За да може да бъде разбрана българската ситуация, в контекста на т.нар. „преход” и мястото на правната регулация в него, ясно е, че преди всичко следва да бъде даден общ отговор на принципния въпрос, доколко при социализма е възможно да има право и правна регулация? Отговорът на въпроса е дължим, доколкото напълно споделям констатацията на Линка Тонева, че „границите между социализъм и преход стават твърде размити, за да ги приемаме за очевидност. Което има и друга изключително важна теоретико-методологическа последица – аналитичен акцент върху двойствената природа на социалния живот и присъщата му регулация през целия период, мислен като „преход”, т.е. като „продължение на”, а не толкова като „скъсване със” социализма.”

Това което наричаме „модерно право” е особена нормативно-институционална констелация, която е станала възможна тъкмо поради нуждите и особеностите на възникващата и експанзираща капиталистическа модерност. Основна базова характеристика на модерното право е неговата динамична политическа „децентрираност” (Ю. Хабермас) като начини и способи за създаване, неговата обективирана във формално законодателство форма на налично съществуване, неговата подчертано субектна инструменталност, обслужваща, в края на краищата, нуждите на пазара като фундамент на модерния свят. В този контекст модерното право играе незаменима роля на интегриращ нормативен медиатор на този „свят без лице” (Х. Арент). Тънката спекулативна нишка се прокарва чрез идеята, че това е единственият възможен вид модерност, респективно единственият адекватен на тази модерност регулативен механизъм.

Принципната разлика между „нормалното” модерно общество и обществото на „социализма” е, че ако за едната форма движеща сила, моделираща пряко или косвено цялата социална конструкция, е модерният пазар и произтичащите от него социални групи, то при социалистическата форма на модерно общество ролята на пазара е заменена от тоталната държава. Разликата въобще не е периферна. Тя е кардинална, защото предопределя принципно различните форми на съществуване, регулиране и най-вече – на развитие на двете общества, както и края на едното.

Регулативната система на социализма представлява сложно преплетена бинарна двойка между формален законов корпус със съответната му правосъздаваща и правоприлагаща институционална инфраструктура и „вътрешен” партийно-политически регулативен механизъм, чиято грижа са сърцевинните политически, военни и икономически обществени процеси. Между тези два елемента на бинарната регулация съществува много сложна и исторически преплетена диалектика на съсъществуване.

Юридическата система на социализма притежава няколко принципни характеристики, които явно я отличават от модела на „модерното право”. На първо място това е формална нормативна система, чиито източник и продуцент е партийно-номенклатурната върхушка, а непосредствен оформител на техническо и процедурно ниво са съответните държавно-административни органи. Следователно тук и помен няма от „децентрираните” форми на създаване на „модерното” право. И причината е повече от ясна: държавно-партийна система, чиято първа грижа е преднамереното моделиране и контрол на съвкупния социален живот „по определение” изключва институционален плурализъм като базисна предпоставка за изработване на глобалните нормативни решения.

На следващо място, приложното поле на тази нормативна система е с различни степени на валидност и приложимост. Така има сфери: семейноправни отношения, имуществен статус на гражданите и т.н., които не са с базов структуроопределящ характер. В тези сфери законовият сегмент действа относително плътно във всичките си измерения. Има полета, в които е налице дублаж в регулацията: един път като изработване на партийнополитическо и административно ниво и втори път само „обличане” на вече взетото предварително решение в юридиконормативни одежди. Такъв е типът регулация, валиден най-вече в сферата на икономическите и административни решения. Т.е. това е „тежкото” ядро на системата. Най-сетне съществуват зони, в които нормативният сегмент служи само като фасада или декорация: социалистическият конституционализъм, политическата система, горните етажи на правораздавателната система, правата на гражданите и т.н. По този начин юридическата система на социализма образно може да бъде оприличена на пулсиращи нормативни регулационни кръгове, като най-силна валидност имат тези й части, които се намират в периферията. Колкото повече погледът се придвижва към сърцевинните структуроопределящи (властови) обществени отношения, толкова повече нормативните „юридически” форми играят ролята на прикриващи реалните пластове и правилата, по които те се движат. А тези правила нямат нищо общо с прикриващия ги юридически фон.

На трето място, системата е йерархично изградена, т.е. нейната архитектоника възпроизвежда досущ социалната структура на социалистическото общество, а основна нейна характеристика е императивният властнически метод на регулация, т.е. т.нар. декретен характер на законодателството. Което е логично, доколкото централизирания йерархичен фасон на системата следва да може да функционира точно по такъв – отгоре надолу начин на издаване и реализиране на управленските импулси.

Но ако всичко това е така, основателно ще е питането що за регулативна система е това, т.е. дали тя е нормативна като съдържание, правна като форма и модерна като социален характер?

Един от възможните отговори е, че това което наричаме „законова”, „правова” и т.н. система на социализма, само по име може да бъде наричана така. Всъщност под тези термини не се крие „правото” такова каквото то се разбира, видяно в историческия контекст на създаване на „модерното” право. Под „нормативна” законообразна форма е прикрита волунтаристката, волева административна форма на йерархично-етатистко управление и контрол. Това касае както механизмите на създаване на нормативни програми при социализма, така и конкретните форми на тяхната реализация. Следователно това не са „закони”, това не е „право” и това не е правна регулация, още пък по-малко „модерна” правна регулация. Т.е. социализмът „има” право като декорация, но социализмът не е правово общество.

Ако социалистическата форма на модернизация е един от така или иначе исторически станалите и възможни начини за ускорена модернизация на изостанали традиционни общества и ако социалната конструкция, която е резултат от този процес е вариант на модерно общество, то тогава регулативната система на това общество следва да съответства на неговата вътрешна социална архитектоника, която тя да удържа и възпроизвежда в съответните исторически възможни форми. Следователно регулациите, функциониращи при социализма са безспорно нормативни като съдържание. Не може и да бъде иначе: пред нас все пак е един сложен социален пейзаж на индустриализирано и урбанизирано общество. Такава социална тъкан не може да се удържа и възпроизвежда само чрез идеологически заклинания или чрез силово управление ad hoc. Самата институционална и социална сложност и многообразие: икономическо, организационно, институционално, властно налага общ, относително абстрактен начин на формулиране на правилата. А това налага абстрактно нормативно регулиране.

Правна ли е тази нормативна регулация?

Ако за възможен правен еталон (т.е. отново абстрактно и аисторично) бъде избрана модерната форма на съществуване и функциониране на правото, това не е правна регулация, доколкото тя не съдържа редица от носещите елементи на този тип модерна правна конструкция.

Но модерната форма на съществуване на правото е само един от исторически възможните типове правна регулация. Тогава кое е правното на правната регулация? Възможният къс отговор би бил, че доколкото тази нормативна система се създава от един силов държавно-административен център и доколкото тя се прилага относително еднакво на цялата територия и е обезпечена най-вече с държавна принуда във всичките й реални и мислими форми, то това е право.

Модерна ли е тази правна система? Отново по подобие на горния отговор: ако еталон за модерна правна система е тази, която пределно абстрактно описахме по-горе, това не е модерна правна система. Тя не съдържа нито един от ключовите социални реквизити на модерното право, а това е така, защото модерното право е „превърнатия” регулативен образ на едно центрирано около пазари и публична сфера общество. Но ако сменим оптиката тогава това, което наричаме иманентна правна система на социализма е вариант на модерна правна система. Вариант не означава еднаквост. Да се твърди, че онова общество е домодерно, традиционно и т.н. означава да не се съобразим с конкретиката на онази социална действителност. Всъщност това е друг исторически възможен и исторически станал вариант на модерна социална организация. Той е етатистки „произведен” и поради това носи всички характеристики на този вездесъщ етатизъм, но това обстоятелство не променя характера му на модерно общество – с индустриална икономическа система, с преобладаващо урбанистичен профил, със сложна институционална система, нямаща нищо общо като принципи и форми на съществуване с домодерните общества. И най-сетне – със съответните културни форми. Следователно поне на най-базово ниво между този тип обществена организация и „същинските” модерни общества съществуват по-скоро прилики, особено ако те се сравняват едроформатно исторически с тези от домодерната епоха.

Голямата структуроопределяща разлика е, че това е такъв тип обществена организация, чийто носещ възпроизвеждащ механизъм всъщност не е икономически. При цялата демонстрирана външна „икономизация” на обществения дискурс на социализма: планове, петилетки, трудов ентусиазъм и мобилизация и т.н., в своята съкровена основа това не е икономически „произведено” общество. Всъщност основният носещ механизъм на социализма е концентриран тъкмо във властовата вертикала, а неговата динамика е динамиката на сблъсъка между отделните клики вътре във висшия номенклатурен властови ешалон. Властовата, а не икономическата произведеност и логика на функциониране на социализма, предопределя и закономерното поражение, което претърпява стопанската номенклатура в сблъсъка й с партокрацията и тайните служби през 80-те години у нас. На стопанската номенклатура винаги се е гледало като на вторична по отношение на сърцевинните механизми на социално и най-вече властово функциониране, както и по отношение на съответните им носители. Ето защо дори и в най-добрите си години тя не може да се сравнява като социален статус и управленски възможности с действителните държатели на властовите скрижали. Тази изначално заложена дилема предопредели в значителна степен както характера и формите на последващия преход през 90-те години на 20 век, така и ролята на правото и правната регулация в него.

Следователно ако пазарът задава изначалния профил и доминиращите социални сили, които движат модерните (капиталистически) общества от зората на Новото време поне до наши дни, то тук при социалистическата модерност логиката е точно обратната. Ето защо да се опитваме да обясняваме онова общество с интерпретативните теоретични матрици, рожба на „същинската” модерност, ще означава да нарушим едно от базовите правила на социалната наука: а именно да изследваме предмета с метод, който му е адекватен и с оглед неговата мяра.

Така властовата доминанта на социалистическия тип обществена организация предопределя поне две неща: първо, бинарния регулативен модел и второ – мястото на правото в него. Доколкото това е модерно общество, то тази му социална характеристика изисква точно такъв абстрактен „безлик” нормативен регулатор; доколкото това е диференцирано дейностно и отраслово общество, юридическата регулация също търпи процеси на диверсификация; доколкото това е етатистки произведено общество, то и юридическата регулация е йерархично построена и произведена, а самият й фасон е императивно-декретен.

Докато при класическата модерност движещата й матрица е заложена в динамиката на пазарите и в произтичащите от тях доминиращи интереси със съответните социални носители, то на социалния „фасон” на този свят исторически „приляга” тъкмо правовата форма за регулация и реализация на интересите. Точно обратното – доколкото динамиката на властовата партийно-държавна вертикала се базира на кланово-кастови групи и интереси, фиксирани в държавната власт, на този тип отношения абстрактен регулатор – медиатор въобще не им „приляга”. Нещо повече – докато чрез абстрактното нормиране се задава изначално дефинирано поле със съответните „правила на играта”, в която теоретично може да участва всеки, който отговаря на входните стандарти, то точно обратното – на „византийския” тип властова игра и залози преднамерената яснота е изначално противопоказана.

Оттам закономерният резултат – тъкмо структуроопределящите най-важни „сърцевинни” обществени отношения при социализма по определение изключват правна форма на съществуване и реализация, още повече пък такава, каквато предлага и познава описания по-горе модерен правен модел. Следователно тази съществена особеност предопределя двойния регулативен „фасон” на социалистическите общества – най-съществените за системата отношения да не бъдат юридизирани, въпреки наличните конституционни бутафории. Тази особеност обаче е от изключително значение – тя предопределя както модусите и лимитите за съществуване и функциониране, така и вторичността на правната система; както нейните реални възможности, така и възможностите за пълен произвол при нейната употреба, включително и чрез т.нар. „правоприложни” органи. Обстоятелството, че ключовите властови групи структурират своите отношения извънправно предопределя и бутафорността, и пълното неглижиране на правния регулатор в последващия „преходен” период, а оттам и драмата с „нестаналото” правово общество на прехода. Твърдим обаче, че за това причините въобще не са технически, юридически или институционални. Точно обратното – съществува дълбоко структурирана мрежа от отношения и интереси, които налагат точно такова, а не друго състояние на правовостта у нас. Следователно ако по някакви неведоми причини все пак и въпреки всичко в условията на т.нар. „преход” възникнеше някаква форма на „правово” общество у нас, това би било не правило, а точно обратното – необяснима социална аномалия на фона на базовите обществени предпоставки, които мощно налагаха и налагат точно обратното – „неправова” форма на съществуващите доминиращи социални връзки.

Най-сетне този характер на правната система предопределя още един решаващ неин ефект:„липса на доверие в наследения правно-юридически корпус, стигащо до цинизъм и неверие в самата възможност за съществуване на всеобщо задължителни икономически правни норми. Норми, които изразяват обществения интерес, разбиран като съвпадащ с този на мнозинството граждани.” Вторичността на правната система, както и нейният подчертано етатистки фасон по определение изключва участие на заинтересовани широки социални групи, извън върховете на властовата пирамида, в механизмите и формите за нейното изработване и прилагане. Това означава, че съществуващия при социализма нормативен корпус е двойно делегитимиран. Веднъж по линия на властовата вертикала, която вижда в него само и единствено технико-нормативно средство от вторично естество, доколкото „истинските” средства и механизми за тяхното изработване и употреба са на съвършено друго ниво и втори път по линия на липсата на масова обществена подкрепа, доколкото „населението” вижда в съществуващия правен регулатор предимно държавно-партиен инструмент, който не отразява „обществен интерес” и поради това може и следва да бъде заобикалян или нарушаван при удобен случай. Това води до състояние, при което ефективността и приложимостта на правната система ще е функция само и единствено на различните форми на държавна принуда: „мека” или „твърда”. Като следствие всяко „пропукване” на етатистката база (което стана през 80-те години на 20 в.) води до рухване на нормативното построение, което се крепи предимно на тази база. Нещо повече – обществената делегитимация на този вариант на правото води до делегитимация на какъвто и да е било правов ред впоследствие. Разрушителният бацил на правовото неглижиране обаче не е продукт на криворазбран национален „характер”, както това често се привижда, а точно обратното – това е закономерна социална реакция спрямо регулатор, който не се базира на доминиращ обществен интерес. Делегитимацията на правото „въобще” води до нахлуването и ефективното използване на регулативни инструменти от съвършено различно естество – клановоподобни договаряния, лични (т.е. не абстрактни и не нормативни) връзки и зависимости, дифузно разпространение на насилие в различни форми като убедително средство за постигане на стратегии с различен обсег и т.н. Следователно взривяването на каквито и да е било обществени условия, правещи каквито и да е било форми на правото необходим обществен регулатор, водят закономерно до обективната невъзможност за функционирането на каквато и да е било форма на правов ред в бъдеще.

Ако пък всичко, казано по-горе е така, то очевидно е, че първо условие за реално обществено действие днес ще е адекватното дефиниране на днешната проблемна ситуация, а това не може да стане без изясняване на базисните обществени предпоставки, правещи модерното право възможно, необходимо и действено. Обстоятелството, че съвременна България има реципирано от Европа законодателство и копирана оттам система от правораздавателни институции, не води автоматично до европейски правен ред. Имитацията и реалността са две принципно различни неща, въпреки формалните прилики. Ето защо същностният проблем на българската съдебна система, с който започнахме въобще не е финансов, организационен, персонален или нормативен. Той е социален, а като такъв е следствие и елемент от цялостната социалноисторическа логика на развитие на българското общество десетилетия наред. Така ако съдебната система „по определение” трябва да защитава личността, собствеността, икономическия и граждански оборот, то точно това влиза в противоречие с основни императиви на т.нар. „преход”. Следователно политическата и икономическа логика на провеждащите „прехода” „елити” влиза в драстично противоречие тъкмо с основните цели на едно ефективно правораздаване и правна регулация. Ето защо резултатът бе, е и ще е беззъбо и дирижирано правосъдие. Дали това е съзнателна стратегия или не е нещо подлежащо на дискусия. Но очевидно е, че приложеният в България модел на т.нар. „независима” съдебна власт произведе двуликия Янус на едно формално независимо, но практически дирижирано правораздаване на всички нива и звена на системата. Последвалата корупция, съчетана с клиентелизъм, срастване с (и създаване на) престъпността и вторичната депрофесионализация са само закономерни следствия. Към това трябва да бъде добавено, че самата логика на самоконституираща се, самоконтролираща се и практически безотговорна съдебна власт е изначално порочна, доколкото обектът на контрол и субектът на контрол са едни и същи.

Следователно ако естеството на проблема е социално, то и средствата за неговото разбиране и решаване също би следвало да бъдат такива. Ясно е, че системата не може да се реформира сама. И не защото не може, а защото не иска: настоящето статукво устройва както нея, така и редица политически „сили” и икономически групировки. Следователно субектът на реформата както и волята (ще рече и интереса, и знанието) за такава реформа трябва да дойдат отвън. Залогът е голям, доколкото под въпрос е поставен правовият ред в страната.

Иво Христов e завършил право в СУ „Св. Климент Охридски“. Дългогодишен главен експертен сътрудник на Парламентарната комисия по правни въпроси. Доцент и доктор по социология на правото, ръководител на катедра „Приложна социология“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски” и в СУ “Св. Климент Охридски”.

Текстът е част от статията на Иво Христов „Rule of law – граници и възможности“, публикувана в сборника „(Не)станалото правово общество в България“, издаден от Центъра за академични изследвания. Заглавието е на Портал Култура.