0
2671

Във вихъра на необяснимото

„Интервюта“, Йордан Радичков, издателство „Нике“, 2019 г.

Рисунка Йордан Радичков

Познава ли се човек по интервютата, които е дал, или наговаря в тях куп лъжи в опит да се измъкне от собствения си образ? Йордан Радичков би се съгласил с второто твърдение. С усмивка, разбира се. Защото нищо не е толкова сериозно, че да не можем да се шегуваме с него. Нито писането, нито бездуховността в изкуството, нито изплъзването на миналото. А за тях именно говори най-светлият от българските писатели в новото издание на издателство „Нике“.

В събраните „Интервюта“, които неотдавна излязоха за първи път в книжен формат, Радичков е все така игрив и непримирим, отблъсква мерки и ограничения, налагани от интервюиращите. Читателят почти долавя некомфорта, въртенето на стола и трескавото търсене на правдив отговор на въпроси от рода на: „Какво мислите за бъдещето на литературата“ и „Смятате ли, че тя трябва да има развлекателни функции“. А отговорите най-често прибягват до метафори, до езика на поезията, който хем всичко обяснява, хем се изплъзва по собствен, неясен път.

Своенравен и дяволит е Радичков в срещите си с журналисти и деца, които чакат да разберат какво е искал да каже авторът на „Свирепо настроение“ и „Ние, врабчетата“. Защо става така в еди-кой си разказ, а не иначе и какво представлява верблюдът. Онези, които очакват обяснителни отговори, ще бъдат разочаровани, ще бъдат захвърлени към духа на писането, който се върти във вихъра на необяснимото. Там Радичков се чувства в покой и безапелационно връща разговарящите с него към магията на въобразеното.

Много по-ведър и оптимистичен в първите текстове и далеч по-объркан и обезверен в последните, Радичков запазва себе си, въпреки прехода на дните, отнели безмълвно приятели и любими места и разрушили непоправимо културни връзки на смисъл и утеха. Тази тъга осезаемо е надвиснала в последните интервюта, уголемена явно от тежестта на годините и сблъсъка с новото време, което за никого не спира, не чака.

По-близо до древните разказвачи, шамани и пророци стои Радичков, които покрай огъня огъват спомените на колективното подсъзнание, запазени в традиции и ритуали. Автор, който се връща към селото, животните, природата, съдбата на човека, захвърлен в нея. Обикнал веднъж корена на този народ, Радичков отказва да поеме по модерния път. Градът му е чужд, не го вълнува, за него в смога се е изгубила индивидуалната закваска на човека, нещо се е изравнило в душата му, за да позволи на прогреса да се движи по-трескаво. Замайва му се главата, самотата се издува като балон.

От световните автори Гогол му е най-близък. И нищо чудно, игривата лудост на руския класик пасва отлично на превъзбудените герои на Радичков. Въпреки това малко се говори в интервютата за други автори, за произведения на литературата и киното. Повече е обърнато внимание на мястото на фантастичното в родната и световната литература – въпрос, на който нито един автор не може да даде задоволителен отговор. И Радичков не дава. Вместо това обръща разговора към великолепния запас от въображение, с който разполага, и превръща интервютата в литература.

„Човек трябва да е убеден, че има огромни сила и енергия у себе си, че може да хване целия свят ей тъй, в шепата си, че вода да пусне. И колкото повече съхрани това безумие, този оптимизъм и огромна вяра — толкова по-дълго ще съхрани себе си. Естествено, животът взема ръбовете, позаглажда, както се заглаждат речните камъни, но колкото по-дълго е това единоборство с всичко, което се изпречва по пътя му, толкова по-далеко стига човекът.“