„Нещата, за които мълчим“, Ина Иванова, издателство „Жанет 45“, 2022 г.
Докато четях новата поезия на Ина Иванова, си мислех колко рядко се случва автор и книга да си приличат дотолкова, че да се чудиш кой кого е написал. Всички, които са виждали Ина на живо, знаят колко крехка и ранима изглежда тя физически, не като стъклена фигурка. По-скоро като книга.
Такива са и стихотворенията ѝ: мисъл и нежност. Наситени с внимателни прозрения, с бавно обмисляне на образи, едновременно с много въздух между думите и задушаване между съседни редове. Поезията ѝ е смела дори там, където изглежда че предпазливо въздейства. В сравнение с предишните две стихосбирки на Ина Иванова („малки букви и „Криле от папиемаше“), „Нещата, за които мълчим“ е най-силната, открояваща се не само измежду текстовия комплекс на авторката, но и стърчаща измежду плеядата на запомнящите се съвременни български поети. Поезия за дълги разговори в читателската рецепция.
Кои са нещата, за които мълчим? Техният език винаги е непознат за другите. Нашето собствено животоописание, възможно единствено с речевия запас на тишината. В книгата на Ина четем брилянтни премълчавания.
***
Скръбта влиза в живота ти
гола като новородено,
чиста като хирургически срез,
затваряш очи, не знаеш друг начин
да я направиш незабележима,
криеш я в тялото си – малка рибка,
която не умее да е невидима,
тя е Йона, ти си китът,
историята е библейска, казваш си,
но от това не боли по-малко.
Само неясните очертания
на тялото ѝ предизвестяват:
излиза вятър, стой в себе си.
Езикът в книгата вълнува с образи и внушения, с изненадващи открития при всеки прочит, защото текстовият потенциал на Ина Иванова е ерудиран и носи памет за биографията на поезията. Без излишества, всичко сякаш е сведено до онази изчистеност на стила, която граничи с ювелирство. И това не е метафора. Защото голямата поезия винаги е носила в себе си основанията на провиждането над личното и същевременно е била много лична.
***
Строг като знамение,
силен кто сърце на птица
един глас в мен
– мълчи мълчи мълчи –
и в него
никога нищо не е забравено.
В „Нещата, за които мълчим“ светът е оголен, уязвим, като открита рана. Сякаш внезапно сме лишени от възможност за щастие. Отнемането винаги е носило в себе си магнитите на меланхолията, притегателната бездна на това сам да си допишеш историята, но философията на тази книга не се ограничава в меланхоличното. Тя назовава всичко онова, което е в регистрите на съкровената тишина, затова, като богат говорител на мимолетното (Не знае никой колко този свят ще трае.) Ина Иванова овечностява. А въздухът между две поредни неща, за които мълчим, е пълен с неспасяема нежност.