В поезията задължително се кръстосват две линии, настоява Осип Манделщам в своя „Разговор за Данте“. Едната води отсам и тъкмо тя е по-безинтересната, тъй като се поддава на преразказ. Другата, напротив, е опит да се надзърне отвъд подредбата от думи, да се открехне завесата.  

Възприемем ли това деление по линията „Манделщам“, би трябвало да приемем и че най-новата стихосбирка на Цочо Бояджиев – „Книга за разкаянията и утешенията“ – със сигурност е опит:

за последното уверение
че въпреки всички доказателства за противното
има отвъд („Светлописи“, 3).

Всъщност това е книга, където думите, означаващи някакви думи и препращащи към други думи, са пак думи за думи – докато всички те не се превърнат от „голи знаци“ в пашкули от неочаквани смисли – и затова в книгата са изписани с „пръчка в пепелта“. Внимателно и умело. Дори калиграфски изящно. Черно върху бяло. Което ги прави своеобразни „светлописи“.

Обърнете внимание на това. Щом говорим за поезията на Цочо Бояджиев, няма как да избягаме от паралела с фотографията, сиреч със светлописанието. Съседство, предлагащо важен ключ, доколкото – нарочно или не – много от стиховете на Цочо Бояджиев са направо зрими. Както в цикъла „Светлописи“, където четем/виждаме как „през счупения прозорец излетя птица“.

Дали образът е преварил стиха, или стихът е предусетил образа?

Така или иначе – в свойта си логика – „ирониите и опрощенията“ при Цочо Бояджиев проправят път на „разкаянията и утешенията“.

Minima moralia или magna poetica?

Трудно е да се каже със сигурност.

Писането с пръчка в пепелта (от стихотворението „Предсказание“) би могло и да е символен акт на разкаяние – логично идващо след една mea culpa, след символичното посипване на косите с пепел.

Струва ми се обаче, че символиката на този акт ни отвежда и по-далеч.

„Врял и кипял в пустотите“, „вкусил от горчивия мед на утехата“, другият „аз“ на Цочо Бояджиев лови с въдицата на паметта неповторими мигове, подреждайки ги в стихове, както „филателистът колекционира в класьора си редките пощенски марки“.

Пепелта на този свят е неговото минало, превърнато в настояще.

Затова и пламъкът раздвоява всичко на „дим и пепел“ (стихотворението „Предсказание“), а споменът се стапя в безкрая от човешки истории.

И писането с думи, с думи от пепелта на спомените ни, задава измеренията на един особен градеж: „както пчелата трупа събраните сладости във восъчната си пита“ или „както клошарят вдига поглед към слънцето и поглъща на големи хапки топлината на прага на зимата“.

Какво тогава ни дава поезията?

„Книга за разкаянията и утешенията“ в този смисъл е сякаш най-съзвучна с един фрагмент на Новалис: „Поезията е, общо взето, носталгия; тя е тягата на завръщането, на това да си бъдем навсякъде у дома“.

И тази тяга наистина може да ни отведе навсякъде.

Примерно във Витербо, където:

есента влиза без покана в дома ми останал без покрив
вятърът смита листата в ъглите на стаите все едно паметта
като ловък пастир връща стадата на спомените в кошарата
на душата

Или пък да ни запрати в търсене на всичко загубено в неделя сутринта на пазара при Порта Портезе в Рим. Там тягата на носталгията ни вкарва в лабиринта от:

износени дрехи стари мебели къщна посуда
фалшиви сребърни накити книги с почти заличени
заглавия велосипеди с ръждясали спици фотографии
на срамежливо разголени дами с една дума
всичко което е имало някога име и лик а сега е
само смътна сянка и глух звук в гърлото на вехтошаря. 

И нищо не ѝ пречи да ни стовари и в ханчето на село Парамун с монолога на падналия ангел, в който, сякаш през „прорезите на душата“, прозира огледалният сонет „Отричане“:

ти човеко с когото куцукаме
по трънливия път на надеждата
не се ли отрече прекалено прибързано
от оня който бе паднал

Цочо Бояджиев хвърля за пореден път въдицата на паметта, улавяйки ни с четвъртия фрагмент от „Каза“ – задочен разговор с поета Илко Димитров.

И спорът, забележете, е за какво:

нашето време по всичко изглежда не е за метафизична
поезия докоснеш ли същността тя в същия миг се разпада
на шепа дребни монети върви ги събирай из тръните
непонятни остават за нас и светът и човекът и времето
и тогава защо да се лъжем оковавайки думите в строфи

Същността се разпада на дребни монети, ала спорът остава:

Метафизична поезия? Или поетична метафизика?

Знайно е, че авторът на тези редове е преводач на Аристотел и Платон, на Плотин и Тома от Аквино. Поради което би било редно да приемем предизвикателството наистина подобаващо, с нужната сериозност.

Спорът за „метафизичната поезия“ е прастар, при това най-вече британски спор, разразил се през втората половина на XIX в., когато небезизвестният лексикограф и критик д-р Самюъл Джонсън подвежда – заради критическото удобство – под това понятие плеяда изключителни поети от XVII в. – от Джон Дън, през Джордж Хърбърт, Ендрю Марвъл и Ричърд Крешоу – всичките те неоплатоници.

Терминът буди спорове и до ден днешен. И никак не се чувствам в свои води, за да се впускам в тази полемика. Ала провокиран от Цочо Бояджиев, все пак ще се позова на есето на Т.С.Елиът за „метафизичната поезия“, в което той настоява на следното: не е ясно има ли метафизична поезия, както и дали интересът на поетите към философията или към някакъв друг предмет представлява постоянна необходимост. Но нека отбележим едно: поетите на нашата цивилизация, тази, която имаме, трябва да бъдат сложни. Самата тя е разнообразна и сложна… Поетът трябва да става все по-разностранен, иносказателен, асоциативен, индиректен – само тогава ще съумее, ако е нужно, да пренастрои езика, за да бъде той адекватен на изразения смисъл.

Метафизичен поет ли е тогава Цочо Бояджиев, въпреки скепсиса си, че „както изглежда наистина нашето време не е за метафизична поезия“?

Трудно ми е да отговоря. Не на последно място и заради смисъла на понятието „метафизика“, което би могло да е много техническо и много обемно (като познание за първите причини и същностите на нещата).

В случая, нека пак припомним обаче, че авторът на „Книга за разкаянията и утешенията“, освен преводач на Аристотел и Тома от Аквино, е и настоящ преводач на Мартин Хайдегер. Затова ще си позволя да използвам една дефиниция на Хайдегер по повод на метафизиката от неговия курс „Основни понятия на метафизиката“. (Без да забравяме и че за Хайдегер „поезията е сестра на философията“).  

Та метафизиката – според Хайдегер – е „последно изговаряне и последен спор за човека, обхващащ го цялостно и постоянно. И затова въпросът е: какво сме ние в това си питане? Към какво се стремим? Случайно ли сме изникнали изведнъж във всемира?“

Въпрос за човека, към който Цочо Бояджиев нееднократно се връща в тази си поетична книга и по специално във втората част от цикъла „Светлописи“:

ти си човеко
разбира се ти си
който строиш въздушните кули който заселваш
градовете на морското дъно който нареждаш
нещата така че лъвът се бои от петела
рибите плуват в небето
магарето свири на арфа а птиците му пригласят
на своя латински

ти си който създаваш
вълшебните светове приютили
толкова много самотни мечтатели
ти си Творецът

наистина

но кой тогава е Оня
който води ръката ти и който нанася
последния щрих
на шедьовъра

Бих могъл само да се разкая – с ръка на сърцето – че не знам „метафизичен поет“ ли е Цочо Бояджиев.

Утешението – и убеждението ми като читател – обаче е, че той е един неповторим глас в съвременната българска поезия.

__________________

Слово, четено на премиерата на „Книга за разкаянията и утешенията“ в рамките на Пролетния панаир на книгата в НДК.