0
1355

Възможната история

Никола Маринов, Отново в живота, 1921 г.

Софийската градска художествена галерия отбелязва 60-годишния си юбилей с изложбата „Възможната история. Българското изкуство през колекцията на СГХГ”, съпроводена с каталог, който може да се нарече и учебник. В него намират място процеси и явления, пренебрегвани по идеологически причини.

Може би трябваше да започна този текст така:

Софийската градска художествена галерия отбелязва 60-годишния си юбилей с изложбата „Възможната история. Българското изкуство през колекцията на СГХГ”. Представени са около 300 произведения от общо над 8000, събрани в депата на галерията, чрез които се проследява развитието на изкуството у нас от Освобождението до наши дни.

Ще започна обаче така:

Винаги съм мечтала за учебник по българско изкуство – и като студентка, и по-късно като преподавател в различни висши учебни заведения. Липсвало ми е четиво, което да задава основната линия, особено за периода след 1878 г. Линия, която да премине през десетилетията, да набележи отделните етапи и главните насоки на развитие в българското изкуство. А после аз (и съответно студентите ми) да мога да продължа проучването на някои от тах, да задълбая в проблемите, да навляза в детайлите – но след като имам на какво да се опра, образно казано.

Три десетилетия обаче правех точно обратното: от отделни книги, монографии, студии и статии сглобявах за себе си картината на българското изкуство през ХХ век. И винаги се опасявах, че тя е накъсана, фрагментарна, на места плътна, другаде съвсем рехава, а най-вероятно и с много липси… При студентите постоянно трябваше да се връщам назад във времето, за да обясня даден процес или явление, чието начало е преди 20, 30, 50 години. Което пък налагаше накратко да опиша и съответния предишен период, и развитието след него, за да се върна отново към съвременността. И когато след няколко месеца сноване в историята на българското изкуство през XX век чувах от студентите: „Да, това вече сте ни го казвали, но тогава не знаехме, че е толкова важно!”, се чудех дали да съм доволна от малкото си преподавателско постижение, или да съжалявам за загубеното време. Защото ако имах учебник, просто щях да им го дам да го прочетат и образователният процес щеше да върви бързо и в правилната посока – тоест напред.

И така допреди шест месеца, когато бях поканена за куратор на изложбата „Възможната история” заедно с още петима изтъкнати колеги изкуствоведи. Екипът на СГХГ ни зададе доста строги правила: всеки от нас отговаряше за определен период от развитието на българското изкуство; в рамките на този период трябваше да откроим пет важни подтеми, а за всяка подтема да изберем не повече от 10 произведения от фонда на СГХГ. Правилата за текстовете ни бяха също така строги: всеки разполагаше с 2 стандартни страници за общ преглед на периода и по 20 реда за всяка подтема. Освен това („много луксозно”, както отбеляза Татяна Димитрова) имахме асистенти – млади колеги от СГХГ, които ни помагаха в отговорната работа.

Че е отговорна, беше ясно на всички от самото начало. Защото не просто правехме изложба, а пишехме история – „Възможната история” на българското изкуство от 1878 г. насам: през дългогодишните изследвания на всеки от кураторите и през конкретните артефакти, налични в колекцията на СГХГ. И когато още на работен етап прочетох текстовете на колегите за каталога, вече бях спокойна: мечтата ми за учебник се сбъдваше. Строгите правила ни бяха дисциплинирали и в резултат се появи история, която може да се прочете „на един дъх”. В нея характеристиките на всеки период изпъкват отчетливо, без обаче да се губи основната линия на развитие.

Този „учебник” е наистина новаторски, доколкото акцентира върху процеси и явления, които досега бяха пренебрегвани по различни (главно идеологически и политически) причини.  Ще отбележа накратко и много пристрастно някои от тях.

В периода 1878-1918 г. Ирина Генова разглежда модернизацията на току-що освободената държава през образите на хората, града, селото и природата. „Чарът на Ориента – другост и всекидневие” е подтемата, която откроих за себе си. Може би защото ориенталското наследство в българската култура сякаш винаги е било пренебрегвано, съзнателно или не оттласквано от постоянния стремеж за приобщаване към Европа. В резултат на което сме в парадоксалната ситуация да възприемаме това собствено наследство през дистанцирания и екзотизиращ европейски поглед.

В периода 1919-1944 г. Татяна Димитрова отбелязва траекториите на модернизма в българското изкуство и промените в йерархията на жанровете. Но наред с това тя се спира на салонното изкуство – на портретите на заможни хора, които са неделима част от градската култура в периода. Разбираемо е, че в годините на социализма това изкуство попада под цензура – поради идеологическата нетърпимост към буржоазията. „От „родно” към „национално” е другата важна тема за мен, защото очертава прехода от индивидуалните поетични търсения на художниците към методично провеждана държавна културна политика.

В периода 1945-1959 г. Чавдар Попов разглежда въвличането на българското изкуство в „сталинисткия модел” и първите плахи опити за „десталинизация” и „размразяване”. Не е случайно, че почти всички подтеми тук са в кавички – те следват официалната терминология на времето, която е трябвало буквално да се чете в художествените произведения. „Образът на вожда” ме привлече особено: с изтъкването на определени надиндивидуални черти, свързани с ролевите обществени функции на портретираните. И най-вече в съпоставка с иконографията на „новия човек” от народа – в субординация, която изкуството е обслужвало.

В периода 1960-1980 г. Борис Данаилов проследява как при запазване на доктрината на „социалистическия реализъм” ситуацията все пак еволюира и изкуството се връща в състояние на относителна нормалност. Подтемата, към която съм пристрастна тук, е „Формалистичните тенденции (разширяване в теснотията)” – много точен образ на утвърждаването на индивидуалния изказ и специфичния образен език на художниците през 1970-те.

В периода 1981-1995 г. аз отбелязвам началото на т.нар. неконвенционални форми в полето на експеримента (очертано именно при онова „разширяване в теснотията”). Разглеждам бурното и ентусиазирано развитие на тези форми в края на 1980-те и първата половина на 1990-те, когато те прерастват в съвременно изкуство. (Излишно е да споменавам, че към всичко съм пристрастна тук.)

В периода 1996-2012 г. Мария Василева проследява развитието на съвременното българско изкуство, което успешно се интегрира в световните процеси. Важни за мен тук са подтемите „Смяна на модела” (от строго централизиран към широко демократичен модел на художествена дейност) и „Ние и светът” (заради надмогването на географските рамки и общуването в глобален мащаб – като мислене и действие в настоящето и бъдещето)…

„Възможната история”, уплътнена с произведения „на живо”, зрителите ще могат да разгледат в СГХГ до 3 март 2013 г.. А след изложбата ще остане каталогът – бленуваният от мен учебник по българско изкуство от 1878 г. до днес…

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияЕвропейските часовници на национализма
Следваща статияДилемата на Германия