Новата поетическа книга на известния ни писател впечатлява. Заради самата поезия. Заради разпознаваемия и неподражаем стил на автора, заради способността му да извлича красота от смисъла. Заради различността на стихотворенията в книгата от това, което можем да откроим като най-общи тенденции в съвременната българска поезия (без никакви претенции за изчерпателност и обхватност отбелязвам само предпочитанието към кратките форми, немногословието, минимализма, доминиращата позиция на лирическия аз и т.н.). Впечатлява и с мястото, което заема в творческото развитие на Александър Секулов. След стихосбирките „Седмо небе“ от далечната 1988 г., „Високо, над далечината“ от 1997 г., „Възхитително и леко“ от 2003 и антологията „Карти и географии“ от 2010 г. – сега „Море на живите“ ни представя един определено зрял епически поет, зрял като избор и осъществяване на епическото, но без рутината и умората, които биха се натрупали (дори несъзнателно) в един продължителен творчески път, в който, още повече, преобладават определено силно читателско внимание и харесване. А те понякога подвеждат към лесни и „изпробвани“ избори.

И така новата книга на Александър Секулов е епическа поезия от висока мяра. И не защото ритмическата организация на стиховете го потвърждава. Тук гласът на певеца е общ глас, едно надлично „ние“, което разширява не само сюжетния, времевия и пространствен хоризонт, а и този на героите – „наоколо сме всички и стълпени“.

Певецът тук прилича на онзи древен, епически певец, чиито песни се изпяват пред всички и за всички. В това „море на живите“, „на вечните гребци“, в него това „ние“ е обременено с памет от предишни дни, преродено е от предишни времена и светове. Предишните империи са надживени, но и припознавани сега, в днешното, в един град, в един остров.

Пространството в поезията на Александър Секулов винаги е важно – ширта, водата, островната земя, те са територии, които никога не са изгубени. В тях човеците винаги могат да се върнат „ с флотилии“, „с кораби от светлина“.

И все пак в „Море на живите“ има и едно единствено „аз“. Епически певец, колкото глас на всички, необходим им толкоз много със своя разказ („какво ще стане, ако внезапно спре да ни разказва“), толкова и способен на авторефлексия, на разбиране, на трансформация чрез него. Със знание, което е болезнено, а въпросите към себе си са риторични – „Кое те прави тъй податлив/на лесната надежда, че хората са споделими, споделени и нетленни“. Един гребец на „ветровете и вълните“, „на островите, на далечните земи“, един Одисей, за когото обаче Итака вече не е остров.

В стихотворенията от книгата можем да припознаем и един обобщен образ на новите „варвари“. Античната героика може само да бъде копняна, дори не припомнена, но нейната красота гасне в едно днешно „ежедневие на поражението“. В него може да се случи и това – певецът да се усъмни в думите, в смисъла им, но надали ще спре да разказва. „Море на живите“ ме кара да мисля така.

Тъй изоставен град

Тъй изоставен от историята град, потънал в красота, безсмислена за себе си.
И никакво изригване не е необходимо, тук дните раждат пепел и лавата е само сън.
Река, която тъй отдавна е изхвърлила в Егея трупа на този град, минава бавно,
през сърцето, доникъде не стига, подобно минало, доволно да е само минало,
самодоволно,
влюбено във себе си достатъчно. На теб ти предстои да разбереш какво е да си сам
сред този град, за който подозираш, че не съществува и всички хора са логично
доказателство.
Ще проумяваш достойната механика на дишането, епичния растеж на примирението,
разлагането на телата и на смисъла в цъфтеж от рози и липи, бръшлян и здравец
и всички форми на естествена забрава. Ще се наложи да живееш в град без
вестоносци,
напуснат окончателно от загуби и поражения, напразно вечен. Град, възпят от теб,
когато беше млад. Когато искаше да се завърнеш сред стените му, а никъде не тръгна,
дорде стените рухнаха съвсем спокойно, тъй достолепни в оглушителния мир.