно като ден – никоя страна не е печелила така убедително „Евровизия“. Дали това ме радва? Радва ме, разбира се. Макар и с една смесена, с една двусмислена, с една амбивалентна радост – от една страна ми е драго, че България набира популярност през държави и континенти, от друга обаче бих предпочел отечеството ми любезно да стане световноизвестно по малко по-различен начин.
С ръка на сърцето ще призная, че „Евровизия” не ми е любимото музикално събитие – не ми е любимото изпълнение и „Бангаранга“. Но след като зачитам правото на милиони родни и международни фенове да се тресат от възторг пред тези две думички, надявам се съответно и феновете на „Евровизия” и „Бангаранга“ да зачетат моите музикални и сценични предпочитания – толерантността го изисква.
Макар че публиката видимо е на друго мнение. Нейното отношение илюстрира обстоятелството, че още преди журито на „Евровизия“ да произнесе тежката си присъда, по родните мрежи и медии се разгоря ожесточена полемика. Много бяха онези мои сънародници, които в хода на конкурса считаха, а в още по-голяма степен считат днес, че всеки от нас, българите, трябва да подкрепи „Бангаранга“ – дори песента да не му харесва. Защото националният, патриотичният дълг на всеки нашенец е, видите ли, да окаже подобна подкрепа – подкрепа, която е въпрос не на естрадни прищевки, а на кауза, на доблест, на българщина. Тогава аз отговорих, че по същата логика тези юначаги могат да ме заставят в порива на родолюбието да подкрепя утре в национален и интернационален мащаб и легендарното ледено хоро. Е, чак леденото хоро в моите очи „Бангаранга” не е, но още по-малко е „Лебедовото езеро”.
Дебатирайки (или по-скоро бранейки се), аз отговорих на анонимните си и именити опоненти във фейса в следния смисъл: да се иска от мен да застана зад едно изпълнение, което не харесвам, само защото то е българско, е все едно да се поиска от мен да отхвърля едно изпълнение, което харесвам, само защото то е българско. Логиката на двата ултиматума е една и съща.
Така и не успяхме да се разберем с дискутиращите – аз се опитвах да разсъждавам, докато те изживяваха с пълна сила. А рациото е безпомощно пред ирационалните емоции. (Има и рационални такива – наричат се чувства.) Така словоборството ни завърши безславно и с патов резултат – противниците ми си останаха непоклатимо при „Бангаранга” – аз при себе си си останах. Според мен в смисъла на толерантността това разминаване е естествено, но моите опоненти явно не мислеха така – малко разбиране получих, но доста проклятия отнесох, засипан бях с камари обвинения в национален нихилизъм, в гнил глобализъм и космополитизъм, че и в антибългарщина.
Обвинения, които според мен аз с нищо не бях заслужил – диспутиращите пообъркаха нещо материята, те като че ли бяха забравили, че „Евровизия“ е не надпревара по патриотизъм, а музикален и песенен конкурс, конкурс по естрада. Една международна естрада, която всеки може да вижда и оценява, да избира и преизбира по собствен вкус и мотивация, но гледайки на нея само като на естрада – не и като на национална кауза, не и национализирайки я и превръщайки я в певчески урок по патриотично възпитание.
Що се отнася до винящите ме в национален нихилизъм, като че ли аз и пред тях съм безсилен. За свое оправдание само мимоходом ще спомена, че за мен приоритет има не въпросът какъв българин съм, а въпросът какъв човек съм – в моя светоглед общочовешкото доминира и над националното, и над държавническото, и над расовото, и над класовото, и над партийното, и над съсловното, и над религиозното, и над всичко останало. Ето защо днес ние не питаме от каква националност е Христос и какво гражданство носи – решаващото за нас е, че Той е всечовекът, който е, че е Син Божи.
Но до всечовека и до Сина Божи „Бангаранга“ няма да ни отведе – естрадата не е черква. Пък дали и черквата ще ни отведе до Спасителя и спасението Му, дали ще ни направи Негови последователи и спътници, невинаги е сигурно. Преди много, много години в романа си „Синеокият слепец” написах, че Господ-Бог избягва да ходи по черкви, че естественото местожителство на Всевишния са не студените храмове и катедрали, а човешкото сърце.
Отбелязвам всичко това, защото в моите стари и видели много свят и цвят очи като литературата, като науката, като всяко творчество, и музиката е видим и невидим път към Твореца, към Първосъздателя. Когато и доколкото е музика. А когато и доколкото е „Бангаранга”, си е „Бангаранга”. И нищо повече. На милиони наши съвременници това им стига – и те могат да разчитат на моето разбиране. Но не и да очакват от мен безкритично отношение. Като демократ, който се опитвам да съм, приемам безусловно, че и „Бангаранга“ има правото на съществуване, право на своя собствена родна и международна обществена територия и изява, публичност и публика, на своите си триумфи, празненства и тържества.
