0
3543

Възможни пътища пред Европа

Европейският съюз на външнополитическата сцена

Откъде идва усещането за шок и рязка промяна, което се изживява като невъзможност за ефективна външна политика на ЕС? Дискусия с участието на Иван Кръстев, Росен Плевнелиев и Ивайло Калфин.

„Възможни пътища пред Европа на външнополитическата сцена“ – дискусия под този наслов се проведе преди около месец (на 14 април 2019 г.) в Червената къща. Събитието бе част от инициативата „Фестивал на идеите за Европа“, която цели да предизвика отворен разговор по теми, възлови за бъдещето на ЕС. То включваше лекция на Иван Кръстев (политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna) и дебат с участието на Росен Плевнелиев (президент на Република България 2012-2017, министър на регионалното развитие и благоустройството 2009-2011) и Ивайло Калфин (специален съветник на комисаря по бюджет и човешки ресурси Г. Йотингер, вицепремиер и министър на външните работи 2005-2009, министър на труда и социалната политика 2014-2016, член на ЕП 2009-2014).

Иван Кръстев: Бих искал да очертая някои избори, които Европейският съюз ще трябва да направи през следващите няколко години. Ще започна с един унгарски роман от 50-те години – „Метропол“ от Ференц Каринти. В него главният герой е професор по лингвистика, който отива на конференция в Хелзинки, но се качва по невнимание на погрешния самолет, приземява се в страна, за която си мисли, че е Финландия, а изведнъж се оказва, че е попаднал в страна, чийто език не разбира. Целият роман разказва за това как въпросният лингвист се опитва да разбере езика, на който говорят хората в тази страна, но не успява и по тази причина се чувства тотално изгубен. Класическа абсурдистка история от началото на ХХ в. През последните няколко години Европейският съюз се оказа в ситуацията на унгарския професор. Появи се усещането, че все по-трудно разбираме какво правят другите – било то САЩ, Китай, Русия или Турция. ЕС имаше самочувствието, че за разлика от много други, тук говорим на повече от един език. В някакъв смисъл се опитвахме да разберем този свят в неговата сложност, но изведнъж останалите започнаха да говорят на език, който не разбираме. И първият въпрос, който искам да поставя, е откъде идва това усещане за шок, за рязка промяна, което в някакъв смисъл се изживява като невъзможност за ефективна външна политика.

Идеята за края на историята бе американска идея, но в крайна сметка се оказа европейска реалност. Усещането, че знаем посоката, в която се движи светът, бе нещо, което европейците – особено германците, приеха с особена радост, защото то им спестяваше някои важни проблема. Първо, оказахме се на правилната страна на историята. Второ, историята изглеждаше предсказуема. И трето, Европа се превърна в мястото, което като че ли най-добре олицетворяваше новата тенденция, в която се движим. Томас Бекер, един от известните немски дипломати, казва, че е интересно да си дадем сметка как нещо, което бе толкова неочаквано за всички, а именно краят на Студената война, ни накара да вярваме, че знаем какво ще се случи. Оказа се, че онова, което не бяхме предвидили, че ще се случи, ни направи уверени, че знаем какво ще стане в бъдещето. Това ми се вижда важно и то е вторият момент, който искам да представя пред вас. През ХХ век Европа непрекъснато променя виждането си за това как тя изглежда и къде е мястото ѝ в един световен ред. В началото на миналия век световният ред е европейски ред. В голяма степен това е отношението между европейските империи. По онова време, когато се говори за световен ред и за системи за международна сигурност, се имат предвид всъщност отношенията между европейските държави. В началото на Студената война много неща се променят. Нито Съветският съюз, нито САЩ са класически европейски сили, но същевременно битката е да се доминира в Европа. Европа не е основният играч, но е главната сцена, на която се разиграва международната политика. Тази централност на Европа не изчезва дори тогава, когато двуполюсният модел се конструира около сили, които макар да се наричат европейски, не са такива и в никакъв смисъл не се вписват в класическа Европа. 89-а година даде на Европа трезвото усещане в какъв смисъл сме важни в международната политика на този голям свят. Да, ние нямаме военната сила на САЩ, не можем да се сравняваме и с Китай, който постепенно увеличаваше влиянието си, но Европа гледаше на себе си като лаборатория на бъдещето, защото степента на сътрудничество между европейските държави изглеждаше като нещо, което всички искат да копират. Сякаш всички провиждаха в нея един балансиран свят, а това накара европейците да се чувстват важни, макар че делът им в световния БВП намаляваше, докато други икономики растяха. Намаляваше и процентът на хората, които живеят в Европа, но демографските показатели също не повлияха на усещането за централност. Европа започна да разказва собствения си модел като модел на едно бъдеще, към което другите вървят, а ние ги чакаме да дойдат при нас. Европа първа дефинира разбирането си за външната политика като политика, в която военната сила няма особено значение. Една от най-известните книги за Европа след края на Втората световна война е книгата на Тони Джъд „След войната“. В някакъв смисъл след войната бе европейската идентичност в този период. Но след войната не означава просто края на Втората световна война. В Европа външната политика бе основана на идеята, че военната сила е изгубила значението си и че всъщност икономическата сила, т.нар. мека сила, това да накараш другите да мечтаят като теб, е това, което определя света.

Три-четири неща се случиха през последните години и те разтърсиха европейската представа за света и за ролята на Европейския съюз в него. От една страна, стана ясно, че военната сила няма значение, особено ако я нямаш. Но когато я имаш и искаш да я използваш, и това бе част от разбирането на украинската криза, се оказа, че тя решава проблеми. От друга страна, идеята ни за по-суверенна външна политика бе силно опровергана от това, че не просто недемократични страни като Китай, а дори демокрации като Индия, Бразилия и самите Съединените щати все повече започнаха да говорят на един суверенистки език за национален интерес и да прокарват идеята за разбирането на политиката като някаква игра. За много европейци това дойде като голяма изненада, като че историята ни бе излъгала. Беше обещала, че ще тръгне в определена посока, а изведнъж рязко се обърна и зави в обратната посока. Много неща, които се възприемаха като предимства на европейците, започнаха да изглеждат като слабост. Липсата на собствена военна сила… Сега се говори много за стратегическа автономност, обръщаш се и си казваш: да, но в каква степен това има смисъл, до каква степен сме готови за този нов свят. Някои колеги направиха аналогия между европейския поврат и това, което в Япония наричат синдрома Галапагос. Японските мобилни телефони станаха в един момент толкова съвършени, че никой не иска да ги имитира. Самият факт, че са толкова съвършени, ги прави трудно разпространими по други места. Не съм забелязал сред европейците, които иначе се възхищават на руския президент, да има такива, които биха се преместили да живеят в Русия. Същото важи и за Китай. Сякаш европейците са дават сметка, че има нещо, което ги обединява дори когато са силно критични към това, което става в ЕС. Но – и това е третият ми аргумент – изведнъж изчезна усещането, че нашият модел е универсален. По-скоро той започва да се мисли през неговата изключителност. Това създаде три проблема за съвременните хладни външнополитически стратегии. Първата политика е разширяването. В някакъв смисъл ЕС бе съюз, основан на твърди бюджети и меки граници. Ако се замислите, ЕС бе единствената велика сила, която отказваше да дефинира своите граници и през цялото време твърдеше, че граничи с бъдещи членове. Затова въпросът за фиксирани граници на Европейския съюз беше отхвърлен. Сега разширяването на Европейския съюз продължава реторически да бъде повтаряно като възможност, особено що се отнася до Западните Балкани, но усещането навсякъде е, че то е силно преместено във времето и до голяма степен този въпрос ще бъде реално дискутиран, когато видим как изглежда ЕС на един следващ етап. Един от известните анекдоти на Балканите е следният: каква е разликата между оптимистите и песимистите, когато става дума за разширяването на ЕС – оптимистите са тези, които мислят, че Турция ще влезе в ЕС по време на албанското председателство, а песимистите смятат, че Албания ще влезе по време на турското председателство. Това се засили допълнително след бежанската криза, когато се обостри въпросът за външните граници на ЕС – къде са тия външни граници, кой ги охранява, как ги охранява, тези въпроси се оказаха ключови. Нещо повече, изведнъж ЕС започна да се страхува от меката си сила. Ако меката сила на ЕС означава не толкова, че държавите искат да станат като ЕС, а по-скоро, че част от техните граждани искат да дойдат да живеят в ЕС, то се оказва, че ЕС не е точно това, което иска да бъде. Затова въпросът за външната политика на ЕС се оказа силно проблемен.

Следващото нещо е фактът, че вътре в рамките на самия ЕС наблюдаваме все по-силно желание на страните членки да водят външна политика като национални държави, въпреки че непрекъснато отричат това. Нещо повече, това е не просто тяхно желание, все по-често така се държат и част от техните избиратели, макар повечето европейски държави да си дават сметка, че са малки. Наскоро немският президент каза, че има два вида европейски държави: едни, които са малки и знаят това, и други, които са малки, но още не знаят това. Става дума за Германия и Франция, които гледат на себе си като на достатъчно големи държави, но това едва ли е така в един по-глобален свят.

Тъй че, първо, ЕС беше особено универсалистки във виждането си за света, защото си представяхме, че светът се движи в посоката, в която се движим ние. И второ, ние гледахме на света като на нещо, което променяме. Рязко се променя представата ти за външна политика, щом се окаже, че основният приоритет е не това ти да промениш съседите си, колкото това да не позволиш на съседите ти да те променят. Мисля, че това е голямата промяна, която се случи през последните години и затова отношенията ни с трите основни центъра на власт – САЩ, Китай и Русия, са ключови. Моето усещане е, че европейската външна политика ще бъде базирана не толкова на това какво ние искаме да направим с тези страни, а как ще реагираме на натиска и предизвикателствата, които идват от тяхна страна.

Ще започна със САЩ. В момента всички проблеми, свързани с американската политика, се отнасят към управлението на Тръмп – какво той прави, как говори, как изглежда. Това е лесно обяснимо. Истината е, че раздалечаването между САЩ и ЕС не започва от ерата Тръмп. То е свързано най-вече с факта, че Азия, а не Европа, е в момента главната сцена, фокусът, през който САЩ виждат следващото предизвикателство за собственото си място в света. Нещо повече, според новите консенсуси, които се споделят във всички части на американския политически живот, Америка – вследствие на шока от 11 септември, е изгубила цяло десетилетие, концентрирайки се изцяло върху проблемите на тероризма и Близкия изток. И през тези десет години американското влияние в света е било силно пренебрегнато. Колкото и да е разделен в момента американският политически живот, в това отношение има консенсус. Аз имах възможност да бъда във Вашингтон през последните три месеца на миналата година, ако има нещо, което се усеща много категорично, това е появата на изключително силен консенсус по отношение на Китай. Всички тези хора, които преди две или три години щяха да настояват, че влизането на Китай в Световната търговска организация е възможност да бъде променена тази страна, сега казват: не, ние допуснахме грешка, позволихме на Китай да спечели, да не спазва правилата. И това е първото нещо, което ще дойде като изключително силен натиск върху Европа. В момента Америка търси съюзници. И търси съюзници срещу Китай. А ЕС и повечето европейски държави нямат представа как изглежда този тип ново коалиране, което засяга много важни политически и икономически интереси на европейските страни.

Вследствие на този шок и променената представа за това как изглежда светът, ЕС все повече прилича на човек, който иска ранно пенсиониране – дава си сметка, че светът е друг, че светът е враждебен, не вижда как неговите ценности могат да бъдат вместени там и си казва: това не е мой конфликт, не искам да се занимавам с това. Казвам го, защото всички тези други външни центрове на власт ще се опитат да упражняват своето влияние, ще се опитат да търсят европейско позициониране.

По отношение на САЩ има три неща, които ми се струват ключово важни. Администрацията на Тръмп тръгна с три хипотези, които са достатъчно ясни, независимо какво ние мислим за тях. Първата е, че светът, който Европа създаде след лятото на 1989 г., е всъщност свят, който противоречи на американския интерес. Или както казва един от интелектуалците, близки до Тръмп, как може да наричате либерален ред нещо, което доведе до това нелиберална сила като Китай да получи толкова голямо влияние, а средната класа на Америка да се окаже толкова отслабена и губеща влияние. Така че вместо да бъде гарант след края на Студената война, вместо да защитава нещо, което не е част от американския интерес, Америка, според президента Тръмп, ще спечели, ако се превърне в политическата сила, която първа ще се опита да дестабилизира тоя свят.

Втората основна хипотеза е, че реалните войни в този свят са не войни между армии, а търговски войни. От тази гледна точка президентът Тръмп не смята, че има проблем с Русия, тъй като САЩ нямат търговски дефицит с Русия. В същото време той смята, че страни като Германия и Япония, за Китай въобще да не говорим, злоупотребяват и всъщност Америка е големият губещ. Според него в резултат на този световен ред Америка е загубила своите търговски предимства. От тази гледна точка идват атаките и опитът за натиск върху Китай. Усещането е, че следващият натиск ще бъде върху ЕС, който е силен търговски конкурент. Проблемът с митата за автомобили или други стоки е тежък проблем. За разлика от старото виждане на нещата, днес Тръмп смята, че характерът на политическия режим на една страна не е от значение. Дали една страна е демокрация, или не е демокрация, за него не е важно.

И третата хипотеза, с която работи сегашната американска администрация – за да запазят своето предимство, Съединените щати трябва първо да запазят военното си превъзходство. В момента военният бюджет на САЩ е по-голям от военните бюджети на следващите седем най-големи инвеститори в собствената сигурност. Поддържането на тази пропорция е ключово и от тази гледна точка отношението към ЕС ще бъде свързано с това дали САЩ виждат в евентуалното партньорство с Европа възможност за допълнителна инвестиция в общия военнопромишлен комплекс. Затова е и толкова важен проблемът с военния бюджет на Германия. 

Тъй че тук става дума за друг тип отношение и всички приказки как ще дойде следващ президент, който ще ни върне там, където бяхме през деветдесетте години, са несъстоятелни. Моето усещане е, че дори да има рязка смяна, дори Тръмп да си отиде и да дойде демократичен президент, нещата няма да се променят. Ако се вгледате в позициите на ключовите кандидати на Демократическата партия, ще видите, че за повечето от тях нито Европа, нито типът политика отпреди десет или петнайсет години, е нещо авторитетно. В този смисъл ние няма да се върнем там, където сме били.

Най-важната промяна в отношенията между САЩ и Русия след отпадането на темата за типа политически режим е, че за пръв път в историята САЩ и Русия са конкуренти на енергийния европейски пазар. Никога досега това не е било факт, до този момент те са били конкуренти на други пазари. За първи път – вследствие на превръщането на Америка в основен износител на газ – това ги поставя в пряка конкуренция и обяснява напрежения, които изглеждат изненадващи.

По отношение на Китай ситуацията изглежда различна. За Китай, от една страна, Европа е голям пазар. Именно затова Китай успява, за разлика от мнозина други, да приеме като позитивен факт съществуването на Европа като общо икономическо пространство. Това обаче, което не е позитивно за китайците, е фактът, че икономическите правила на европейците не им позволяват да правят това, което обичат най-много – да дават заеми, да вкарват свои фирми със свои условия при директно връщане на гаранции от държавите. Казвам това, за да обясня защо Китай  обича да работи със страни, които са на границата на ЕС, но още не са влезли в съюза – като Сърбия например. Процедурите по обществените поръчки на ЕС са това, което Китай не обича. Натискът относно политиката спрямо Китай е ключов и това се вижда по различното отношение към Китай на страните от периферията и страните от центъра на Европа. Германия е силно притеснена от незаконното използване на немски технологии в китайската индустрия, което значително намалява конкурентните предимства на Германия. Това може да се превърне в огромен проблем, затова Германия има повод да мисли за общи позиции със САЩ, независимо от това, че между двете страни има други напрежения. За страни като Гърция и България – не съм чувал Китай да е откраднал някаква наша технология – Китай е инвеститор в инфраструктура. За разлика от Русия, Китай е страна, която се старае да се адаптира към европейските отношения. Непрекъснато се говори за огромното и много силно руско влияние при взимане на решения в ЕС. На два пъти обаче ЕС се опита да заеме твърда позиция във връзка с определени частни инвестиции на Китай, но Гърция и Унгария използваха правото си на вето. В този смисъл влиянието на Китай е често по-голямо от това, което виждаме, но за него по-малко се говори и то по-често е в търговски план. Пред мен стоят въпросите възможна ли е обща европейска политика спрямо Китай, как би изглеждала тя на фона на американската политика, дали Европа ще се опита да има собствена политика и как може да я проведе, и аз искам да чуя техните отговори.

Третият играч на това поле, който ще накара Европа да взема едни или други решения, е безспорно Русия. След украинската криза за пръв път става дума за неспазване на голямо споразумение – нарушена е териториалната цялост на Украйна. Но истината е, че вече е нарушавана териториалната цялост на много страни, включително вследствие на югославските войни. Проблемът с това, което стана в Украйна, е, че Русия и западните страни бяха гарантирали сигурността на Украйна, при положение, че страната се откаже от ядреното си оръжие. Не забравяйте, че в края на Студената война почти една трета от ядрения потенциал на бившия Съветски съюз се намираше в Украйна, която трябваше да реши дали да бъде ядрена държава, или не. САЩ осъществиха изключително силен натиск да убедят Украйна да се откаже от ядреното оръжие и според Будапещенското споразумение САЩ, Великобритания и Русия станаха гарант за сигурността на Украйна. Оказа се обаче, че един от гарантите спря да гарантира това, което бе обещал, и това създаде голям проблем. Един от големите проблеми в международната политика е, че все повече страни гледат на идеята за суверенна държава през това да бъдат ядрена държава. Изключително важно е да се разбере защо за ЕС този тип конфликти не е свързан само с присвояването на граници, а с това, че един от основните принципи, на които се базираше политиката след края на Студената война, се оказа погазен.

Нямам усещането, че политическият елит на Русия има ясна идея какъв е за него най-добрият сценарий за бъдещето на ЕС. От една страна, има мечта за независима Европа, но независима Европа, която е обединена и антиамериканска. Русия би се радвала да съществуват различни полюси, тъй като самата тя има проблем да се държи като полюс в един полярен свят. Но въобще за руската външна политика Европа не функционира като суверенен играч. Когато говорим за Европа, до голяма степен говорим за САЩ. Другата идея, която е много силно подкрепена, разбира се, от масовата публика и всякакви коментатори, е, че е най-добре ЕС да се разпадне, както се разпадна СССР. Това ще донесе огромна психологическа радост, но за руската икономика това би било реален проблем. ЕС е най-големият търговски партньор на Русия и ако той се разпадне като единен пазар, това ще нанесе тежък удар на руската икономика, която в момента стагнира. Тъй че от тази гледна точка идеята за тотален разпад, за криза, изглежда красива, но ако успееш да си представиш какво следва, става видно, че не това е ефикасният сценарий за икономическите и финансови среди в Русия. Третият сценарий е т.нар. игнориране на неприятелските страни вътре в рамките на ЕС. Основната стратегия на руската политика по отношение на ЕС е изключително проста: подкрепа на всички проруски сили, независимо от тяхната политическа и идеологическа насоченост. Готови сме да подкрепяме всяка партия, която е склонна да се съобрази с нас. Тази подкрепа може да има различни форми.

Основната ми теза е, че ако преди пет или десет години европейската политика си задаваше въпроса какъв тип европейска архитектура иска да гради, как функционира ЕС като регулираща сила по отношение на определени пазари, в момента тя е позиционирана в посока как да не допуснем маргинализация на ЕС и как да не допуснем разделение вътре в ЕС. В този смисъл ако преди десет години ЕС гледаше на себе си като на мисионер, в момента гледа на себе си в много по-голяма степен като на манастир, който по-скоро се опитва да не позволи на другите да нарушат неговия вътрешен ред, отколкото да вярва, че в дългосрочен план има възможност да наложи своите виждания и своите ценности на международното поле.

***

Росен Плевнелиев: Обикалям света, чета лекции, срещам се с изключително много и всякакви хора, посещавам около 40 държави на година. Където и да ходя – от Китай до САЩ и от Тунис до Москва, питам хората какво се случва в момента в света и кои са великите сили, които доминират в световните дела. Познайте какво ми отвръщат. Разбира се, има абсолютно единодушие относно Китай, Русия и САЩ. Но познайте къде посочват ЕС като велика сила? Само в Китай. Никъде другаде. Дори самите европейци не го правят. Често в Китай са ме разпитвали часове наред какво се случва с ЕС, който е толкова важен и който за тях е велика сила. Самите ние обаче като че нямаме самочувствието, че сме част от една велика сила.  

Наскоро имах среща с група инструктори, които обучават американски дипломати, включително бивши посланици. Те ми казаха следното: в Съединените щати има само няколко щата по Източното и Западното крайбрежие, които изобщо се интересуват от външна политика. За останалите дебатът за външната политика липсва, за една голяма част от американското общество това просто не е важно.

През последните пет години винаги съм отстоявал една ясна теза, от 2014 г. и досега тя остава непроменена – а именно, че се намираме в нов етап на развитие и този етап е много по-различен от всичко, което се е случвало досега. Имал съм шанса няколко пъти да се срещам с невероятни мислители като Хенри Кисинджър, да споделям своите разбирания и убеждението, че всъщност идеята за това, че се връщаме към някаква нова форма на студена война, към втора студена война е безкрайно погрешна. Тя не ни помага да вървим в посока да разберем какво се случва. Идеята, че сме реплика на нещо, което вече се е случило, няма да ни помогне да разберем света, в който живеем и да отидем напред, за да можем защитим тезите си. В този нов етап на развитие светът плува в нови, съвсем различни води и корабът на ЕС и на България е много по-нестабилен, неговото плуване е по-непредсказуемо и по-трудно. Наистина ние се намираме в преходен период, на път сме да изгубим един световен ред, който си отива донякъде логично. Днес изникват нови регионални сили и всяка от тях има своите претенции. Доказателството за това, че се намираме в преходен период на развитие е рекордният брой кризи, с които се сблъскваме – бежанската криза и различни конфликти. Във всеки преходен период на човешката история е било така. Световните институции днес са неподготвени за бъдещия световен ред, който трябва да бъде изграден. Когато се намираме в преходен период, поставяме под въпрос всичко, което се е случило, и не можем да погледнем твърде много напред, към това, което ни чака.

Накъде върви ЕС и кои са правилните решения? Трябва да отбележим възхода на национал-популистите по света. Не бива да имате илюзии, че тук става дума само за президента Тръмп, който каза в едно интервю миналата седмица: аз съм националист, и повтори десет пъти, че трябва да го наричаме националист. Поне пет години преди Орбан и всички останали зависими политици президентът Путин започна да говори за суверенна демокрация, за национализъм, за Европа на нациите и т.н. По време на цялата си кампания Бенямин Нетаняху говореше за еврейския национализъм, който трябва да определи бъдещето на държавата. И, разбира се, Брекзит… Лично за мен възходът на национал-популистите в сърцето на европейските демокрации е по-притеснителен от всичко останало.

***

Ивайло Калфин: Ние говорим за европейска външна политика и очакваме тя да бъде сред най-силните и мощните в света. Кога е било това? Няма такъв период. Имам предвид по-новото време, не се спирам върху предишни векове. Бих могъл да твърдя, и тук има хора, които по-добре от мен могат да го аргументират, че европейската култура е много по-влиятелна от европейската външна политика и е оставила много повече следи, тя е с много по-силно влияние за развитието на различните процеси във всяка една точка на света. Така че нашето огромно желание да имаме силна, мощна европейска политика и това, което казваме, че са наши ценности, ми идва малко балканско – ние сме центъра на света и вижте сега какви юнаци ще бъдем. Европа извърши своята историческа мисия в края на Студената война, като прие страните от комунистическия блок. С това сложи точка на Студената война и никой друг освен Европа не можеше да го свърши. Това беше голямата външнополитическа мисия на Европа. И ние станахме членове. Друга голяма външнополитическа мисия аз не забелязвам. Това не значи, че Европа трябва да се откаже от външна политика.

Второ, Иван Кръстев каза, че Европа е сцена. Ние сме от векове сцена на всички основни напрежения, които се случват. За сцена никой не е получил Оскар. Даже ние сме сцена с декори.

Иван Кръстев: Но за сценография дават.

Ивайло Калфин: За сценография дават. Въпросът е Европа може ли – и то е свързано с предишното – и трябва ли да се превърне от сцена в сценарист, в този, който определя процесите, а не в този, който им дава съответната среда, в която те да се развиват. Защото последните процеси създават най-голяма опасност – колкото и различни сили извън Европа да си мерят политическото влияние, ефектът ще бъде точно в Европа. Така че надали е най-доброто да бъдем сцена, без да сме сценаристи.

И трето, имам един спомен, който много ме впечатли и ще ми остане завинаги, защото показва много точно американската политика. Той е от Музея на изследванията на космоса във Вашингтон. Там има един сектор, посветен на съветската космонавтика. Има една голяма зала със скафандри, космически кораби, капсули и т.н. И един голям надпис в началото, който казва: ние развихме нашата космическа програма заради конкуренцията със съветската космическа програма. САЩ са научени от създаването си да се развиват в конкуренция. По-различен е подходът в Китай, по-различен е сигурно в Европа, още по-различен е в Русия. Но в САЩ това чувство, което от известно време съществуваше, за еднополюсен свят и ние да определяме нещата, не се отразява добре на самото движение на американската политика. И това, което виждаме сега, е връщането към конкуренция – дали ще е с Русия, дали ще е с Китай. Аз съм съгласен, че тя е с Китай, въпреки че това, което се случва с Русия, пък ни интересува нас. Виждате, че напоследък военнопромишлените комплекси печелят огромни суми, там се вливат най-много пари, в това отношение САЩ са много силни. Очевидно е, че в тази политика и в тази конкуренция има движещи вътрешни сили, които ще продължат да се развиват. Въпросът е къде сме ние.

На главната страница: Илюстрация на Бас ван дер Шот, De Volksrant