0
2665

Възел

Имах наскоро щастието да гледам един след друг два филма на Атанас Киряков, последните му – „Дорина” и „На чаша вино с Милко Божков”. Филмите са колкото различни, толкова и се вписват органично в темите, които вълнуват и винаги са вълнували Атанас Киряков като режисьор-документалист: сблъсъкът на личността със системата на Държавна сигурност – „Дорина”; творческата индивидуалност на артиста и неуморността на таланта – „На чаша вино с Милко Божков”. И оформиха по един особен начин нещо като причинно-следствена връзка, гордиев възел, който ми се ще да изявя и очертая. Не заради друго, а защото този възел продължава да връзва и души живота ни.

„Дорина” разказва за една българка, чийто живот сякаш тръгва шеметно успешно: дъщеря на известен писател и журналист, Ненчо Илиев (Сириус), тя учи в Италия, снима се в българо-унгарска продукция като Ива-Самодива; изобщо живот като на кино, живот за завиждане. За завиждане, да, но преди злокобната дата 9.IX.1944 г., защото след нея за Дорина Илиева настъпва адът: баща ѝ изчезва безследно (убит), а нея самата бездушните копои на комунистическите сатрапи преследват ожесточено, за да я превърнат в шпионка и доносник. Особено са нахъсани да го сторят, тъй като тя има достъп до британското посолство, където работи бъдещият ѝ съпруг, дипломатът Ф. Симпсън. Той, между другото, е единственият западен представител, присъствал от начало докрай на процеса срещу Никола Петков, и заради категоричното му мнение, че това е „скалъпен процес без никакво спазване на правни норми и закони”, на България е отказано да се присъедини към ООН (това става чак през 1955 г.). Дорина е отвлечена и затворена в мазетата на Дома на терора, където е изтезавана и психически тормозена. Но успява да излъже палачите, омъжва се за любимия си и напуска България. Стихиите на живота я отвеждат на о. Мавриций, където се отдава на благотворителна дейност, донесла ѝ удовлетворение и признание, но и най-важното – любовта на хората. Спомените от преживяното в България обаче оставят незаличим отпечатък на страх и ужас – заклева сина си никога да не стъпва в страната ни. Именно от него научаваме всички премеждия във филма на Атанас Киряков – Кристофър се бори с рака, но без отчаяние, а с любов и памет за майка си.

Кадър от филма „Дорина“

„На чаша вино с Милко Божков” няма такива изпъстрени с перипетии житейски пътеки. Разбира се, има творчески, които са не по-малко интересни – Атанас Киряков е майстор на филмите за художници, успява да ги разговори, да влезе в амплоато им на творци, че да разкрият те творческия си процес. Споделя режисьорът в интервю за Геновева Димитрова, че когато си приказвал с Иван Кирков, нещо объркал с диктофона – „Аз съм скаран с техниката”, признава, – и от тричасовия разговор не записал нищо. Ни-щич-ко! Но сяда, напряга паметта си и възстановява думите на художника. Което, мисля си, не може да стане, ако ти нямаш отношение към този конкретен художник, но заедно с това и към творческата дейност, която той извършва. Трябва да си артист, за да можеш да влезеш в душата на друг артист. И във филма за Милко Божков Атанас Киряков го прави: изправя се пред нас художникът в целия си талантлив ръст, срещаме се с едно творчество самостойно, самоволно, самобитно. Монологът тече свободно, без препяствия, без прекъсвания, а словата – неподправена истина и истинска неподправеност. Сладост и разум, отдаденост и труд, вдъхновение и преклонение…

Кадър от филма „На чаша вино с Милко Божков“

Тъкмо едни думи на Милко Божков ме наведоха към това размишление за гордиевия възел, което ми се струва важно, защото за него сякаш все по-малко си даваме сметка. А именно, че ако днес сме се озовали в, както го определи художникът, „идиотско време”, то това „идиотско време“ не се е появило ей-така отникъде; то е следствие: конкретно за Източна Европа и още по-конкретно за България то е следствие от онези 45 години, които ни бяха натрапени от съветския ботуш, за който ботуш, както знаем, където мине – трева не никне. Потъпкал е този ботуш тревата, потъпкал е човешкото достойнство, потъпкал е младата и фриволна Дорина, потъпкал е възможностите ѝ и бъдещето ѝ, защото е бездарен, некадърен и тъп. И е продължил да потъпква де що свари талантливо, можещо, деятелно. Милко Божков споделя, че очаквал след края на комунизма цялата тази войнствена посредственост да изфиряса по дяволите, само че, за жалост, тя не изфирясва, напротив – остава си, че дори се развива в новите условия още по-джунглесто и възлесто. Но семената на този плевел – това никога не бива да забравяме, са посадени в годините на комунизма, когато човекът с въображение беше изтикван в ъгъла, а в челните редици набиваха крак хора със сиви каскети и ниски чела, способни единствено да отдават чест и да се настървяват срещу всекиго, когото работническо-селската власт им посочи. Затова двата филма на Атанас Киряков – макар и различни по тема, всъщност изследват едно и също, а именно: какво става, когато бездарникът и неспособникът получат власт да се разправят с даровитите и способните. Във „вегетарианските времена”, по израза на Анна Ахматова, те вече не са така безпардонни, но в другите, „канибалските”, са си развявали байряка напълно безотговорно, смачквайки хора и поломявайки съдби. И поради това днес живеем в „идиотско време”, защото от идиоти ни е завещано…

Идиоти, които още се събират там пред МОЧА – видяхме го и това в „Дорина”, да честват с фанфари най-черната дата в българската история, 9.IX.1944 г. И няма никога да разсечем гордиевия възел на идиотското време, докато това се случва…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЗлатотърсачи в Красно село
Следваща статияПисмо до политиците, които управляват културата ни