0
1114

Възстановка

db9

Настоящият текст е задвижен от една моя неосъществена мечта – надеждата ми рухването на източноевропейските диктатури да направи злото, което те носеха, така видимо, че най-после общественото съзнание да постави знак за морално равенство между нацизъм и комунизъм.

„В политиката има смисъл само дотолкова,
доколкото тя служи на някоя безспорна духовна истина.”

Сент-Екзюпери, „Послание към заложника”

Замисляйки сюжета, само го подозирах, а сега, обмисляйки го, вече и го съзнавам недвусмислено: настоящият текст е задвижен от една моя неосъществена и до днес гражданска мечта. Става дума за надеждата ми рухването на източноевропейските диктатури да направи злото, което те носеха, така видимо, така да разкрие тяхната престъпна природа, че най-после общественото съзнание да постави знак за морално равенство между нацизъм и комунизъм – и то в световен мащаб. Настъпилата след Втората световна война денацификация така безпощадно и всестранно разобличи зверствата на нацизма, че той закономерно се превърна в проклятие за целия цивилизован свят. Аз не само очаквах след 90-те години да се случи нещо подобно и с комунизма – аз бях сигурен, че ще стане така. А не стана – за разлика от нацизма, комунизмът така и не бе официално провъзгласен за престъпление срещу човечеството. И до днес тази чест си остана привилегия само на нацизма.

Ако, разгромявайки свободата на словото на собствена земя, еднопартийната номенклатура на съветската империя стана неуязвима за критика отвътре, а ксенофобският й характер, символизиран от непроницаемата Желязна завеса, я направи недостъпна и за медиите на Свободния свят, защо и в условията на общоевропейска демокрация и на прозрачността, която тя обезпечи, на издевателствата на комунизма се гледа с едно необяснимо великодушие? Защо и след като бяха отворени, макар и с едно непростимо историческо закъснение, досиетата на зловещата Държавна сигурност, и след като цяла плеяда европейски и американски историци и политолози демаскираха лицемерието и цинизма на комунистическата идеология и практика, и след като в публикации, интервюта, мемоари и исторически изследвания хиляди родни свидетели и жертви на режима документираха ужаса на онези паметни времена, носталгията по тях все още владее общественото съзнание? Защо, с други думи, нацизмът получи суровата морална присъда на историята, която заслужи чрез издевателствата си над цели народи, а комунизмът, който я заслужи не по-малко, не я получи? А че тази двойственост в оценката е факт, не ще и дума – днес цивилизацията ни гледа на масовите престъпления на комунизма далеч по-снизходително, отколкото на престъпленията на десните политически режими.

Бедата е не от днес и не от вчера. Неоснователно считано от партийната идеологическа пропаганда за бастион на антикомунизма и глашатай на Студената война, и Радио Свободна Европа стана жертва на споменатата двойственост. Благодарение на която като редактор и автор от контингента на РСЕ аз имах право в политическите си коментари да окачествя един Пиночет, да речем, като диктатор, но да заявя „диктатора Живков”, нямах право. Аз, разбира се, не се съобразявах с тези спуснати свише регламенти и го правех, но цената, която перманентно плащах за това си несъобразяване, беше непрекъснати изнервящи конфликти с административното ръководство, служебни порицания, че чак и предупреждения за уволнение. В аргументите, с които воювах не срещу класовия враг, а срещу класовия приятел и съотборник, аз вярвам и до днес, и до днес считам, че макар и съвсем да не е образец на демократичност, Пиночет е хиляди пъти за предпочитане пред един Тодор Живков. Макар и обезправени в сравнение със западноевропейските и американските си съвременници, чилийците на Пиночет се радваха на човешки права и граждански свободи, за които българите на Живков не можеха и да мечтаят: свобода на задграничните пътувания, свобода на вероизповеданието, свобода на профсъюзните и творчески сдружения и пр., и пр. Винаги когато споменавах това по микрофоните на РСЕ обаче, винаги когато окачествявах в програмата си Живков като деспот, българското министерство на външните работи, което следеше предаванията ни по-зорко и от дисидентите, връчваше на американския посланик в София протестна нота, той я препращаше на моите американски директори в Мюнхен, които пък ми връчваха поредното служебно наказание. Когато се осмелявах, а аз се осмелявах винаги, да попитам дали една дипломатическа нота може да анулира действителността, наставаше суматоха. Ситуацията нямаше изход, защото аз гледах на Живков и на брежневизма изобщо като на враг и на нацията ни, и на новата ми европейска родина, а оттам и мой личен враг, враг на собствения ми живот, докато великите сили и техните държавници, стратезите и тактиците на Студената война гледаха на Брежнев и Живков като на партньори, с които заедно да постигнат заветната си цел – мирното съвместно съществуване. А че това съжителство, това политическо и икономическо другаруване ставаше за сметка на цели обезправени народи, за Вашингтон не бе най-важното – най-важно бе то само за мен. Така разминаването между голямата политика и моята жалка и незначителна субективна съпротива, която нищо не промени, продължи цели десетилетия – чак докато напуснах РСЕ нейде след средата на 90-те. Аз ясно съзнавах нейната обреченост, но се съпротивлявах най-вече по психологически мотиви – за мен винаги е било по-леко да понасям конфликти с началството, с обществото, с целия външен свят, отколкото със собствената си съвест. Конфликтите, които и понастоящем изживявам ден след ден като гражданин с гражданското ни общество, ни най-малко не го промениха според моите представи, но чрез тази си конфликтна себеизява аз живея в съответствие със себе си, а по-висше благо от това да съм си себесъщ, аз не зная.

И за да изпреваря евентуални обвинения в дискретни симпатии към десните деспотични идеологии (обвинения, които биха били продукт също на споменатата двойственост), бързам да обясня, че не етикетът „дясно-ляво” ме води в тези ми размисли – водещ критерий в тях е болката, човешкото страдание, присъствието и отсъствието на фундаменталните граждански права и свободи в двете – национал-социалистическото и социалистическото – общества. Или, казано по-простичко, на Хитлер, Сталин и Ленин, на Георги Димитров и Живков аз гледам не разногледо, а с един поглед: като на тоталитарни близнаци. И ако някой сантиментален ветеран реши, че съвместявам несъвместимото, че едно е Ленин, а друго – Сталин, че Георги Димитров е добронамереният основоположник, а Тодор Живков е изопачил неговото благородно наследство, ще възразя, че подобна интерпретация е чужда на историческата истина, гавра е с паметта на онези светли люде, които пожертваха живота си за днешната ни демокрация. Подобна трактовка отново е част от онзи двойствен, онзи лицемерен критерий за оценяване на историческия процес, с който започнах текста си. За себедоизясняване ще припомня само, че най-преданият на фюрера измежду високопоставените нацисти – идеологът на кафявата чума Гьобелс – още в началото на политическата си кариера заяви с присъщата му цинична откровеност: „Аз съм германски болшевик!”. Последвалите събития илюстрираха, че може да му се вярва, че общото между двата режима е тяхното съдържание, а различното – тяхното етикетиране. Нещо повече: съветският тоталитаризъм се оказа по-тоталитарен, по-пълен, по-монолитен и всестранен от германския. Обяснението е просто: тоталитаризмът на болшевиките се разпростря и върху стопанския сектор, одържавявайки наред с културата и икономиката, докато въпреки несъмненото си варварство, нацизмът остави и дребната, и едрата частна собственост непокътната. А колко близки са си двете човеконенавистни системи духовно, проличава от едно дискриминирано десетилетия наред от партийно-правителствената цензура стихотворение на знаменосеца на Октомврийската революция (разбирай: преврат) Владимир Маяковски:

Товарищи фашисты, милости просим.
Вместе власть буржуев сбросим.
Фашисты и большевики – пролетарии-братья.
Крепите над миром красные обятья!
Пролетарии, стройтесь в единую линию –
Сегодня командуют Тротцкий и Муссолини!
Красное знамя борьбы пролетариев
Сегодня развенуто от России до Италии!

Поетът болшевик измолва милост единствено от другарите фашисти, само защото нацистите в Германия все още прохождат – възходът на Хитлер като райхсканцлер, райхспрезидент и фюрер настъпва години след самоубийството на Маяковски, докато по време на цитираното поетично (доколкото е поетично) излияние нацистите в райхстага са само шепа хора, сравними с атакистите в днешния ни парламент. За мен няма съмнение, че ако бе доживял възхода на националсоциализма, Маяковски щеше да се обърне със същото затрогващо умиление и към другарите нацисти – така, както впоследствие и цялата съветска политика се обърна с кастова солидарност, надежда, добронамереност и упование към тях.

Повтарям: авторът на тези бойки строфи е не някакъв лигав камерен лирик с притъпено класово съзнание като Есенин, не и някой контрареволюционер и натуралист като кронщатовеца Николай Гумильов, авторът е трубадур, символ и знаме, дух и плът на болшевишката идея, заклеймил с еднаква гражданска непримиримост в десетки драматургични и поетични творби гнилата западноевропейска буржоазия, от една страна, бездуховността на американския технократичен манталитет – от друга, и възпял комунистическото верую като път към общонародното щастие – от трета. Макар че пренебрежението на Ленин към творчеството му срива Маяковски психически, превръща се за него в истинска драма и подклажда самоубийството му, до последния си дъх той си остава чиста проба болшевик, чиито симпатии към братята-фашисти са колкото искрени, толкова и споделени – така, както беше искрена и споделена и топлата дружба между нацисти и комунисти в навечерието на Втората световна война.

А сега, в края на нерадостните си размисли, ще се върна към тяхното начало – този кръговрат е винаги плодотворен. И така, защо всички споделени безпокойства протичат под надслова „Възстановка”, какво искам без време да възстановя – фашизма, комунизма, тяхната формална противопоставеност или тяхното органично единство? Нищо от казаното – наживях се цяла една младост и цяла една зрелост под доминантата на политиката над духовността, не ми се и остарява под суровата сянка на тази доминанта. Бих желал да възстановя, разбира се, господството на фундаменталните нравствени ценности, на които се крепи християнската ни цивилизация, но тази задача не е за моята уста лъжица – то саможертвата Христова не съумя да го стори, че моето немощно перо ли! Като писател аз ясно съзнавам безсилието на словото пред действителността. Сиреч, собственото си безсилие пред всесилието на обективните политически фактори и закономерности съзнавам. Стига ми да възстановя с нова дата вярата в древния принцип, че премълчаването на злото е част от злото. Но и тази възстановка е непосилно дело. Въпреки цялата обреченост обаче, искрица надежда все пак ми остава: да се опитам да еманципирам личността от посегателствата на политиката, да възстановя вярата в нейната несломимост, да я противопоставя на обществото. Но не с губителната ярост на Бакунин и Маркузе, а с оптимизма на Кастанеда, че всеки трябва да тръгне от себе си, от собственото си аз – не от партии, идеологии и политики. Лукреций Кар съветва всеки да насочи усилията си не срещу външното зло, срещу което е безпомощен, а срещу злото в себе си, което му е подвластно. Ако един-единствен читател за един-единствен миг само мъничко му повярва, значи и възстановката ми е сполучила…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияКултове и шутове
Следваща статияНазванията на нещата