0
3007

Възкресяването на една изложба

Краят на всяка година предвещава чудеса, ала направо не повярвах на очите си, когато в ръцете ми попадна едно невероятно издание. Става дума за албума „1926. София-Прага. 95 години от една паметна изложба“, издание на Българския културен институт в Прага и на Националната галерия, 2021 г. (съставители Ружа Маринска и Анелия Николаева, идеен проект Галина Тодорова, Албена Спасова).

Веднага бързам да уточня, че изданието е триезично (на български, чешки, английски), композирано като истинска „бяла приказка“ – прецизна изследователска студия на проф. Ружа Маринска, кратък исторически очерк на българо-чешките връзки от проф. Искра Баева – заедно с великолепно отпечатани репродукции от тази смайваща някога изложба: 484 творби от български художници, което пък подтиква известният чешки художествен критик Виктор Шуман да издаде навремето монография за българското изобразително изкуство, в която пък откриваме репродукции и на немалко безследно изчезнали днес творби.

За тази изложба се знаеше досега и много, и малко. Независимо че тя често се дава за пример (и до днешен не е имало друг такъв „български салон“ в художествен център като Прага, сиреч в самото сърце на Европа). Факт, сам по себе си скръбен и заслужаващ отделен размисъл.

И ето че изведнъж цялата тази изложба оживява между кориците на една книга. Не само в преносния, но и в буквалния смисъл (притежателите на албума могат, щраквайки върху QR кода на задната корица, да изгледат специално заснетото кратко филмче).

Ала онова, което лично за мен си остава най-увлекателно, е нишката на „историческия детектив“, съпътстваща цялото това начинание. Как се възстановява замисъла на цяла една изложба, случила се преди 95 години? И как изведнъж, ей тъй от нищото, излизат толкова много текстове, а и творби, за които просто не сме подозирали?

Зад всичко това очевидно се крие упорита и дългогодишна изследователска работа. От проф. Ружа Маринска узнах, че преди години тя получава като подарък каталога на въпросната пражка изложба. А той е изключителна рядкост, няма го в българските архиви. Каталогът (вграден в сегашния албум) е принадлежал на двама чешки възпитаници, следвали по онова време в Прага. Така била поставена първата „копка“ в проекта. Останалото се попълвало с проучванията ѝ през годините. А конкретният подтик за „възстановяването“ дошъл от Галина Тодорова, директор на Българския културен институт в Прага. Ала трябвало да се извърши още огромна работа – да се идентифицират и открият следите на изложените близо 500 творби. Много често наименованията им в чешкия каталог и в инвентарните книги на Националната галерия се разминават. Само един пример: в първоизточника се споменава картината на чешкия художник Ярослав Вешин „Чаталджа“, каквато не фигурира в нашите каталози. Оказва се, че става дума за „Отстъплението на турците при Люлебургас“ (1912 г.). И забележете: в инвентарната книга в НХГ в скоби наистина е било отбелязано наименованието „Чаталджа“, както може би творбата е била по-позната навремето. Което е донякъде обяснимо. Името „Чаталджа“ в периода 1912–1913 г. не слиза от страниците на европейската преса, щом не друг, а Пабло Пикасо прави цикъл от футуристични колажи с изрезки от френските вестници, озаглавен „Ура, Чаталджа“, изцяло непознат на българската публика. Но това е съвсем друга тема.

„Разлистването“ на архивите, свързани с тази изложба, извежда на преден план и друга една историческа фигура – на философа проф. Димитър Михалчев, по онова време посланик в Прага. Без него въпросната изложба със сигурност е нямало да се състои. В България е било размирно време, страната едва излиза от братоубийствата в гражданската война след септември 1923 г. Михалчев успява да организира блестящо всичко, в пълна координация с българските и с чехословашките власти – а начинанието е било повече от значително.

Не само като финансов ресурс. Изложбата пристига с три вагона (!) – два от София и един от Рим, откъдето пътуват знаменитите мраморни скулптори на Андрей Николов. И както става винаги в подобни случаи, една от пратките не пристига – тази с картините от Берлин на големия наш портретист Никола Михайлов.

Впечатлява и „патронажният комитет“ на самата експозиция. От българска страна в него влизат писателят Христо Борина, по онова време пресаташе в Прага, Андрей Протич, директор на Народния музей, журналистът Владимир Сис, художниците Александър Божинов, Стефан Баджов, Васил Захариев и Петър Морозов.

От чешка страна главна фигура е знаменитият художник Алфонс Муха. До голяма степен негова е и заслугата за изложбата, той застава зад нея с името и авторитета си. Муха е голям радетел на славянската идея, а и е свързан с България. Съпругата му Мария Хитилова е част от чешката колония в Пловдив, баща и е бил някога прокурор в Източна Румелия. Сред другите личности в почетния комитет виждаме имената на кмета на Прага, на д-р Едуард Бенеш и на президента на Чехословакия проф. Томаш Масарик, известен философ и личен приятел на нашия посланик проф. Михалчев.  

И тук е редно да кажем няколко думи за разликата между чешкото славянофилство и руското славянофилство. Двете движения възникват почти едновременно в средата на XIX в., но чешкият проект е прозападен и европейски. По замисъла си той лелее за „обединението“ на „малките славянски народи“, попаднали в менгемето между Германия и Русия – в зоната на „Тъмата“, ако използваме като метафора заглавието на един прочут роман на Алоис Ирасек, изиграл огромна роля за чешкото възраждане. Именно по тази причина хиляди чехи се впускат да помагат за създаването на новата българска държава. Сред тях са проф. Константин Иречек и братята Шкорпил, Вацлав Добруски и братята Прошек, художникът проф. Иван (Ян) Мърквичка и латинистът д-р Иван (Ян) Брожка. Мнозина чехи поставят основата на първата българска администрация, макар, както отбелязва Симеон Радев, да са имали проблем с българския, но от значение е бил организационният им опит и желанието да помогнат.

Не е за подценяване и ефектът от самата изложба в Прага (4 март–4 април 1926 г.). Ето какво четем в доклада на проф. Михалчев до нашето Външно министерство (цитирам по студията на Ружа Маринска):

Впечатлението от изложбата е твърде голямо и тя ни спечели извънредно много приятели. Никаква печатна пропаганда не може да даде това, което даде изложбата. Хората, които имаха и без това симпатии към нас, бяха необикновено окуражени и закрепени в своите добри чувства към нашия народ и нашето родно дело… Хиляди лица видяха с очите си и разбраха, че българите знаят не само да се убиват, но че са един даровит и силен народ, който е способен да твори култура… Печатът и обществениците, начело с президента г-н Масарик, посрещнаха изложбата много добре и почти единодушно се отзоваха за нея с уважение и голяма почит.

Оказва се, че една от целите на изложбата била да се върне вярата на българите в самите тях, помрачена от братоубийствата.

И наистина тя разкрива цели пластове от националното ни битие.

Като се започне от „националната романтика“ (Иван Мърквичка „Ръченица“, Антон Митов „Селянки на пазар“, Иван Ангелов „Клетва при дознание“, класически работи на Димитър Гюдженов и Борис Митов), за да се стигне до „новаторски“ за онова време художници като Владимир Димитров – Майстора, Иван Милев, Сирак Скитник, Никола Маринов. Без да забравяме скулптурата, представена с етапни творби на Андрей Николов, Атанас Дудулов, Иван Лазаров, Кирил Шиваров и др. Нито карикатурата – множество работи на Александър Божинов и Александър Добринов, които намират силен отзвук, ако се съди по ответните шаржове.

Важен пласт в изложбата са и пейзажите от България – от Дунава до Искъра, от Варна до Търново и София, от Рила и Родопите, без да забравяме българските манастири.

И пак на Ружа Маринска държим един новооткрит текст на Сирак Скитник, съществуваш само в чешкия си превод в известното сп. „Славянски преглед“ (1926 г.). В него той казва не само на чужденците, но и на българите нещо наистина важно за развитието на родното ни изкуство:

Новото българско изкуство и досега е в своето начало; вярно е, че в него се преплитат възможно най-противоречащи си тенденции, но затова пък обещава добро бъдеще. Не може да се каже, че в България не достигат талантливи младежи, но все пак има недостатък от традиции в новото българско изкуство, както и начертани пътища, а и разбиране.

След което отново той, но вече в българската си рецензия за в. „Слово“ (11 май 1926 г.), доразвива тезата си:

Общото впечатление беше, че тази изложба заинтересова страната, в която бе уредена, и изненада хората, които са мислели, че в малка България се произвеждат само розово масло и сурови кожи. Нашето изкуство не е за западния пазар, но в него има талант и надежда. То е първите стъпки на даровито дете – и не неговото съвършенство е ценността му, а скритите сили и възможностите, които подсказва.

Какво да добавим 95 години по-късно?

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияДругото на корупцията
Следваща статияИстината, братя!