Оставката на кабинета може да бъде анализирана от различни изходни позиции. Има една съществена разлика между политическата криза на национално ниво и софийската екологична криза на местно ниво: националната криза е инспирирана от целенасочени политически действия, докато локалната криза възникна вследствие от съчетание между определен набор от бездействия. Общата характеристика на действията и на бездействията е тяхната деструктивна насоченост. Деструкцията има политически смисъл и може да идва от различни страни; това означава, че картината не е черно-бяла, а е многоизмерна, че не е необходимо, да речем, само кметът на София да е виновен за кризата с боклука, или пък само протестите да са довели до падането на правителството.

Настоящият текст представя гледната точка на един жител на столичния квартал „Люлин“, на един пряк свидетел на това, което се случва тук и сега, на наблюдателя на двете кризи, които се разгръщат по едно и също време. Парадоксът е, че те хем нямат нищо общо помежду си, хем в начина на тяхното протичане се наблюдава употребата на прийоми, които са стандартни за българските политически практики на институционален блокаж. Положението с боклука наистина е бедствено. Не може да се каже, че контейнерите преливат, защото те отдавна са прелели. Около тях се оформят огромни площи с нахвърляни торби с битови отпадъци, заемащи пространството на тротоарите и на улиците. Ситуацията създава потенциална заплаха за живота на пешеходците, тъй като на много места преминаването по тротоара е възпрепятствано от натрупалата се маса битови отпадъци, а нейният диаметър се простира и върху уличното пространство, което е предназначено за моторните превозни средства. Когато говорим за бедствено положение, трябва да имаме предвид, че в публичното пространство констативната употреба на дадено прилагателно звучи по един начин, когато засяга процеси или явления, странични спрямо битието на другия, който не живее заедно с нас тук и сега, и по съвсем друг начин, когато суровата действителност е част от битието на потърпевшите. За тази страна на проблема не говори никой. Опасността от разпространение на болести и зарази е факт, за който от време на време се споменава по нещо в информационния поток, но и в дадения случай надделява публицистичната интерпретация, завоалирането на болезнените въпроси. Медийната трактовка се отдалечава от емпиричната реалност. Привидната острота на политическия език и на журналистическото перо е подчинена на определени стереотипи на поведение, полемиката се разгръща на терена на почистения център, на едно съвършено различно място, огласено от шума на антиправителствените протести, но останало несъпричастно към живота и страданията на жителите на гетоизирания квартал. Бедствието се задълбочава с всеки изминал ден, тъй като натрупващата се маса от битови отпадъци не се почиства регулярно и самата физическа работа по сметосъбирането, която е занемарена от седмици, няма как да бъде извършена наведнъж. Кметът Васил Терзиев е изпуснал възможността да овладее кризата, която вече е неконтролируема и неподвластна на действията на човешката работна ръка. Част от жителите на „Люлин“ вече колебливо ще дават гласа си за ПП-ДБ, тъй като никое друго управление не ги е подлагало на подобно страдание. И защото живеещите в точно този квартал страдат и от ежедневни спирания на тока, от липсата от шест месеца на трамваен превоз до центъра, от липсата на адекватна инфраструктура, вместо която навсякъде е осеяно с разбити тротоари и пътища. Умаленият модел на функциониране и управление на локалната градска среда в един софийски квартал представя структурните дефицити в местното самоуправление на Столичната голяма община, а този модел не е изолирано явление, тъй като той възпроизвежда структурните дефицити във функционирането на управлението на национално ниво. Когато правим паралели между процесите в местната и в централната власт, е необходимо известно абстрахиране от медийната и политическата трактовка, която прибягва до количествено натрупване на метафори и образи, за да допусне в известен смисъл тази символика да се превърне в заместител на реалността. 

Проблемът с употребата на прилагателни, имащи стойността на политически епитети и квалификации, е централен най-вече за политическите мобилизационни стратегии на онези формации, които се самоидентифицират като „демократичната общност“. Например на фона на отвратителната кочина, в която в последното тримесечие е превърнат ж.к. „Люлин“, цялата история с кичозното прасе, инсталирано на Ларгото, и с въвеждането и експлоатацията на неологизма „прасе-касичка“ звучи нелепо. За „прасето“ като образ и за свинщината около него вече съществуват два паралелни свята – единият е по-скоро имагинерен, той е изцяло продукт на политическия наратив, при него има строга персонификация. Повтаря се милион пъти една конкретна фигура, стилистична (реторическа) или персонализираща. Споменатият неологизъм перманентно се употребява в комбинация със словосъчетанието „касичките на Пеевски“. В дадения случай политическата реторика поставя знак за равенство между образа на „прасето“ и образа на врага. Но другият свят сякаш стои извън полезрението. Ситуацията със софийския боклук, която описахме в началото, илюстрира другото измерение на „опрасването“ на социалната реалност, ако можем да си послужим с един от термините на подкрепящите протеста. Тази реалност съществува тук и сега, тя не е изкуствен политически конструкт, даже напротив, тя е част от нашето общо живеене. Употребата на прилагателни и протестният дискурс като цяло заобикалят болезнената тема за източника на легитимната власт. Важно е да разгледаме тази тема на локално и на централно ниво. Касае се за едно и също нещо, което има две различни страни:

Васил Терзиев няма мнозинство в Столичния общински съвет. Коалицията със „Спаси София“ се разпадна твърде бързо. Кметът е склонен да представя себе си като жертва не само на злонамерените действия на опозицията в местния парламент, но и на държавата, която бави обществените поръчки за сключване на договори със сметоизвозващи фирми. Съвсем възможно е да има саботаж, защото провалът на Терзиев означава провал на управлението на ПП и ДБ, а всеки неуспех на двете формации е добре дошъл за Борисов и Пеевски. Моделът, по който се разпадна мнозинството в СОС, е репрезентативен за модела, по който се разпада всяко мнозинство, консолидирано около ПП-ДБ. Претенцията на демократичната общност да налага авторитарния стил на управление във всеки коалиционен формат с нейно участие доведе до падането от власт на правителствата, оглавявани от Кирил Петков и от Николай Денков. Политическата стратегия, използвана на местно ниво, е идентична с националната политическа стратегия. Тя е изолационистка, конфликтна и непродуктивна, води до задълбочаване, а не до преодоляване на кризите. Независимо от това дали е манипулативен, или е обективен, придобива публична релевантност въпросът дали от ПП-ДБ изобщо са способни да управляват.

На фона на кризата с боклука, изглеждаше малко странно свикването на масовите протести точно сега. Протестната мобилизация бе консолидирана около исканията за оставка на правителството и за предизвикване на предсрочни избори. Това е сюжет, който е разиграван няколко пъти на политическата сцена. Кабинетът на Росен Желязков изпълни основното искане на протестиращите. Но това едва ли беше чиста случайност, имайки предвид, че някой точно сега трябва да поеме горещия картоф с очертаващия се бюджетен дефицит. В този ход се вижда дългата ръка на Бойко Борисов. Имаме аналогична ситуация със зимата на 2013 г. Тогава протестите срещу правителството бяха заради високите цени на тока, сега те започнаха във връзка с недоволството от бюджета, а стратегията на Борисов беше да минимизира електоралните щети на ГЕРБ. През 2013 г. това означаваше да саботира по всякакъв начин политическите си противници, които крепяха кабинета „Орешарски“. Известно е, че той падна от власт не толкова заради уличните протести, а поради парламентарния бойкот, организиран от ГЕРБ и съпътстван от неочаквания „депесарски шут“ на Лютви Местан. Сега стратегията на Борисов вероятно ще бъде почти същата. Той ще изтъква приносите на собствената си партия от участието ѝ в редовния кабинет – влизането в сухопътното шенгенско пространство и в еврозоната, както и размразените плащания по Плана за възстановяване и устойчивост. На фона на всичко това от ПП-ДБ ще могат да представят печалните резултати от управлението на Васил Терзиев в София и дискредитирания публичен образ на обвинения в корупция кмет на Варна. Сега демократичната коалиция има исторически шанс да осъществи на практика своята визия за Промяната. Но нейните представители са влезли в конфликт с останалите партии и техните лидери – в рамките на този поляризиращ дискурс Борисов и Пеевски са припознати като смъртните врагове на ПП-ДБ; от ИТН са „мафията“, която е свалила кабинета „Петков“; „Възраждане“, „Величие“ и МЕЧ са антисистемни путински формации и наистина няма кой да управлява заедно с тях, а ПП има и персонална вражда с Радостин Василев след изтеклите записи от заседанието на Националния съвет. Историческият епизод от „Росенец“ е разрушил всички мостове към АПС. Позициите на БСП за войната в Украйна превърнаха социалистите в поредния нежелан партньор на ПП-ДБ. Не бива да пропускаме и конфронтацията с президента, който загрява на предизборния терен със заявка за своя формация. Конфликтният тон обрича либералната коалиция на политически изолационизъм. Затова е съвсем резонно да обърнем поглед и към утрешния ден, към деня след оставката на Росен Желязков.

Безпрецедентно бързо постигнатият успех на протестната мобилизация не позволява да се очертаят конкретните параметри на Промяната. Това е нож с две остриета. От една страна, протестът артикулира своите искания на твърде абстрактно равнище – за по-добър живот, за превръщане на България в нормална европейска държава, за по-справедлив бюджет, за достойно бъдеще за младите хора, за създаване на възможност те да водят достоен живот в собствената си страна, за истинска реформа на съдебната система, за смяна на политическия елит, за морал в политиката и т.н. Тези искания имат характер на лозунги с празно съдържание, тоест със съдържание, което не е опредметено в идеи за нормативни промени, за социални и институционални реформи. В това отношение сегашната ситуация напомня твърде много на протестите от 2020 г., които доведоха до срив на доверието и до падане от власт на правителството на Борисов, което бе последвано от безпрецедентна по своята продължителност криза. Базова характеристика на протестната политическа култура е, че единственото хомогенно искане, което тя е в състояние да артикулира, е за подмяна на управляващия елит. Подходът към преодоляване на останалите проблеми в областта на секторните публични политики изисква специализирани професионални познания и формулиране на конкретни идеи в рамките на експертен дебат. Протестът по дефиниция не е форум за провеждане на подобен дебат. Изброените лозунги на площадната демокрация заслужават уважение от морално-етична гледна точка, но те не могат да бъдат опредметени в правно-нормативен смисъл, тъй като те фиксират абстрактни принципи, а не конкретни правила. Идеята за Промяната по същността си е тъждествена на Платоновия εἶδος и в този смисъл тя не е автентична управленска идея. Оттук следва, че самата протестна политическа култура е твърде хетерогенна, както на равнището на идеите, така и на равнището на партийните предпочитания на гражданите. Нещо повече, протестът няма партиен цвят, обединява в своите редици привърженици на ПП-ДБ, „Възраждане“ и МЕЧ, а това са формации, които е немислимо да застанат заедно в едно коалиционно правителство.  

Така от другата страна на политическото уравнение пред силите на Промяната стои въпросът с избора на партньори. Стратегията на ПП-ДБ засега остава дълбоко неясна, защото оттук нататък трябва да се проведе реален дебат, който не е за „голямото Д“, не е за „касички и прасенца“, не е за „Борисов и Пеевски“, а е дебат за бюджета, за овладяването в някакви контролируеми граници на главоломно нарастващия външен дълг, за максимално бързо въвеждане на машинното гласуване, за избор на членове на антикорупционната комисия, за попълване на парламентарната квота в състава на ВСС и т.н. Но дебатът по истинските теми едва ли ще се състои. Борисов никога няма да прости на ПП-ДБ за незаконния арест, за провала на ротацията след оставката на Денков, както и за сегашната оставка на Желязков. Промените в Конституцията му дават възможност да си излъчи собствен служебен кабинет, без да се съобразява с президента или с досегашните си партньори от БСП, ИТН и ДПС-НН. Сега, каквото и да се случи с бюджета, Борисов ще прехвърли отговорността върху опозицията, като същевременно ще има възможност да концентрира в свои ръце цялата изпълнителна власт. Далеч по-интересно е да видим какви ще бъдат следващите действия на ПП-ДБ. Настоящата победа е съвсем първоначална фаза на предстоящата дълга и сложна политическа битка. Демократичната общност се зарадва малко прибързано на тази победа, тъй като не осъзна, че Бойко Борисов използва стария си трик да дезертира от властта в момент, когато положението е станало неуправляемо, за да може впоследствие да внушава, че „само ГЕРБ туря ред в хаоса“, докато всички останали партии тласкат държавата към „кризи и катастрофи“. Задачата пред ПП-ДБ не е никак лесна. Радостта от успеха на протеста трябва да отмине максимално бързо, защото демократите още не са осъзнали, че Борисов ги е подхлъзнал по динена кора. А оставката на правителството по никакъв начин не гарантира, че властта ще премине в ръцете на онази част от опозицията, която е прозападно настроена.

Лидерът на ГЕРБ има богат политически опит при генерирането на кризи. Започнахме анализа от кризата със софийския боклук, защото тя е показателна за вредоносните последици, които биха могли да настъпят, когато една формация не разполага с необходимото мнозинство за реализация на собствената си политика и когато други институции и държавни органи правят умишлен саботаж на нейните действия. Техниката на саботажа е оръжието, което Борисов използва в битката с политическите си противници. В метафоричен смисъл картината с несъбраните битови отпадъци в крайните столични квартали прилича на картината на хаоса в държавното управление, която предстои да бъде сътворена от ГЕРБ през следващите месеци, за да може едноличният лидер на тази партия да докаже старата си теза, че той е алфата и омегата на българския политически живот. Предстои да видим докъде ще стигнат границите на деструкцията, защото, ако евентуално не се приеме удължителен закон за бюджета, победата на протеста ще бъде меко казано имагинерна.