Днес се навършват 100 години от рождението на Йордан Вълчев

В навечерието сме на стогодишнината от рождението на един голям български писател, когото не сме забравили, но все още не сме осмислили истински значимостта на неговото творческо дело и оригиналността на литературната му и обществена личност…

Възкръсването на големия белетрист Йордан Вълчев в актуалното българско литературно поле, а след това и за литературната ни история, бе един дълъг и няколкоактов процес. Културата на тоталитарния социалистически реализъм продължаваше – гласно и негласно – да се съпротивлява срещу същностното утвърждаване на писателското му име. Но в този процес на възкресяването от комунистическата забрава, от наложения остракизъм, от упоритото пренебрегване, и аз имах известен принос: първо бе моята съвсем наивна възхита от негови пет разказа в литературната преса (изразена в един кратък структуралистичен текст през 1969 г.), след това бе дългогодишното ни литературно приятелство, най-вече участието в представянето из България на неговата гениална книга „Родихме се змейове“, впоследствие – вече след смъртта му – подготовката, съставителството, издаването от нашето Дружество „Гражданин“ с мой предговор на томче с негови „Избрани разкази“, а в най-ново време – говоренето за дебютната му книга „Боеве“ и за други негови творби на редица форуми в рамките на голямата програма за литературата на НРБ на Департамент Нова българистика в НБУ (с ръководител проф. Пламен Дойнов). Ето предговорът към тези „Избрани разкази“ от 1999 г.:

Преди една година, в средата на декември 98-а, привършиха земните дни на големия писател Йордан Вълчев, роден през 1924 година. Мнозина са българските литератори, които знаят, вярват и твърдят, че той наистина е голям писател. За съжаление, не му го казвахме често приживе, въпреки че той съвсем не страдаше от липса на самочувствие и съзнание за стойността на написаното.

Йордан Вълчев е автор на сборници с разкази, на няколко исторически романа, есета, книги върху философията на българската история, за древните корени на традиционния български календар и за азбуката. Някои от неговите идеи за първобългарите звучаха твърде фантастично в съзнанието на множество хора, силно усъмнени във валидността на националната специфика. Това обаче ни най-малко не разколебаваше Йордан Вълчев. Само беше вече безкрайно уморен в последните си дни. А в годините след 1989 г. той ни поднесе цяла поредица от мемаорно-очеркови книги, където разказваше с много хумор, но и с категоричност на осъждането, без обаче злобата на човек, търсещ реванш за годините, прекарани в комунистическите лагери, за гоненията на милиционери и партийни отговорници, за абсурдните си преживявания като писател, когото непрекъснато искат да унизят и маргинализират, за сложните му стратегии при стоическото следване на писателската си и народоведска мисия.

Всъщност една година след смъртта му, тази книга е първата, която представя един дял от творчеството на Йордан Вълчев вече като част от новата българска литературна класика. Това са неговите избрани разкази, взети най-вече от двете му знаменити книги, но отчасти и от други сборници.

През 1946 г. се появява сборникът с разкази „Боеве“ на участвалия в последната фаза от Втората световна война (гръмко наречена от новите български управници Отечествена). Книгата внася драстичен дисонанс сред цялата книжна лавина, създадена от официално пратените да изграждат позитивния български образ във финалната фаза на най-голямата човешка касапница, от поставените в щабовете и обозите на специалните пропагандни роти услужливи литератори, които трябваше да описват ролята на зам.-политкомандирите за „идеологическото осъзнаване“ на войниците, за култивирането на „братската обич“ и готовност за следване на Съветската армия. Естествено, в книгата на Йордан Вълчев няма и помен от всичко това. Тя е изпълнена в светлите традиции на Йовковите военни разкази. А тези на Йордан Вълчев поразяват с лаконизъм, точна елиптична фраза, с още веднага класично звучащ език, със самоиронията на автор-разказвача, с трагизма на безсмислените жертви, с тъгата за унищожаването на най-добрата част от тогавашните български поколения, с пъстротата от смешението на езиците, нравите, на мъжете и жените от крайдунавските държави точно в безумния сблъсък на войната, с трогателно наивния патриотизъм, с безукорната йерархична воинска дисциплина, с преклонението към Бога, Царя и Отечеството. Точно това е истинската българска книга за войната и затова тя така безпощадно е похулена от слагачите на комунистическата власт, от блюдолизнически критици и белетристи. Една от „грешките“ на младия писател е, разбира се, това, че е печатал предварително част от разказите си във все още неунищожената опозиционна преса, че е спечелил одобрението на Трифон Кунев, Константин Константинов и Константин Петканов. Сборникът с разкази „Боеве“ е и един от атестатите на Йордан Вълчев за бъдещото му лагерно битие. Другите са родовата гордост със заможни предци, абсолютната неспособност на писателя да сподавя спонтанните си реакции спрямо безумията на социализма и комунизма. Книгата „Боеве“ е забранена, иззета от повечето библиотеки. Едва през 1969 г. е представена отново в състава на по-големия сборник „Сигнали за атака“. Междувременно Йордан Вълчев е успял да излезе отново от анонимността на живота си на гонен и преследван навсякъде из България общ работник, продавач на варена царевица, снабдител и какво ли още не, сполучил е да напечата тук-там из вестници и списания нови очерци и разкази, започва дори да издава книжки (включително и един стихийно увличащ дневник на снабдителя от книгата си „Надбягване с пътищата“).

Помня го, запознах се с него, когато вече бе в края на 60-те на високата длъжност разпространител на детското списание „Славейче“ – някак закрепен в периферията на системата на Съюза на писателите. Същите тези белетристи, които го бяха громили за „Боеве“ (на първо място Павел Вежинов), те сега бяха велики писателски началници, минаваха със снизходителна полуусмивчица край „бай Йордан“, правеха се, че не го познават, че не знаят за писателството му. В клубовете обаче той бе неизменен център, лакърдиите му – истински шедьоври на устната реч, се слушаха в захлас, висока чест бе да попаднеш на неговите епически Йорданови дни.

Бях прочел пет разказа на – признавам си – непознатия дотогава за мен писател, публикувани в списанията „Пламък“ и „Септември“ („Боеве“ прочетох по-късно, университетът бе успял да я скрие от мен и колегите ми, както и цялата сага след това с осъждането и малтретирането му от комунистическата власт). Тези пет разказа възбудиха у мен такъв ентусиазъм, просто ахнах при прочита, та това бе един много, много голям писател, че написах кратко възторжено съчинение, което благодарение на Атанас Свиленов бе публикувано за мое щастливо изумление в „Литературен фронт“. Оказа се, че този малък отзив – но текст в „литературния официоз“ – бе помогнал извънредно много на писателя пред благосклонните, но доста уплашени редактори от варненското издателство на новата му книга с разкази „Родихме се змейове“ (1969). Този отзив за пет публикувани още в периодиката разкази се счел за едва ли не картбланш за издаването на спорната дотогава книга (каза ми го при запознанството ни самият Йордан Вълчев).

Слава Богу, „Родихме се змейове“ стана книгата утвърдила за новите литератори и читатели мястото на Йордан Вълчев в класиката (след принудителната забрана на „Боеве“). За „Родихме се змейове“ бяха написани не само десетки рецензии, но в следващите десетилетия бе анализирана в статии, в монографии, посветени ѝ бяха дипломни работи и дисертации. Заедно със сборниците „Свирепо настроение“ на Йордан Радичков и „Корените“ на Васил Попов, тя бе неизменно сочена като големия образец на вълната на нова митологична „селска“ проза. Не беше възможно вече да бъде пренебрегван големия писател, но комунистическата писателска ранговост не се съобразява с такава логика. Зле прикриващото завистта снизхождение на „живи класици“ към „бай Йордан“ продължи да приема разнообразни и уродливи форми. С годините обаче неговата популярност в различни среди растеше. Четяха го новите военни, за литературни заслуги те го дариха дори със специален меч. Йордан Вълчев бе наистина неудържим в стремежите си да обхожда страната, да омагьосва и с устното си слово учители и ученици. Историографските му тези се носеха някак подмолно не само като неофициални хипотези, но и като алтернативно знание, въздействаха тайно и полека и постепенно се отляха в чужди обемисти научни трудове. Но за повечето от нас над всичко бе точно „Родихме се змейове“ – голямата книга на българския магически реализъм, невероятно мощната и свободна полуфолклорна еротика, книгата, превърнала едно градче и едно село с епически старци, напети моми и категорично следващите дядовските предначертания млади мъже във възхитителен и фантастичен модел на българско живеене.

Йордан Вълчев бе и безпощадно строг учител по стилистика. Спомням си такъв случай: домакинът на Съюза на писателите бе прописал детски разкази. Спира ме той един ден, подава ми два къси текста и казва: „Виж, моля те, това са два варианта с разказан един и същ случай. Кой е по-добрият?“ Прочетох ги набързо и му казах: „Този, разбира се. Но прекалено си се влиял от прозата на Йордан Вълчев“. – „Мамка му, как позна?!“. Оказа се, че предишния ден е дал опита си на Йордан Вълчев и той преди малко му бе предоставил своя вариант на разказ. Е, не само че не можеше да става сравнение, но и стилът на Йордан Вълчев, макар и при съчинение върху чужда подоснова, вече бе наистина разпознаваем. Ето така ние, непрекъснато удряните по главата с догмите на социалистическия реализъм и с неговите трътлести и тържествени персонификации, съвсем естествено учехме и разпознавахме кой наистина е живият класик.

Светли помисли, възхита пред българския дух и вдъхновения от българските страсти, приятни забавления в световете на Йордан Вълчев желая на нови и стари читатели (М.Н.)

Издаването през 1999 г. на сборника с избрани разкази на Йордан Вълчев от Дружество „Гражданин“ бе само една първа малка стъпка в посмъртното усвояване и подреждане на литературното му наследство. А колегата от Велико Търново проф. Иван Радев бе направил през 2002 г. том с общото заглавие „Родихме се змейове“ за влиятелната по това време библиотека на издателство „Слово“, в представителната му поредица „Нова българска библиотека“. Тук, наред с творбите от едноименната книга, бяха и разкази от дебютната „Боеве“ и от други книги.

Но мога ли да забравя автографа върху „Родихме сме змейове“, върху откраднатата ми книга, който беше приблизително следният: „Тези разказ са единадесет, и нека, когато станат двадесет и два, авторът и рецензентът да се срещнат отново, и да…“, и следваше благопожелание?! Мога ли да забравя паметната ни обиколка из Североизточна България с управлявания от д-р Владка Вълчева семеен трабант, с навигиращия на предната седалка шумно коментиращ писател и отзад – аз и младата бъдеща актриса от ВИТИЗ Ева Волицер (днес професор в НБУ). Представяме току-що излязлата „Родихме сме змейове“. Така ние бяхме един малък пропаганден взвод: Йордан Вълчев говореше по читалищата за прабългарския календар, аз – за гениалните разкази от книгата, а Ева вдъхновено рецитираше наизуст „Клетварката“ (или някой друг разказ). Д-р Владка осигуряваше обоза и тила. Йордан Вълчев завинаги ме индоктринира със стегнатата си фраза, с директното си енергично слово, с яркия си български език (това не означава, че винаги съм следвал уроците му).

Казвам във възпроизведения тук предговор, че бе висока чест да попаднеш на неговите епически Йорданови дни. Имам запазени снимки от тези паметни събития. Това бе цял не само празничен приятелски, но и мощен най-вече патриотически ритуал. В своите последователно обитавани два апартамента из различните панелни квартали на София Йордан Вълчев организираше цял незабравим вълнуващ хепънинг. Понякога там имаше наети от любимия му Клуб на журналистите двама достолепни сервитьори, облечени в официалните си бели сака. Обикновено почерпката беше масова, еднотипна: например чували с печени необелени фъстъци, като трендът бе шлюпките да се хвърлят на пода. Лееше се обилно червено вино – най-често специално докарана новоселска гъмза. Особено внимание и кавалерска почит предизвикваха присъстващите дами. Предварително на всички нас бяха раздавани песнопойки най-вече с военно-патриотични песни (все още повечето от тях „забранени“). Самото тържество бе най-общо една естествена възхвала на самия домакин, на неговата многопосочна епическа мощ – не само като писател, а и като мъж и офицер. Всред гостите обикновено изпъкваше един фин господин на име Симеон Мечев – очевидно близък приятел и съмишленик на „конспиратора“ домакин; впоследствие стана ясно, че именно той е бил един от пазителите на ръкописите на публикуваните вече след промените от 1989 г. лагерно-затворнически книги. Всички имахме усещането, че присъстваме и участваме в една истинска опозиционна акция; бяхме в тези празнични часове истински „дисиденти“. Книгите на Йордан Вълчев бяха неизменна тема на общите ни разговори. Домакинът не протестираше на несекващите възхвали. На стената бе окачена истинска сабя (така и не се разбра дали това е неговата лична офицерска сабя); на един Йордановден стана голям скандал, когато нетърпелив да си замези гостенин си бе позволил да откачи сабята и да се опита да си намаже голям порязаник с лютеница. Всички възприехме това нахалство като истинско светотатство!

Ще добавя един силен пасаж от споменатия приятел и съмишленик Симеон Мечев. В свое писмо от 1990 г. до Йордан Вълчев Мечев пише: Драги Йордане, много се зарадвах, когато на Йордановден ми каза, че твоите записки на концлагериста от „Куциян“ ще видят бял свят след четиридесет години, време равно почти на цял човешки живот. Зарадвах се не само за тебе, но и за България, едва-едва сега излизаща от мрака на низко насилничество и поквара на човешката същност, на страшна деморализация на българина. Новите поколения на България и човечеството трябва да знаят, че техните деди и бащи са се борили храбро срещу настъплението на болшевишкото варварство, заляло страната ни и половината Европа след предателството на У. Чърчил и Франклин Рузвелт. Нека видят, че българският Бог е живял във всички мъченици и великомъченици на България, оцелял е и сега възражда народа ни за ново творчество. Сбъдват се думите на народния поет на българите: „Но жив е, жив е българският Бог!“ Възхищаваме се на етиката във взаимоотношенията на тези двама смели мъже, респектирани сме от святото опазване на тайната за укритите повествования, свидетелствуващи за комунистическите насилия след деветосептемврийския преврат. Да чуем отново Симеон Мечев: Много се зарадвах, когато ми даде двете подготвени за печат свезки на записките. Изпитах щастие и блаженство на духа си, когато след четиридесет години се потопих отново в атмосферата на онези мрачни и героични дни. Наистина, почти през цялото това време записките бяха на съхранение и оцеляване скрити в дома ми, но аз нито един път не дръзнах да ги извадя и прочета отново, защото си внушавах постоянно, че такива записки не съхранявам, мъчех се да забравя, че там някъде в дома ми са скрити от вражески очи. Отговорността да ги опазя за идните поколения стоеше в мене над всичко. И следва справедливата свръхвисока оценка: За три дни прочетох записките три пъти, без да ми дотегнат с нещо, а с всеки нов прочит откривах все нови и нови черти. Така е винаги с големите книги. Ще кажа самокритично: все още не сме прочели пълноценно, с цялата им свърхзначимост за българската култура лагерно-затворническите повествования на Йордан Вълчев. Ето само един съвсем малък пример за авторовата толерантност дори към бивши милиционерски мъчители, към поискал прошка от своята предишна жертва в миговете преди смъртта си: Стоя замръзнал, изхлузвам ръката си, той вече е започнал да се отпуска и не усеща, че си тръгвам, че и той вече се е запътил със спокойна и ведра душа.

А наистина е трябвало да бъдеш голям литературен неграмотник или просто идеологически спекулант, за да не усетиш мощта на художественото слово от малкия дебютен сборник „Боеве“ – с удивителните хуманни разкази за току-що завършилата всесветска касапница. Но тогавашните литературни йесмени послушно изпълняват указанията на червените комисари при разгромяването на книжката на завърналия се от предните редици на фронта с медал млад офицер. Според тях не ярко описаните от Йордан Вълчев доблестни български офицери, полковници и поручици, които в най-драматичните моменти говорят на войниците „като на приятели“, не простодушните селски момчета, готовите да умрат, без да се замислят, редници Пешо, Стоян и Марин, а ето кои са истинските „герои“ от щабове и специални роти: Не е за никого тайна, че голямата тежест на войната изнесоха най-пламенните и всеотдайни отечественофронтовци, политически най-грамотните – организирани в така наречените войнишки активи, а също така и политическото управление на армията, в лицето на помощник-командирския институт и културните дейци. Те поеха на плещите си най-тежкото бреме, особено в критичните дни, когато армията се бе поддала на пораженските агитации на геметовците и нейната бойна стойност бе изцяло под знака на съмнението (Павел Вежинов, „Военните разкази на един млад писател“, Литературен фронт, 1946 г., 26 октомври). Да, при Йордан Вълчев всичко това го няма, но днес ние четем именно неговите творби от „Боеве“ за трагическия и стоически български героизъм от боевете при Драва като истински достоверното свидетелство, а отдавна сме захвърлили пропагандните съчинения от рода на „Втора рота“ на самия Павел Вежинов или други съчинения от рода на писаното от Иван Бурин, Славчо Васев, Стоян Ц. Даскалов, Иван Мартинов. Трябва да си наистина литературоведски дебил, за да кажеш за наистина трогателния разказ „Детето“, че разказът прозвучава крайно фалшиво и неубедително, но затова пък ни дава ключа за разбирането на идейната основа, върху която са написани разказите на Йордан Вълчев (Емил Петров, „В плен на реакционните идеи и натурализма“, Литературен фронт, 1947 г., 15 февруари). За рецензента Александър Каменов (псевдоним на Неделчо Драганов) прелестният експресионистичен, ударен, увличащ лаконизъм от текстовете на Йордан Вълчев е ето какво: Повечето разкази приличат на набързо нахвърлени картини, които, макар и отчасти сполучливи, не носят характерните особености на разказа; страдат от описателност, неизяснени са в идейно отношение (Студентска трибуна, бр. 15, 1947 г.). В своя литературен преглед „1946 литературна година“ (в. „Народ“, 1946 г., бр. 686) Симеон Султанов пише, че Йордан Вълчев със сборника си „Боеве“ ни учудва с умението си да наблюдава, но още веднага се коригира в статията си „Двама млади разказвачи“ пак в „Народ“ от 1947 г., бр. 78, ето как: Вълчев не е могъл да предаде идейния облик на Отечествената война, нещо, което я прави така рязко отличаваща се от всички предишни войни, които е водил българският народ. Всички тези писания стоят в контраст с говореното и писаното, публично и частно, за „Боеве“ от значими писатели като Константин Константинов, Трифон Кунев и Константин Петканов. А наистина, Йордан Вълчев никъде не говори за войната, в която е участвал и е описал така мощно, като за „Отечествена“! (Има специално обяснение за тази не-употреба в негова анкета.)

Въобще във връзка с първоначалното анатемосване и с последвалото вече през края на 60-те години някак тихомълком възкресяване на ранните творби с военни теми на Йордан Вълчев, а към тях се прибавят и все нови и нови, стои цяла серия от въпроси: какво наистина бе предизвикало яростта на соцреалистическата критика спрямо книжката „Боеве“ на младия автор; дали наистина само „неорганизираността“ му, непринадлежността му към каквито е да е „писателски роти“ бе тук основният фактор за отрицанието; вярна ли е хипотезата, че точно за баталната тема в тези жестоки революционни времена трябва чрез специална „принадлежност“ да имаш „разрешението“ да пишеш за войната; наистина ли бе невъзможно да се пише за войната в първите години след комунистическия деветосептемврийски преврат някак „неутрално“, просто с „йовковска“ хуманност, без идеологическата опаковка на темата, и защо в късните десетилетия на комунистическия период става възможно препубликуването на тези творби след известното „нормализиране“ на режима, след „успокояването“ на идеологическата ситуация ? Естествено, тези въпроси са по-скоро реторически, те съдържат своя отговор в самата си формулировка. Просто голямата литература има способността сама да се бори за собственото си утвърждаване. Ръкописите не горят!

Слава Богу, че след претърпените многолетни мъки и унижения по комунистическите лагери и затвори, пренебреженията по редакции и издателства, при излизането през 1969 г. на „Родихме се змейове“ вече нямаше нужда да се „крие“ художествената мощ на тези произведения. В поразеното от комунистическите утопии литературно поле мощно отекнаха празничните звуци на „Кулски панаир“: Ехтеше, гърмеше, избухваше панаирът; Всичко вървеше като народна песен; В бирарията връхлетя кон с маскирана жена отгоре. Всички станаха прави и започнаха да ръкопляскат.

А самият Йордан Вълчев бе неудържим в пропагандирането на своите народоведски идеи (например за българския народен календар) в представянето на своите мощни апологии за силата на българското слово, за значението на такива специфични кулски думи като „багй“ и „мандам се“ (доц. Руси Русев направи в Русе през 2012 г. цяла книга „Апология на българския език“ с неговите етимологически изследвания и публицистични очерци за миналото на езиковата ни култура), в настояванията, че за него са толкова значими звучащите често направо фантастично историографски тези (като истински наследник на легендарния Съселов; имаше всред тях и документални новели за двете „старобългаристични“ изречения на самия Иисус Христос – публикувахме в нашето списание „Демократически преглед“ откъси от тези пространни текстове). Трудно е да се каже кое повече цени той от своето собствено творчество: дали военните си творби, дали стихийните си митологически битови разкази, или все пак романите със сюжети от Първото и Второто българско царство?!

Йордан Вълчев бе и пословично взискателен епистоларен кореспондент. Изпитал съм го върху себе си като крайно безотговорен „респондент“, като човек, който дълго време не е броил своевременното отговаряне на писма като естествено задължение на всеки цивилизован човек (сега, след получения и от Йордан Вълчев урок, не е така!). А от него имам редица писма, някои от които са твърде важни и за самочувствието ми: след един митинг вече след 1989 г. на стълбите пред храм-паметника „Св. Александър Невски“ той ми бе писал, че моето слово и речта на Петър Корнажев са били най-добрите и най-смислените. И оценката от един такъв голям майстор на ораторското слово бе наистина твърде важна. Съжалявам сега, че твърде късно научавам за амбициите му „да влезе в политиката“ чрез СДС; бих могъл да се опитам да му съдействам, ако го беше споделил преди 35 години в тогавашните турбулентни времена.

А огромното му епистоларно наследство излезе сякаш от „нелегалност“ едва в последните десетилетия. По законите на същинската конспираторска практика, той бе избрал нашия великотърновски колега проф. (бъдещ академик) Иван Радев не само за свой душеприказчик и биограф, но и за пазител на огромния му архив, за гарант на неговото литературно-историческо утвърждаване. И това бе един верен и достоен избор! Акад. Иван Радев направи цяла поредица от книги и отделни изследвания, посветени на автора на „Боеве“ и „Родихме сме змейове“ – между тях са двете издания на неговите дневници (второто допълнено е от 2005 г., с обем 580 стр., като тук са и оцелели страници от концлагера „Куциян“, последните са от 1991 г.). Тук са споменати имената на стотици писатели и литератори, имаме също стотици културни асоциации, безценни са сведенията за личното творчество, накрая са „недатирани фрагменти“. Шестнадесет са споменаванията на моето име – така например на 7 ноември 1976 г. е записано за общо посещение в Шумен: Дискусия на високо равнище – доволен съм от манталитета на тези хора. Социал-литературните импровизации на Михаил Неделчев. Браво на това момче. Очевидно писателят внимателно ме е наблюдавал, ползвал ме е и като източник на информации за издателската практика и за общия литературен живот. Цялостно личната кореспонденция между Йордан Вълчев и Иван Радев е представена хронологически в голямата книга „Homo epistularum и животът от вчера“ (Слово, ВТ, 2007 г.; времевият обхват е 1970–1997 г.; тук се публикува и една анкета за белетристичното творчество на Вълчев, правена през 1983 г.; не са спестени и конфликтните ситуации между двамата през 1980 г.). Йордан Вълчев има централна позиция в обемистия том на литературния историк „Моите полудневници. 1970–1995“ (Слово, ВТ, 2006 г.). Акад. Иван Радев мотивира своите колеги от Великотърновския университет (между тях и Иван Станков, Антония Велкова-Гайдаржиева, Сава Василев, Димитър Кенанов, Радослав Радев, Пенка Радева и др.) да се включат изследователски в усвояването на художественото и епистоларното наследство на автора на „Стъпала към небе“ (големият сборник „Змей със змейовете и човек с човеците“. Йордан Вълчев. Изследвания. Материали. Спомени. Библиотека „Позиции“, ВТ, 2005 г.). (В целия този огромен корпус от книги и други текстове на литераторите от Великотърновския университет се вклиняват малките книжки „Йордан Вълчев – багатур на отечеството“ на варненския литератор Йово Неделчев и „Политзатворникът, крачещ в снега на вечността“ (2014 г.) на ловешкия литератор Милен Нанков – двама от литературните „ятаци“ на писателя.) Разбира се, основният заключителен принос на академика е осъществяването на голямото шесттомно издание (том шести е в две части, в две книги) за великотърновското издателство „Слово“. В том първи са подредени разказите от всички книги, в том втори „Стъпала към небе“ са историческите романи за първото българско царство, в том трети „Преживяното“ са големите мемоарни текстове „Куциян“ и „Човек за съдене. Хроника“. Четвъртият том „Повествования по исторически сюжети“ включва разнообразни повести и къси романи, очерци и студии – включително и голямото съчинение за двете изречения на Иисус Христос „Талита куми!“ и „Или, или, лама сабахтани!“ Петият том е озаглавен „Календаристът“. Двете части на шестия том „Публицистът. Homo epistularum“ събират писма и спомени. Във всички тези големи томове акад. Иван Радев има свои пространни предговори, послеслови и бележки. Но дори и този голям всъщност седемтомник не е пълно събрание на съчиненията на големия писател. А е и трудно да преценим доколко цялото това литературно наследство е истински усвоено от литературоведската общност.

Окончателното възкресяване на големия писател Йордан Вълчев именно като голям национален писател предстои. Литературоведската общност на НБУ, с участието на колегите от Великотърновскя университет и от Литературния институт на БАН ще направят необходимото толкова важното литературно-историческо утвърждаване да се случи във връзка със стогодишнината на писателя, която ще отбележим на 24 юни 2024 г. Ще има двудневна научна сесия и посещение на неговия така мощно митологизиран роден град Кула. Ще прочетем отново всички авторски книги на този Змей със змейовете, ще разгръщаме отново и отново това 6+1 издание на удивителните му съчинения!

Февруари 2024 г.