Когато миналата седмица се обадих на Деян, за да благодаря за текста му за моята книга „Ороци“, той с присъщото си чувство за хумор каза: недей да ми благодариш, ами напиши и ти нещо за моята нова книга. И се засмя. И аз му отвърнах също през смях – ние ще станем като халваджията за бозаджията, които взаимно се хвалят, за да върви алъш-веришът им.
И сигурно би било точно така, ако не познавах Деян от 14-годишен. Учеше в съседния клас на прословутата Английска гимназия. И още тогава се държеше като писател, излъчваше категоричното знание, че ще стане писател, че вече е писател. Не зная как да го обясня. Родените писатели обаче имат това излъчване още от деца.
И така, в един час на класния учителката ни по литература внезапно изрече: сега ще прочетем разказа на вашия съученик от 9-ти де клас Деян Попов. Разказът му е публикуван в списание „Родна реч“.
Настана абсолютна тишина. Тишина от смайване, почуда, респект, сигурно и от мъничко завист, не може без нея. Учителката държеше списание, истинско списание и от него четеше разказ на Деян. И разказът беше хубав, много хубав, но и някак чуден, защото негов автор беше нашият съученик. Когато тя свърши да чете, тишината беше – как да кажа – окончателна. За няколкото минути докато траеше четенето, Деян беше изстрелян като ракета към върхове, от които на нас, оглупелите и обезсловесени негови съученици, ни се зави свят. Разстоянието между писателя и обикновения ученик беше станало непреодолимо. Респектът – стъписващ. Реакцията – безмълвна.
И което е истински чудното – с течение на времето този детински захлас не само не изчезна, не само не намаля, но се увеличава с всяка следващата книга на Деян Енев. Колко пъти ми се е искало да вдигна телефона и да го попитам: добре, това сега как го измисли, това случи ли ти се, това някой разказа ли ти го, това изцяло ли ти го съчини? Но на писателите такива въпроси не се задават.
Току що излезе неговата нова книга с разкази „Гризли“ на изд. “Рива”. Излиза точно преди Коледа. Но всяка книга на Деян е коледна. Всяка негова книга е коледна, защото е пропита с милост за слабия, помощ за болния, защото е като отглас от рождественската ангелска песен „…между човеците благоволение”. Всеки текст на Деян те погалва като с ангелски криле. И в тази книга има пронизваща болка и тъга, които обаче стават поносими именно защото са изречени на глас. Записани, те са засвидетелствани. Този печален свят се прецежда през филтъра на Деян и неговия всепроникващ поглед, от който нищо не остава скрито. Вижда назад във времето, вижда през пластовете боклуци, забелязва незабележимото, избавя от забравата. Изравя от контейнерите за боклук онези все още запазени парченца от човечност и доброта и ни ги раздава. Този печален свят се пречиства през душата на Деян и нейното слово.
Свидетелството на писателя за полуприведения обущар, който наблюдавал света от нивото на човешките стъпки в тясната си работилничка, е свидетелство за Божия промисъл към този обущар. Тъжно е минал животът му, безрадостно, тежко. Умрял е, работилничката му е заключена с един катинар и толкоз. Но чрез топлото слово на писателя образът на този човечец се запечатва в нашата памет. Ние мислим за този тъжен, безрадостен, тежък живот. Съпреживяваме тъгата. След като е влязла в нашата душа, тя вече не е чужда. Не е и угнетяваща. Тази споделеност на тъгата и тежестта ги прави поносими. Но не само това. Деян се е вгледал в този полуприведен обущар през Божиите очи и така го е направил ангел. Опустялата работилничката остава заключена, но нашите сърца са отключени от вълшебния ключ на писателя и в тях е влязъл неговият ангел.
Деян Енев разказва за най-тежкото, за най-убогото, за пияниците, „чиито бръчки никога не можеш да си сигурен какво са – рани, медали, усмивки или корита за сълзите”, за клошарите ни разказва, за разкаялите се разбойници, за „полка от отрепки, пройдохи и гарвани”.
И докато ни разказва за тях, ни сдобрява с тях. Минаваме по моста, който Деян е построил за нас, стъпваме по неговите живи въглени за безименния обущар, за клошаря Мъро, за пияниците с прораснали нокти от ”Мамута” и ставаме едно с тях.
Това е чудото на литературата.
Ние, читателите, заставаме до автора и ставаме част от неговото филтриране, от неговото пречистване на света. Ставаме част от милостта и състраданието към другия, защото единствено те правят убогия ни живот поносим.
На задната корица на книгата си Деян прави някакви математически изчисления. Осем от разказите му били най-добри, други четиринайсет просто добри и останалите четиринайсет не чак толкова добри. Въобще не му се връзвайте.
Всеки разказ е коледен дар.
Четете ги бавно, не лакомо, един по един, всяка вечер преди да заспите. Като молитва.
Така ще посрещнете Коледа с пречистени и стоплени сърца.
