През 2006 г. режисьорът на хоръри Гийермо дел Торо направи един невероятно-чудесно-прекрасен филм. Единайсет години по-късно почитателите на „Лабиринтът на фавна“ все още чакат мексиканският кинематографист да предложи нещо поне толкова добро. Чакането продължава. „Формата на водата“ (показан в рамките на Киномания 2017) съдържа някои интересни елементи, особено що се отнася до персонажите и актьорското изпълнение, но по отношение на историята замисълът далеч надхвърля крайния резултат. Въпреки 7-те номинации за Златен глобус, новият филм на Дел Торо е доста наивистичен, по американски популистки и морално актуален артефакт.
Когато прожекцията свърши, заглавието може да ви се стори леко странно, но това не е най-сериозният проблем на „Формата на водата“. Идеите, на които се опира сюжетът, със сигурност са на ниво и включват обезпокоителен паралел между една расистка, хомофобска и изпълнена с подозрения Америка от ерата на Студената война и съвременния свят, „славещ се” с критично занижено ниво на толерантност. Но режисирайки своята фантастична история с романтичен привкус, отличеният преди дни със Златен глобус Гийермо дел Торо явно се е увлякъл в предизвикателството да пречупи приказния наратив през натуралистично-брутална призма. Енергията сякаш е потънала изцяло в оформянето на оригиналните персонажи, пренебрегвайки потребностите на фабулата.
ЗА
Персонажите (и отличният избор на актьори, начело със Сали Хоукинс) са най-сериозната заявка за успех на „Формата на водата“, както основните, така и второстепенните. И докато всеки един от главните герои се явява потърпевш в някоя от проявите на непоносимост към Различността, то действащите лица от втория план са умишлено карикатурни, като излезли от стар комикс (за Студената война например), а този контраст е много сполучлив. Така микрокосмосът на една секретна лаборатория се превръща в сцена, на която се изявяват властолюбив военен с психоаналитични проблеми, учен идеалист с объркана етническа принадлежност и… съветски шпиони. Гийермо дел Торо използва персонажите си за оживяване на разнообразни философски идеи, от тезата, че първичната природа не е нито добра, нито лоша (Създанието), през острата критика на расизма и дискриминацията във всяка тяхна проява (полковник Стрикланд), до насмешлив анализ и критична оценка на „цивилизованото“ общество (през 1962, както и днес) и неговото функционално несъвършенство – поднесен с много хумор от приказливата Зелда.
Нямата Елиза, хомосексуалистът Жил, тъмнокожата Зелда, създание от непознат и неразбираем вид (а може би божество) – всеки един от основните персонажи е заплаха за статуквото в едно общество, изтъкано от подозрителност и предубеждения.
Атмосферата на филма е любопитна смес от почит към класическото холивудско кино, поетичен романтизъм а ла „Амели Пулен“ и Жан-Пиер Жьоне като цяло, но също автоцитати със смесването на реалност и фантазия и почти натрапчив стремеж за разбиване на приказната форма, не просто с отрезвяваща реалност, а с откровен натурализъм (както в проявите на насилие, така и в бита – от шпиономанията, през „неандерталското“ поведение на Създанието, до любовните сцени).
Идеите, персонажите, филмовата култура, всичко е обезпечено, но след първоначалния взрив фабулата се разгръща твърде елементарно за потенциала на сюжета.
ПРОТИВ
„Формата на водата“ започва със Спящата принцеса от подводното кралство и изплува в дома на младата Елиза, която не може да говори. В своя приказен таван, над действащ киносалон, Принцесата е в плен на всекидневните си навици, които разпределят времето ѝ между възрастния съсед и приятел Жил – непризнат художник, и военната база, където работи като чистачка, заедно с приятелката си Зелда.
Изпълнен с повторения и видимо безцелен, сякаш в очакване на Промяната, животът на Елиза е закотвен в тривиалната ритуалност на всекидневието, но изглежда щастлив покрай мъдрия Жил, който се издържа с реклами и мечтае за сервитьора от кварталната сладкарница, и бъбривата Зелда с нейния инертен съпруг. До деня, в който в секретната лаборатория на базата е докарано удивително създание амфибия…
Нещата изглеждат обещаващи, за кратко. После стават банални, а фабулата се плъзга по спиралата на скуката. Неусетно историята напуска своя необикновен скафандър и започва да се дави в предсказуемостта на обществената критика. Произволният избор на контекст от ерата на Студената война, определен за фон на една ода за все така недостигащата толерантност в модерния свят, връща на дневен ред архаичната тема за „необходимия враг“. Съветските шпиони, американските военни и техните заговори с привкус на трилър изглеждат бутафорни и не на място в сюжета (като „такса“, която трябва да се плати, за да прехвърчат искрите на съспенса), защото липсва ироничното отстранение, сякаш чувството за хумор е запазено единствено за прозренията на Зелда… Споменът за ониричното начало започва да натежава, като последващо оправдание за всяка чудатост в сценария, докато бруталните изблици се вклиняват в приказката по-скоро като отглас от пристрастията по хоръра на Дел Торо, а философските въпроси, които излизат на преден план в хода на разказа, надхвърлят по значимост развитието и финала му. Малко иронично отстранение би направило чудеса с „Формата на водата“, както и съхраняването на горчивината в тона на историята (като носталгия по изчезващата човечност), която в хода на действието постепенно е неутрализирана и изчезва окончателно с комиксовия финал.
