Начало Идеи Гледна точка Възродената обреченост
Гледна точка

Възродената обреченост

1307
Давид Тенирс Млади, „Алегория на алчността“, 1660 г.

Каква беше причината за това абдикиране на Свободния свят от каузата на свободата ли? Пари. Парите се оказаха по-ценни, по-скъпоценни от идеите.

Някогашната емиграция и днешната ни емиграция са две коренно различни явления – като диктатурата и демокрацията несъвместими. Някога ние бягахме през вода и огън, бягахме, гонени от тежки затворнически присъди и с риск дори за живота си от робството към свободата. Тази емиграция е, слава Богу, вече история, непозната на по-младите ни съотечественици. И ако пълзящата реставрация на комунизма не победи свободолюбието ни, ще си остане непозната. Днес емигрантите ни емигрират цивилизовано, спокойно, безопасно, с международен паспорт в джоба и без капка страх, че чакащите с пръст на спусъка в засада „Гранични войски” ще ги прострелят на граничната полоса. Днешният емигрант – от специалиста до просяка – е не политически, а икономически, той е институционализиран, него никой не го провъзгласява за предател на родината и враг на народа, той може свободно да поддържа връзка с близките си, останали на родна земя, може на воля да ги посещава и на воля да бъде посещаван от тях. Емигрантът ни на новото време е по-скоро преселник (временен или постоянен) от потомствената ни балканска бедност към западното благополучие, отколкото изгнаник. И дано си остане такъв, дано бушуващата от години мътна почвеническа вълна от русоизъм, неокомунизъм и патриотарство не залее окончателно страната ни и не удави крехката ни демокрация.

Най-горчивата, най-болезнената истина, с която Свободният свят ни посрещна, бе срива на илюзията ни за антикомунистическия му дух.

С казаното аз съвсем не оспорвам правото на сънародниците си да напуснат страната и да се преселят в Западна Европа, в Северна Америка и навред по света – демокрацията е всеобхватна категория, тя включва и свободата да се печелят пари. Вярно е, че лично мен тази свобода никога не ме е вълнувала особено, съзнавам обаче, че всеки трябва да има достъп до нея. През последните няколко десетилетия подобен достъп получиха милиони наши съграждани и милиони наши съграждани се възползваха от него. Не те обаче са във фокуса на моето авторово внимание, а другите, политическите емигранти, бегълците от робството на комунистическия деспотизъм към човешките права и гражданските свободи на Запада. На тях тоталитарният режим гледаше като на врагове, врагове за Партията-ръководителка бяха и техните останали в страната приятели и близки. Всички вкупом бяха на прицел: разстреляните на граничната полоса биваха тайно погребвани, заловените – хвърляни зад решетките, техните близки – дискриминирани професионално и граждански. Потребността на едноличната партия от мъст бе неистова и с цялата си неумолимост тази мъст се стовари върху най-беззащитните – бежанците. Докато онези като мен, които успяха да се доберат през девет земи в десетата до Свободния свят, обогатиха и обремениха биографията си с нови, неподозирани вълнения. От една страна, ние бяхме догонили мечтите си – свободата, в която заживяхме, бе действителна и автентична, реална като диктатурата в НР България. Тази свобода беше наша екзистенциална цел – цел, трудно осъществима, но все пак осъществена. Другите ни съществени граждански и морални представи обаче се оказаха въздух под налягане – утопични като о. Утопия, като Града на слънцето желани, но недействителни.

Най-горчивата, най-болезнената истина, с която Свободният свят ни посрещна, бе срива на илюзията ни за антикомунистическия му дух. Оказа се, че любимият ни Запад не е нито антикомунистически, нито антинацистки, а само капиталистически. Порази, срази ни обстоятелството, че Свободният свят е свят не на социални романтици, загрижени и за собствените си права и свободи, и за правата и свободите на всички обезправени и поробени, а свят на самодоволни, материално обезпечени еснафи, на квартални бакали, на до болка познати още от страниците на Флобер, Балзак и Мопасан, на Чехов и Гогол филистери, еднакво безразлични и към собствения си граждански статут, и към статута на нашего брата. Нещо повече: тези вездесъщи герои на нашето време не знаеха какво да правят със собствените си права и свободи, така великодушно обезпечени от демократичните системи. За да се насладиш на свинското печено с кнедли и бирата в кварталния локал граждански статут не ти е необходим – стигат ти вкусовите рецептори. А извън ресторантската трапеза техният котловинен кръгозор не стигаше. Ние пък копнеехме той да надхвърли трапези и трапезарии, да прехвърли земи и планини и да стигне чак до полите на Витоша и Пирина. Така, несъвместими с родния комунизъм, ние, политическите емигранти, изневиделица се оказахме несъвместими и с международната демокрация. А натрупани една върху друга, двете несъвместимости правеха едно пълно отчаяние. Отчаяние, което се превърна в наше дългосрочно местожителство.

Ако бяхме по-бдителни и политически по-грамотни, трябваше да разпознаем безнадеждността на ситуацията още на родна земя. Докато от началото на 50-те докъм средата на 60-те на български предаваха десетина западни радиостанции, чиито емисии бяха за нас, белите негри, прозорци към широкия и пъстър свят, с годините една по една тези радиостанции тихомълком прекратиха предаванията си – Радио Стокхолм, Радио Лисабон, Радио Париж, Радио Мадрид, че и Радио Ватикана едно по едно млъкнаха и българоезичният радиоефир постепенно опустя и осиротя – с всяка закрита чужда радиорубрика в изтерзаните ни свободолюбиви души гаснеше по една надежда. Не ще и съмнение, че същата безнадеждност споходи и останалите на родна земя българи. Към края на 60-те на български излъчваха вече само „Дойче Веле”, Би Би Си, „Гласът на Америка” и разбира се, Радио „Свободна Европа”. С емисиите на тези радиостанции се изчерпваше цялата лицемерна грижа на Запада за правото ни на информация.

За разлика от нас, пришълците, Свободният свят искаше не гибелта на комунизма – Свободният свят искаше мирно съвместно съществуване с комунизма.

Каква беше причината за това абдикиране на Свободния свят от каузата на свободата ли? Пари. Парите се оказаха по-ценни, по-скъпоценни от идеите. При това става дума не за милиарди, а често не дори и за милиони – става дума за пренебрежително дребни суми, за стотни и дори хилядни от националните бюджети на богатите западни държави. Повечето от тези радиостанции работеха с персонал от по десетина човека, а понякога броят на личния им състав се побираше на пръстите на едната ръка. Имаше, разбира се, и политически, и идеологически съображения за капитулацията на Свободния свят. За разлика от нас, пришълците, Свободният свят искаше не гибелта на комунизма – Свободният свят искаше мирно съвместно съществуване с комунизма. Дали едно мирно съвместно съществуване не значеше и морално съучастие в лъжата и злото на Изтока, дали сътрудничейки си дружелюбно със Съветската империя, Западът не поема върху себе си част от политическия ѝ разврат, кварталният бакалин не иска и да знае. Това разпределение на силите правеше нашата антикомунистическа кауза обречена. На фона на възраждащия се в ново време ден след ден неокомунизъм аз се страхувам да не се възроди с нова сила и тази стара обреченост.

А доколко (и дали изобщо) намирахме утеха в болнавата емпатия на западната хуманитарна интелигенция, ще ви разкажа в следващото есе.         

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора