0
3446

Възхвала за Жената и Майката

Луан Старова, „Ервехе. Книга за една майка”, издателство „Изида”, 2019 г.

Името на Луан Старова не е непознато за българския читател. Издателство „Изида” представи вече две негови книги на български език – „Балканвалонци” (2017) и „Балканският ключ” (2018). Тази година ни поднася и ново заглавие – „Ервехе. Книга за една майка”. Подзаглавието подсказва, че книгата разказва за една, т.е. за неговата, на автора, майка. Написан от майстор на художествената проза, професор, преподавател по френска литература в Скопския университет и заместник-председател на Македонската академия на науките, романът се издига до обобщение, до извайване на образа на Майката и Жената. Иде реч за онези жени, които са отдадени на своето семейство и децата си, грижат се за тяхното отглеждане и възпитание, а също за авторитета и кариерата на бащата. Такава е била ролята на жената в миналото, но днешният свят май е обърнат надолу с главата – все по-важна е ролята на жените в организацията и управлението на живота (и на държавите), а все по-малко са онези, които остават вкъщи при децата и се грижат за съпруга и къщата. Ако отнесем това към България, то и децата са все по-малко, и браковете все по-малко, а работещите жени – все повече.

Но да се върнем към книгата на Л. Сарова. Авторът признава, че отдавна дължи това на майка си, със своята съдба и живот тя е заслужила това, макар и скромно, представяне и увековечаване. Всъщност той говори за нея и в книгата си „Балканският ключ”, както и за баща си, за дядо си и баба си, набелязвайки основните моменти и събития от живота им, когато разказва за едно или друго събитие от живота на семейството си или от балканската история. В тази книга обаче се съсредоточава основно върху съдбата на майка си. А тя е действително забележителна жена – владееща гръцки, италиански, френски и турски език, наред с албанския като роден и македонския (сръбски) като говорим в Скопие. Но проследяването на живота ѝ не следва линията на биографичните романи, в които обикновено се тръгва от детството, за да се мине през юношеството и да се свърши със зрелите години, съдбата ѝ се представя на фона на големите катаклизми на Балканите през ХХ век, когато се рушат и създават нови граници, загиват империи, а много хора и цели семейства са принудени да напускат родните си места и да се установят далече или не много далече, но все пак в изгнание, в друга държава. Най-често употребявани в книгата са думите изгнание (с нейните производни) и граници, съчетани със заминаване, завръщане, спасяване, придружени с епитети и прилагателни от типа на: тежък, труден, проклет, невъзвратим, немислим, невъзможен и пр. Тези думи са използвани във всички граматични форми – единствено и множествено число, в мъжки, женски и среден род, което важи с пълна сила и за романа на Старова „Балканският ключ”. Писателят разказва за своето семейство, през чиято съдба разгръща трагичната история на Балканите. Самият той е македонец от албански произход с турска жилка от баща си, т.е. носител на всички балкански езикови и етнически черти. А балканският лабиринт е оплел и завързал в неразплитаем възел не само неговото семейство, а цели държави, най-вече неговата Албания.

Майката на Старова, Ервехе, на персийски името означава „цвете“, остава без майка в деня на раждането си. Възпитана в дух на послушание, тя ражда и отглежда седем деца, шест момчета и едно момиче, и възприема като свой дълг веруюто, че Бог я е пратил на земята, за да запази и отгледа своите деца. През целия си живот тя се грижи за тях и за съпруга си като домакиня, а в най-трудните години и работи, за да изкара пари за прехраната на многолюдното семейство.

Описвайки различни периоди и случки от живота на майка си, Луан Старова не скрива възхищението си от нейната личност, както и от всички майки по света, отдадени на семейството и децата си. Книгата е истинска възхвала на едно дело, което в много отношения е по-голямо, по-трудно и сложно, отколокото работата на мъжа в производството или администрацията. Да приготвяш по три пъти на ден храна за пет-шест деца и то по време на „големия глад”, на „нямането” през войните, за това се изисква търпение, умение, изобретателност, работа без почивка и без отпуск. Авторът разкрива как майка му умело загръща и оформя хляба, та да изглежда по-голям и да задоволи гладните гърла на децата. Впечатляващи са реакциите на Ервехе, когато пред гръцките войници заговорва на чист гръцки и те решават, че е гъркиня и оставят неокупирана къщата ѝ, а пред италианските войници, заговорва на италиански и те остават с впечатление, че е италианка и не слагат оръжие на покрива на къщата ѝ. Или когато не слуша мъжа си, който ѝ казва да влезе в мазето при бомбардировка, а води децата си, носейки най-малкото на ръце, у свекърва си, с което реално ги спасява, защото бомба пада тъкмо в мазето им. Тези и други случки разкриват, че тъкмо майчината интуиция, подобно на Бог, изиграва благотворна роля, макар Ервехе винаги да си казва мълчешком: „Нали затова ме е изпратил Бог, да спасявам децата си”.

Малко са щастливите мигове за Ервехе, животът ѝ е низ от изпитания, свързани с необходимостта да се вземат важни решения, за да се спасява смейството, но тя понася стоически всички трудности и се радва искрено на благоприятните събития. Такова е щастливото пътуване в Италия със съпруги ѝ и получаването на каталога Ла Ринашенте от римската търговска къща (два пъти, през 1939 г. и през 1949 г., втория път благодарение на синовете ѝ), нещо, което я крепи и ѝ дава зрънце надежда. А също времето, прекарано при вуйна ѝ Клементина, италианката, в Солун. Защото другото ѝ пътуване, мечтано цял живот – завръщането в родната земя, се осъществява в края на живота ѝ, но ѝ носи само жестоко разочарование. Книгата разказва и за други разтърсващи моменти – бягството през невидимата, но твърда и непробиваема граница в езерото, отключването на къщата с един от старите ключове от предишните домове, които Ервехе носи при всичките заминавания, случайното откриване на трите знамена в чеиза ѝ, пазенето на трите свещени книги – Библията, Корана и Талмуда, които тя винаги носи със себе си, както и сребърното огледало, единствен спомен от майка ѝ, която никога не е виждала, и още, и още.

След смъртта на съпруга си Ервехе живее сама в къщата, при неговите книги, и помага на децата от най-бедните семейства в квартала. Всички я познават и разчитат на нея. Синовете ѝ разбират това и също започват да принасят своята лепта в това благородно дело. Подобно на майка Тереза, която Ервехе успява да види, щом последната идва в града, тя не оставя ни една молба неизпълнена, дори с цената на лишения за себе си. Сама се превръща в майка Тереза за своите бедни съседи.

Обрисувайки образа на своята майка и нейната съдба, Л. Старова разкрива всъщност трагичната балканска история и най-вече историята на своя народ. Ервехе преживява болезнено, но винаги мълчаливо всички несгоди на изгнаническия, емигрантски живот и дори създава своя поговорка, която често повтаря пред децата и съпруга си на албански: „Албания, малка страна, цял свят на крака вдигна!”

Накрая ще цитирам думите на акад. Антон Дончев, изречени по повод на този роман по реме на представянето му в Македонския културен център в края на октомври тази година: „Луан Старова може да се гордее, че е написал тази книга. Но гордостта все пак е смъртен грях, нека поне се чувства щастлив, че е могъл да напише такава книга… „Ервехе” е като високо дърво, пуснало дълбоки корени в земята на Балканите”.

Проф. дфн Стефка Петрова е родена през 1938 г. в с. Радювене, обл. Ловеч. Дългогодишен преподавател в катедра „Български език“ на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Авто на научните трудове: Българският език като чужд (1997), Испански език. Фразеологизми, идиоми. Умалителни имена (2005), Испански език. Овладяване на лексиката (2009), Сложно изречение и езикови равнища (2008), Асиметрията в езика (2008), Морфологични ситнежи, глагол (2009) и др.

Още по темата:
Стефка Петрова, Ключ за балканите