Реч на Сергий Жадан на церемонията по награждаването му с титлата почетен доктор на Вроцлавския университет

„Това е важен жест на солидарност между академичната общност на Вроцлавския университет и Украйна, с нейната борба за свобода, идентичност и култура“ се казва в съобщение, публикувано на сайта на университета. Решението украинският писател и поет да бъде удостоен с почетната докторска степен е взето от Сената на Вроцлавския университет с мотива, че се връчва „на творец, чието творчество надхвърля пределите на литературата, превръщайки се в свидетелство за епохата и в инструмент за съпротива срещу насилието“.

На 22 май 2026 г. при получаване на отличието Сергий Жадан произнася реч под наслов „Възможността за щастие, отрицанието на смъртта“.

* * *

Възможността за щастие, отрицанието на смъртта

Преди много време, преди тридесет години, завърших Педагогическия университет „Григорий Сковорода“. През лятото на 2022 г. в централната сграда на университета падна руска ракета. Обгорелият паметник на Сковорода лежеше в университетския двор насред летния Харкив. Навремето Сковорода учел хората на щастие, деликатно и мъдро съветвал човек да се вслушва в самия себе си и именно там да открива всичко необходимо, за да бъде щастлив. И ето че той лежеше върху нагорещения камък, до разрушените аудитории и тази тъжна гледка пораждаше множество въпроси.

Като например: наистина ли трябва да доказваме на някого правото си да бъдем щастливи? Не е ли самата ни потребност от щастие нещо прекомерно и неоправдано в свят, в който са възможни ракетни удари по жилищни квартали? И защо нашите знания, опитът ни, опитът на човечеството и на толкова много поколения не са способни да ни предпазят от варварството?

Странно е да осъзнаваш, че тази година в украинските университети вече се дипломират студенти, чието обучение е преминало изцяло в годините на пълномащабната война. Някои от тях са имали възможност да посещават аудиториите и да слушат лекции, прекъсвани от въздушни тревоги, а други – както например студентите в харкивските университети – са учили дистанционно. Така или иначе, вече имаме поколение, което получи образованието си в условията на война. Какво всъщност се крие зад това уточнение „в условията на война“? Празни университетски коридори. Преподаватели, взели оръжие в ръце, комендантски час, предупреждения за възможни обстрели. Но най-вече – счупено време, изместена перспектива, нарушено бъдеще. Време, изгубило своята линейност, невъзможността да се хванеш за нещо сигурно, изгубена почва под краката.

Това неестествено и болезнено съжителство на две реалности – реалността на войната и реалността на нормалния, обикновен живот – свидетелства за какво? Може би за това, че изправени пред жестокостта и несправедливостта, ние все пак се нуждаем от основните достижения на цивилизацията – от класическата философия, класическото изкуство. Или напротив – за това, че нито класическата философия, нито науката, нито изкуството са способни да спрат убиеца, да притъпят стремежа на злото да се утвърждава за сметка на другите, да се храни с чуждата трагедия, да изпълва със себе си нечие пространство, нечий живот, нечие бъдеще.

За мен университетът е идеалното място, където е естествено да се опираш на миналото и да говориш за бъдещето, без да се страхуваш, че ще прозвучиш смешно. Опитът на мъдростта и достиженията, които стоят зад гърба ни, е достатъчно сериозно основание да разглеждаме историята като неотменимо наследство, от което всяко следващо поколение може да избира необходимите му знания и концепции. Университетските аудитории са преди всичко за перспективата, за увереността, която ти позволява да градиш житейските си планове, като се опираш на опита на уж мъдрото човечество. Когато прекрачиш прага им за първи път, неизбежно носиш в себе си определена представа за собствения си живот. Образованието, както всяка друга форма на инвестиция, по същество е насочено към бъдещето, към неговата неизбежност. Неразумно е да се стремиш да опознаеш света, без да възнамеряваш да останеш в него. Образованието неизменно е свързано с наивността и смелостта на всяко следващо поколение, което иска да се довери на миналото и да не отвръща поглед от бъдещето. Само че бъдещето невинаги носи утеха – понякога то откровено плаши с липсата в него дори на минимум разум и любов. Понякога това бъдеще трудно се различава зад руините на разрушените сгради. Понякога бъдещето изчезва в мрака на настоящето. Особено когато избираш своето бъдеще в страна, която отчаяно се опитва да се защити и да отстои себе си насред време, изпълнено с толкова много болка и несправедливост, че самото понятие за бъдеще поражда скептицизъм и недоверие.

Как човек може да премине през такава гъста, концентрирана тъмнина, без да изгуби себе си? Как може да живее с памет, изпълнена с толкова много мрак? И изобщо – доколко сериозни са опитите ни да изградим ясна перспектива за времето, докато стоим сред изгорелите ни университети?

Понякога изглежда, че човечеството твърде лесно е изгубило чувството си за история, че е настъпил някакъв времеви срив и ние все още се намираме някъде по черните стълбища на ХХ век, напразно опитвайки се да излезем на светло. Илюзията, че на всички ни са достигнали разумът и съвестта, за да оставим зад себе си ХХ век с неговите геноциди и месомелачки, изигра жестока шега на Европа. Оказа се, че от миналото не наследяваме само семейния опит, знанието и направените изводи, но и самоубийственото бреме на комплекси и фобии. Оказа се, че злото не принадлежи към товара, който можем да оставим в миналото. По един или друг начин го носим със себе си. Можем да го осъждаме, можем да го изучаваме, можем да разбираме неговата проста природа, но не можем окончателно да се откажем от него, не можем да убедим своите обезумели съседи, че изгорелите улици и разрушените домове са недопустими.

Злото удивително лесно променя облика си и набира сила при всяко ново обстоятелство. Лесно се възражда чрез липсата и изопачаването на информация, чрез пропагандата, чрез популизма. Лесно се подхранва с реваншизъм и шовинизъм, с късогледство и обществена безотговорност. Нещо повече – оставяйки злото ненаказано, ние сме обречени отново да се сблъскаме с него.

Съветската империя – едно от най-големите чудовища на ХХ век – в днешните си географски очертания и в сегашното си психическо и емоционално състояние е ярък и кървав пример за това как безнаказаността на злото, неизговорените престъпления и отказът да се признае вината водят до нов изблик на несправедливост, до нови убийства, до нов здрач на историята.

В този случай философията не помага. А какво помага? Оръжието на онези, които се защитават. И още – готовността дълго, непоносимо дълго, на границата на човешките възможности да се държиш за необходимостта от справедливост, като вярваш, че злото е крайно и че наказанието за престъпниците е неизбежно.

ХХI век, който тук, в тази част на континента през последните десетилетия можеше да създаде илюзията за относително спокойствие, се оказа капан, отложен като продължение на онази тъмнина, която преди около сто години покриваше европейските градове. Всъщност тази тъмнина никога не е изчезвала – тя просто е чакала отново да приеме естествената си форма. Но наистина ли Европа нямаше възможност да разпознае в Русия от последните десетилетия чудовището, което се готвеше за нов скок? След като пренебрегна Чечения и Грузия, след като безсрамно дълго търгуваше с режим, който дори не криеше своите реваншистки амбиции, кого би трябвало сега да обвинява Европа, след като внезапно откри до себе си заплахата от нова континентална война? Навлизайки в новия век, ние оставихме входната врата отворена за демоните на миналото. И как трябва занапред да изучаваме история и философия, за да се предпазим надеждно от тяхното завръщане?

Университетът е място, където ти се иска да говориш за мъдростта и сложността на човека, за това, че всички ние носим в себе си разбиране за онова, което искаме и към което се стремим – с други думи, че имаме стратегия. И то не стратегия за оцеляване, а стратегия за живот. Има ли човечеството такава стратегия? Какво изобщо би трябвало да мисли то, когато чете новини за възможността от трета световна война? Трябва ли да се чувства уплашено, или поне изненадано? И от какво най-вече би трябвало да се учудва?

Предполагам, че най-неочакваното – и затова най-болезненото – по време на война е крехкостта на онова, което смятаме за основно и непоклатимо: крехкостта на справедливостта, уязвимостта на законността, илюзорността на сигурността. Защото най-беззащитни са именно онези неща, чиято стойност обикновено не изглежда очевидна. Например културата. Или образованието. Те рядко се възприемат като приоритет, именно от тях се отказват първо, а липсата им дълго време може дори да остане незабелязана. И все пак именно тяхното отсъствие в крайна сметка обяснява толкова много неща.

През миналия век нашите земи бяха поле на две световни войни. Днес Европа има разкоша да не се сблъсква непосредствено с това зло. Днес между руската армия и границите на обединена Европа стоят украинците, които със своята всекидневна съпротива напомнят къде всъщност минават истинските граници на Европа. Мисля, че никой не е готов една сутрин да се събуди и да види смъртта през прозореца си. Но понякога си длъжен да направиш избор и да защитиш онова, без което животът губи смисъл – да защитиш своето право на бъдеще. В това ново столетие ние, украинците, отново сме общество с поколение, което израства по време на война. С деца, чието възприемане на света се формира по време на въздушни тревоги и спирания на тока. Всъщност това е война, която се вписва в паметта и се предава на бъдещето. Ще трябва да живеем с това. Ще трябва да намерим начин да се справим с него. Ние сме принудени да се защитаваме, като отстояваме правото си на съществуване. А след това ще бъдем принудени да си върнем правото на радост и щастие.

Сковорода, когото споменахме тук, е казвал, че източникът на нещастието е нашата безпомощност. Днес едва ли някой може да ни обвини в безпомощност. Струва ми се, че днес Украйна по един много убедителен начин напомня колко голямо значение в нашия, често доста циничен и жесток свят, имат такива неща като честността и отговорността. Също така ми се струва, че украинците, които днес се отбраняват от врага и се опитват да устоят и да запазят себе си, защитават онова, което можем да наречем наше общо пространство – пространство на споделени идеи, знания и история. Днес ние в голяма степен защитаваме не само своите университети, но и университетите на стара Европа, която невинаги намира в себе си смелостта да осъди злото. Но това вече е тема за друг разговор.

Искаше ми се само още веднъж да напомня, че тази всекидневна съпротива, която украинците оказват, не е само за болката и отчаянието. Тя е също така за силата на онези, които имат право да бъдат щастливи. И които нямат намерение да се откажат от това право.

Текстът е публикуван в сайта на Радіо Хартія. Превод от украински Райна Камберова

Сергий Жадан е украински поет, писател, есеист, преводач, музикант и обществен деец, роден през 1974 г. в гр. Старобилск, Луганска област, Украйна. Завършва украинска филология в Харкивския национален педагогически университет „Григорий Сковорода“, където защитава докторска дисертация, посветена на украинския футуризъм. Жадан е автор на множество поетични сборници, романи и есета, преведени на повече от тридесет езика. Сред най-известните му произведения са романите „Депеш Мод“, „Ворошиловград“, „Интернат“, както и поетичните книги „Антена“, „Животът на Мария“, „Списъкът на корабите“ и др. Значителна част от творчеството му е преведена и на български език, а произведенията му са отличени с престижни украински и международни литературни награди. След началото на руската агресия срещу Украйна през 2014 г., а особено след пълномащабното руско нахлуване през 2022 г., участва в многобройни хуманитарни инициативи в подкрепа на цивилното население и украинските защитници. През 2024 г. се присъединява към 13-а бригада на Националната гвардия на Украйна „Хартия“.