Историята на възкръсналия Лазар, която ще се чете в църквите тази събота преди Цветница, e сред най-енигматичните евангелски разкази. Това е случаят на „чудото във Витания” (Иоан. 11:1-44).

Разболява се някой си Лазар от този град, който е сред най-верните следовници на Иисус от Назарет, заедно със сестрите си Марта и Мария. Ала докато сестрите му проводят пратеници при Учителя, та да известят, че Лазар е тежко болен, той умира. Учениците настояват Иисус да не тръгва обратно за Иудея, където иудеите искат с да го убият с камъни. Ала Той е твърдо решен. Тогава Тома Близнак, наречен по-късно Неверни, заявява:„да идем и ние да умрем с Него”. Когато пристигат във Витания, научават, че Лазар е от четири дена в гроба. Сестра му Марта Го посреща скръбна с думите: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми”. Иисус, като вижда сестрите заедно с други хора да плачат, смутен, се разтъжава духом. И дори – за първи път според Писанието – се просълзява. Тъгувайки, Иисус дохожда при гроба: пещера, на която отгоре е спуснат камък. И нарежда: дигнете камъка. Сестрата на умрелия Марта, смутена, възразява: „мирише вече; защото е от четири дена”. Учителят е непоколебим: ако повярват, ще видят славата Божия. Вдигат камъка. Иисус отправя молитва към Отца и извиква с висок глас: „Лазаре, излез вън!”. Умрелият излиза с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му е забрадено с кърпа. Тогава Иисус нарежда: „разповийте го и оставете го да ходи”.

Такава накратко е притчата за възкръсналия Лазар, както ни е дадена в Евангелието на Йоан. Ала тя поставя много въпроси.

Защото с просто око е видно, че историята на Лазар предхожда тази на Иисус. Става дума за истинско възкресение посред бял ден, в присъствието на тълпа от свидетели. Разтърсващо е чудото с възкресението на Лазар, то е обръщане на неумолимия ход на смъртта. Без Иисус, Лазар е обречен на разтление. Възкресен от Него обаче, той, живото доказателство за победата на живота над смъртта, ненадейно се изличава в по-сетнешния евангелски разказ.

Което е повече от странно, да не кажем смущаващо, с оглед на значимостта на случилото се: за първи път обикновен човек се измъква от ледените прегръдки на смъртта.

Ясно е, че възкресението на Лазар се разполага в линията на една друга история – тази на Иисус, Който върви към смъртта Си, мигом прибрала и Лазар.

Смъртта на Лазар е физически факт, тя някак „буквално” опровергава думите на Иисус, че „тая болест не е за умиранe”, като малко по-късно разбираме, че е „за слава Божия”. Нима всичко е било решено предварително?

Какво е тълкуванието на историята на Лазар? Традиционната интерпретация вижда в нея най-вече „чудо в чудото”. В някакъв смисъл тук имаме самият разказ за Възкресението, но като че ли даден ни в „подвид” – в историята на Лазар от Витания.

Ала странното е, че тъкмо тук този разказ свършва, сякаш нищо не се е случило, сякаш извършилото се не бележи пролом в историята на човешкия род след Адам, сякаш смъртта отстъпва ей така.

Лазар не се появява повече, освен само веднъж – на пира във Витания, шест дни преди Пасха, където е заедно с Иисус. Хората се стичат не само заради Иисуса, но и заради Лазар: те искат да го видят, защото е възкресен от мъртвите.

Друго не знаем за него, освен че според заповедта на Иисус е бил „оставен да ходи” (ὑπάγειν). Ала накъде е поел той, какво става с първия обикновен човек, върнал се от смъртта в историята, евангелският разказ не обелва нито дума. Празнота в разказа, която зейва до степен, че съвременни богослови като Юг Гарсия, в опит да запълнят зейналата пролука, прибягват даже до литературни аналогии. Като ето това описание от романа на финландския писател Мика Валтари „Тайната на Царството” (1959):

„Наближавайки селото, срещнах човек, седнал в сянката на една смоковница. Загърнат в наметката си в землист цвят, той бе тъй безмълвен, че ме стресна, та се спрях и започнах да го разглеждам… Мъжът се извърна към мен. Лицето му бе изсушено като пергамент, а очите му дотолкова наподобяваха стъкло, та отначало реших, че си имам работа със слепец. Бе гологлав, а косите му бяха съвсем бели, макар жълтеникавото му лице да не бе лицето на старец… От устата му излизаше неясен брътвеж, все едно че не може да говори… Неясните му слова и стъклени очи ме изпълниха с ужас, стори ми се, че някакъв леден дъх достига от него към мен… Струваше ми се, че принадлежи по-скоро на мъртвите, отколкото на живите. Забелязах още, че се движи с мъка, все едно че не контролира напълно членовете си. Всеки срещнал го, без да знае нищо за него, би сметнал, че това е най-странното същество”.

Литературната аналогия е интересна в опита ни да си представим Лазар, излязъл от прегръдката на смъртта, ала все пак, по липсата на други свидетелства, може би е по-добре да се вгледаме в значението на всяка една от малкото евангелски думи, изречени за него в самия край на разказа.

А това са двете заповеди на Иисус, които се превръщат в един вид движеща сила на по-сетнешната му съдба: „Разповийте го и оставете го да ходи.”

1. Много е писано по цялото това „разповиване на Лазар” по заръката на Иисус „Разповийте го”(λύσατε αὐτὸν). Тълкуватели настояват на многото други значения на глагола спрямо употребата му в Евангелието на Йоана, доколкото той още означава и „отклонявам се, унищожавам, развалям, плащам”. Впрочем някои от другите му употреби са налице, например те препращат към изцерението, което Иисус извършва в събота, унищожавайки шабата, сиреч Моисеевия закон (Иоан. 7:23). В пасхален контекст същият глагол λύειν обозначава вече не „разповиването” (на Лазар от смъртта), не дори конкретния случай, а нещо повече и то в двояк смисъл: унищожаването на „старото” в полза на новото, в случая бихме могли да кажем – на „стария” Лазар в името на „новия”. В този смисъл „разповиването” идва да покаже чудодейния път на Иисус през развалата на плътта и победата над смъртта до истинското Възкресение.

2. Още по-интересна и наситена със смисли е употребата на ὑπάγειν, което означава не само „оставете го да ходи”, но и „да продължи по пътя си”, „да продължи да живее”. С тези свои думи Иисус очертава жизнената траектория на Лазар, в което, нека пак да кажем, се съдържа и предзнание за собствената Му съдба. Става дума за сложното описание на едно нeпълно движение, за някаква недостатъчност; за нещо, което е само в началото си; за период от време, който все още не е изпълнен; за каузално действие, което тепърва ще има въздействието си върху личности или обекти.

Така и Лазар продължава по пътя си, ала ние вече нищо не знаем за него; физическото му възкресение превръща неговата вяра в очевидност на откровението и той би трябвало да е по този начин „посочен” сред останалите Иисусови ученици. Ала в Евангелията не откриваме нито дума за това.

Онова, което тутакси се набива в очи, е образният паралелизъм на двата разказа. Може дори да се каже, че тези две истории на Възкресението се съотнасят помежду си като негатив към позитив.

И тъй: Лазар излиза от гроба си, тъй както Иисус влиза в своя, сиреч с повити ръце и нозе в погребални повивки. В този смисъл колебанията на сестрите на Лазар напълно съответстват на поведението на Йосиф Ариматейски и Никодим, обвили по същия начин тялото на Иисус с благовония, което явява и тяхното неверие във Възкресението.

Но тук разказът се преобръща. Влизането на Иисус при учениците Му е напълно противоположно на излизането на Лазар от гроба: Иисус влиза там, „дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени”, докато при Лазар е дигнат камъка от гроба, за да може да излезе.

През цялото време се налага определен „образ на съвпадението” между съдбата на Лазар и Иисус. С Лазар се случва онова, което готвят и на Иисус. Дверите на смъртта се разтворени и към двамата персонажи, вече подготвени за нея. Единият разказ е „знак” за другия. Иисус физически се подготвя за смъртта, споходила Лазар, ала се готви да надделее над нея.

Иисус е приел смъртта; той обаче е „жив мъртвец”, чийто Живот вечен дава живот на разказа, докато Лазар е „жив мъртвец”, възкръснал и все пак „някак” мъртъв, заличен от разказа.

Лазар, „мъртвият жив”, заема особено, изключително място в евангелския разказ.

Лазар е „оня, когото Иисус обича” (11:3). С това, дори чисто наративно, той става особено близък до „любимия ученик”, до „един от учениците, когото Иисус обичаше… облегнал се на гърдите Иисусови”.

Защо тогава не разполагаме с историята на неговата вероизповед след едно от най-големите чудеса в човешката история – това на „мъртвия жив”?

Остава нещо неизказано, нещо, което въвежда историята, без да я завърши.

Това прави все по-вероятна хипотезата, че Лазар, скрит след завръщането си към живота, подготвя появата на „любимия ученик”.

Как иначе да си обясним „мълчанието на Лазар” в следващите глави, липсата му, както и ненадейната поява на „любимия ученик” (свързван с евангелиста Йоан), която идва сякаш да запълни тази празнота.

Кой би могъл повече от „възкръсналия Лазар” да бъде по-любящ и по-любим на Иисус?

Кой би могъл да го замести в сърцето Му и то по пътя, по който сам Иисус е знаел, че ще поеме?

Кой друг би могъл да свърже в такава степен зейналата пропаст между смъртта и живота?

Кой по-добре от Лазар би могъл да познава тайната на „празната гробница”; нали само той знае какво се е случило.

Лазар е „идеален тип” на „любимия ученик”, който не просто извървява пътя си, но и подготвя пътя на Иисус – път от времето към свършека на времената, по който е „оставен да ходи”.