И аз усещах и все още усещам потребността да говоря за вендузата, която чувствам върху гърба си, за отворилия се в обществото ни процеп, който ни всмуква, за фугите в социума, които станаха повече от вътрешността помежду им. Замислях нещо подобно, но се отказах, защото видях, че Тони Николов го е направил тъкмо преди мен. Мислех и аз да пиша за парламентарната плазма и за увисването ни в нищото и над нищото. Но сега вече няма защо да го правя – с текста си „България над нищо“ Тони Николов го направи по-добре, отколкото щях да го направя аз. Затова съм свободен да се възползвам от шанса си да напиша своите редове по Възнесение Господне.
По Възнесение в Гърция станаха неща, които ни убедиха в това, че една съвременна държава от Европейския съюз може и сякаш трябва да разпуска, разпускайки каквото й падне – например държавните си медии. Разпадът в Гърция започва да изглежда неудържим и непредвидим, направо неуправляем. Вече не малко време наблюдаваме процесите на дезинтеграция в тази страна, които поне мен започват да ме удивляват. На пръв поглед самата държавност в Гърция изглежда застрашена в момента. Чакаме Гърция да бъде затворена. Чакаме да спуснат сините кепенци и да започне разпродажбата.
Финансовият министър на Гърция даде половинчасово интервю за една френска телевизия, в което съумя да обясни защо се налага да се направят нещата, които се правят. Министърът разплака французите с откровенията си за ориенталския (поне такъв е в съзнанието на французите) маниер на гръцките телевизионери, които вземали страшни пари, без да работят така, че да ги заслужат. Европейците чакат ( напълно разумно) да стане това, което се очакваше в последно време – Гърция да се срине.
Какво става всъщност. В една страна, в която лявото мислене е толкова кръвно проникнало, колкото българинът не може и да си помисли дори, рефлексите на очакване от държавата и нейната протекция не са никаква изненада. Това го знаем. Казвайки го, се сещам за едни мои приятели, гърци, които през далечната 99-та година, докато седяхме на все още незастроените скали край Созопол, ми казаха това: “ Знаеш ли как гледахме едно време на България? През седемдесетте за нас тя беше осветената страна, страната на електричеството и модерната индустрия.“ Тези гърци бяха леви, с дълги коси и с дълги бради, както се досещате.
Икономическият бум в Гърция от последните две десетилетия на двайсетия век донесе растеж и замогване (свързано преди всичко с туризма), които модернизираха рязко държавата. Във всичките смисли на думите „модерно“ и „рязко“, които ви хрумват. Социалното изравняване или поне нивелиране в едно до преди това силно разслоено общество постави гърците в нововремска ситуация внезапно. Забелязали сте, предполагам, че режимът на Метаксас, гражданската война, регенерирането от нея, Полковниците и последвалата демократизация, поставиха пред нововремските архонти на страната задачата за нейното привеждане във вид. Във вида на европейската съюзност. Това привеждане остави своите белези обаче. Гърция беше и продължава да бъде натъкмена страна. Натъкмена към условията на… Които са натъкмявали, да му мислят.
За мен проблемът в Гърция е тъкмо този с брадите и косите. В Гърция споменатите от мен по–горе леви носят брадите си и дългите си коси сносно. Носят на китките си поклонническите нанизи, бабите им носят храна в градските им квартири.
Разбирам ги, защото съм същият. На мен не ми носят бабите, но съм се оставил да ми растат брада и коса. Оставянето на течението е антично по дух, защото носи атараксия. Оставянето на течението те привързва към битието.
За да не ви занимавам повече с игри около семантичния кръг на носенето, ще кажа направо: в Гърция популярното християнство и социализмът се съединиха с годините в единство, което радва с безметежността си, но което ще трябва да бъде пресечено! В Гърция разликите между храма и дома се размиха!
Позволявам си много с това, което казвам, знам, но го казвам от сърцето си. Брадата и косата в Гърция вече от години означават несъгласие. Буржоазията и селячеството бяха изолирани в своята безбрада самотност, докато съпротивата срещу световния ред, който е резултат от масонски заговор срещу Православието, който е капиталистически уродлив в дъното си, който е насочен, разбира се, срещу елините, работеше. Дали перспективата ще е православно–апологетична, националистическа или пролетарско-интернационална, нещата не се променят много. Елада остава константата. Но все някога трябва да се изтрезнее.
От друга страна, сега се сещам, спомняте ли си за „Облаците“ на Аристофан? Дали не ни заоблачават?
