Мъдрецът от XVIII век д-р Самюел Джонсън[1] смята, че политиците са водени единствено от суета и амбиция. Марк Твен вярва, че те са толкова корумпирани, колкото и глупави. Джордж Оруел е известен с това, че отхвърля света на политиката като куп лъжи, извъртания, лудост, омраза и шизофрения.
Подобни твърдения са неостаряващи клишета, които вярно отразяват общоприетото мнение на всяка епоха, включително нашата. Ето защо заглавието на тази лекция може би звучи провокативно. Поне се надявам да е така, тъй като бих искал да защитя политическия процес въпреки всичките му несъвършенства.
В предходната си лекция[2] аргументирах тезата, че стремежът към закрила от предполагаеми заплахи за нашите ценности и благосъстояние е разширил неизмеримо ролята на държавата в живота ни. В една демокрация държавата – с нейния огромен потенциал както за добро, така и за зло, е в последна сметка в ръцете на електоралните мнозинства. Оттук произтича и голямата дилема на съвременната демокрация: как да ограничим потенциално потисническата власт на демократичните мнозинства, без да подкопаем самата демокрация?
Нека да започнем с някои основни въпроси. Защо хората се подчиняват на държавата? Отчасти заради страх от наказание, но това е само част от отговора, и то не най-важната. Поначало ние се подчиняваме на държавата, защото признаваме нейната легитимност. Легитимността е ключова, но трудно уловима концепция в човешките дела и тя до голяма степен е основната тема на тези лекции. Легитимността е нещо по-малко от закон, но е повече от мнение. Тя е колективен инстинкт за дълг към останалите – да се подчиняваме на нашите общи институции дори когато не одобряваме това, което правят. Тя се основава на негласното усещане, че всички ние сме заедно в една лодка. И е резултат от споделени исторически връзки, език, територия и култура – накратко, от колективна идентичност. Но дори във времена, когато колективната идентичност е подложена на изпитание, легитимността остава в основата на колективното съгласие. Защото въпреки огромната си власт съвременната държава се крепи до голяма степен на мълчаливо съгласие.
Внезапният срив на комунистическите правителства в Източна Европа в края на миналия век бе отрезвяващ урок за значението на легитимността. Дори в тоталитарната държава управлението рухва в момента, в който мълчаливото съгласие се изчерпи, а идеологията вече не е способна да запълни празнината. Ако това е вярно за партийните диктатури в Източна Европа с техния страховит апарат за обществен контрол, то колко по-вярно е за едно относително свободно общество като нашето?
Легитимността на държавните действия в една демокрация зависи от всеобщото приемане на процеса за вземане на решения. Не непременно на самите решения, а на начина, по който те се вземат. Свободното общество се състои от безброй индивиди и групи с противоречащи си мнения и интереси. Първата задача на всяка политическа система е да приобщи тези различия, така че хората да могат да съжителстват в една общност, без да е необходимо систематично използване на сила. Демокрациите функционират въз основа на подразбиращия се принцип, че макар мнозинствата да са утвърдили политики, които малцинствата не одобряват, тези противоречия биват надмогвани чрез всеобщото признаване на легитимността на самия процес за вземане на решения.
Очевидно управлението чрез мнозинства е основният принцип на демокрацията. Но това означава единствено, че мнозинството е достатъчно, за да санкционира действията на държавата. То обаче не е достатъчно, за да ги направи легитимни. Това е така, защото принципът на управление чрез мнозинства не е нищо повече от правило за вземане на решения. Той по никакъв начин не спомага за примиряване на нашите различия, а просто ги изразява в числа. Една демокрация не би могла да функционира на принципа, че обикновеното мнозинство получава сто процента от политическата „плячка“. Ако прави това, тя ще приюти в себе си големи и трайно отчуждени групи хора, които не са свързани от нищо споделено, надхвърлящо техните различия с мнозинството. Държави, които функционират на този принцип, престават бързо и напълно да бъдат политически общности. Ето защо всички демокрации са изработили методи за ограничаване или смекчаване на силата на мнозинствата. Ще се спра на два от тях – тези, които наистина имат значение: политическото представителство и правото.
Този град има основание да се смята за родно място на политическото представителство. В епохата преди Големия закон за реформата от 1832 г.[3] Томас Атууд[4] и Бирмингамският политически съюз са в центъра на кампанията за парламентарно представителство в цяла Великобритания. Днес на теория бихме могли да отменим политическото представителство. Всъщност бихме могли изцяло да отхвърлим политиката такава, каквато я познаваме, защото за първи път, откакто всички граждани на древна Атина са се събирали на агората, за да обсъждат и решават обществените дела, вече е технологично възможно електоратът да гласува пряко за всяко отделно решение.
Всъщност демокрациите не работят по този начин. Те функционират на основата на легислатури, излъчени чрез избори. Това е така не само поради практически, но и поради принципни съображения. В един от текстовете на „Записките на федералиста“[5] Джеймс Мадисън[6], основният автор на конституцията на Съединените щати, предлага това, което и до днес се счита за класическа обосновка на принципа на представителство:
„Малко вероятно е един орган, избран от гражданите, да пожертва истинския интерес на страната в името на краткосрочни цели, неовладяни импулси и групови интереси. При такова устройство – пише той – гласът на обществото, изразен от неговите представители, може да се окаже в по-голямо съзвучие с обществения интерес, отколкото ако бъде изразен от самите граждани.“
В Англия съвременникът на Мадисън, политикът и философ Едмънд Бърк[7], отива още по-далеч: „Парламентът – казва той – не е конгрес от посланици. Неговите членове са там, за да представляват националния интерес, а не просто мнението на своите избиратели“[8].
Разбираемо е подобен възглед да бъде определен като елитарен. И той е точно такъв, но от политическите елити все пак има полза. От професионалните политици може с основание да се очаква, че в своята работа те ще възприемат един по-благоразумен подход, един по-широк възглед и ще бъдат много по-добре информирани от своите избиратели. Но тук стои и един още по-фундаментален въпрос.
Нациите имат колективни интереси, които се простират много по-далеч във времето и в пространството, отколкото моментното обществено мнение би могло да отрази това. Днес например сме изправени пред проблеми като изменението на климата, при което интересите на бъдещите поколения са в ярко противоречие с тези на днешните избиратели. Има и други въпроси, по които мнението в Англия, която доминира електорално, се различава от това в Шотландия, Уелс или Северна Ирландия. Брекзит е пример, при който са налице и двата проблема.
Именно философът от XVIII век Дейвид Хюм[9] говори за нелечимата душевна ограниченост, която кара хората да предпочитат близкото пред отдалеченото. За да избегнем тази душевна ограниченост, ние трябва да имаме предвид националния интерес, който надхвърля моментната снимка на електоралните настроения.
Исторически погледнато, до този момент политическото представителство е най-ефективният начин за постигане на тази цел, като същевременно то е работило приобщаващо, що се отнася до различията между хората. Това се дължи най-вече на ключовата роля на тези крайно презирани институции – политическите партии. Политическите партии са рожба на масовата демокрация. Пишейки в края на XIX век, когато масовата демокрация е все още нов феномен, големият конституционалист А. В. Дайси[10] ги счита за конспиративни организации, които жертват обществения интерес в името на частни групи. И това все още е широкоразпространен възглед. Опитът обаче, мисля, е доказал, че това не е вярно. Политическите партии обикновено не са монолитни групи, а коалиции от възгледи, обединени от не съвсем съвместими убеждения и от стремежа да се печелят избори. Политиката е пазар. За да постигнат критична маса и да владеят парламентарното мнозинство, партиите традиционно трябва да търсят подкрепа от крайно разнообразен кръг от депутати и от още по-шарен електорат. Те трябва да приспособяват своята привлекателност към промените в обществените нагласи или приоритети по начин, който би повлиял на гласоподавателите. Крайната цел е да се предложи пакет от политики, които вероятно само едно малцинство би избрало като свое първо предпочитание, но които възможно най-широк кръг от хора би бил склонен да приеме. Това традиционно ги превръща в мощни двигатели за постигане на национален компромис и в ефективни медиатори между държавата и избирателите.
Във Великобритания е невъзможно да разсъждаваме по тези въпроси, без да погледнем към последните три бурни години. Налице са сериозни аргументи за излизането от Европейския съюз и сериозни аргументи за оставането в него. Няма да изразявам мнение в полза на нито една от страните, защото това не е относимо към моята тема. Бих искал да се фокусираме върху последиците за начина, по който се управляваме. Брекзит е въпрос, по който хората имат крайни убеждения и по който Британия е разделена почти наполовина. Тези разделения са проблематични не просто сами по себе си, а защото, грубо казано, кореспондират с други разделения в нашето общество – поколенчески, социални, икономически, образователни и регионални. Това е класически пример за необходимостта от изглаждане на разногласията – задача, с която една представителна легислатура има потенциала да се справи най-добре. Европа сега се превърна във водещата тема, която определя партийната принадлежност на голяма част от електората. В резултат на това виждаме как двете основни национални партии, които преди подкрепяха членството в Европейския съюз, приспособяват своите политики към новата реалност. В известен смисъл именно затова съществуват партиите и това е, което винаги са правили. Въпреки това остава голяма маса от хора в двете основни формации, които споделят едно и също мнение и са твърдо против Брекзит. Това, което обичайно бихме очаквали от политическия процес, е да произведе компромис, който не се харесва изцяло на нито един от лагерите, но е достатъчно приемлив и за двата. Това все още може да се случи, но се оказа изключително трудно. Защо стана така?
Основната причина е референдумът. Референдумът е средство за заобикаляне на редовния политически процес. Той изземва вземането на решения от ръцете на политиците, чийто интерес по принцип е да приобщят възможно най-широк спектър от възгледи, и го предава в ръцете на отделния избирател, който няма никаква причина да се съобразява с някое друго мнение, освен със своето собствено. Основната цел на един референдум е да прегради пътя към независима преценка за националния интерес от страна на професионалните политици. Ето защо е донякъде абсурдно те да бъдат критикувани, че не са успели да направят именно това. Референдумът препятства компромиса, като произвежда резултат, при който 52% от избирателите се чувстват овластени да говорят от името на цялата нация, а 48% остават без значение. Това в крайна сметка е мълчаливото допускане, което прави всеки министър, който декларира, че британският народ е одобрил тази или онази мярка. Сякаш само мнозинството принадлежи към британския народ. Този светоглед е създал неоправданото усещане за правота на онзи тип хора, които осъждат несъгласните с тях като врагове, предатели, диверсанти и дори нацисти. Това е автентичният език на тоталитаризма. Това е най-ниската точка, до която една политическа общност може да потъне, преди да се отприщи истинско насилие.
През последните шест месеца сме свидетели на опитите на политиката да възвърне част от позициите си. Парламентът подчерта необходимостта от компромис пред онези, които считаха, че референдумът им дава право на абсолютен резултат. Ако този процес е закъснял, бавен и непълен, то е защото е под въздействието на един друг фактор, който отдавна е налице и може да се окаже дори още по-разрушителен. Това е стремителният упадък на обществената ангажираност с ежедневната политика. Избирателната активност на парламентарните избори е в тенденция на спад от много години. През 2001 г. тя падна под 60% – исторически най-ниската активност. В началото на 50-те години политическите партии са организациите с най-голяма членска маса в Великобритания. Консервативната партия има около 2,8 милиона членове. Лейбъристката партия има около един милион членове (в допълнение към номиналното членство към асоциираните профсъюзи). Двете заедно те вероятно са представлявали груб разрез на активните избиратели. Днес въпреки скорошния ръст на членството в Лейбъристката партия Кралското дружество за защита на птиците има по-голяма членска маса от трите национални политически партии взети заедно. Последният годишен одит на политическата ангажираност на организацията „Ханзард“[11] отчита забележимо повишение на хората, които заявяват, че не биха искали да имат никакво участие в процеса по вземане на решения нито на национално, нито на местно ниво. Всичко това задълбочава разлома между професионалните политици и обществото. То означава, че членството в политическите партии е оставено в ръцете на една ограничена група от активисти, които са все по-непредставителни по отношение на гласоподавателите. Ефектът от това е, че се препятства възможността партиите да функционират като инструменти за постигане на компромис и се ограничава кръгът от възможните решения, които се предлагат на обществото. Намираме се в опасна ситуация. Настоящото оттегляне на толкова много избиратели в дългосрочен план вероятно би довело до много по-сектантски или авторитарен стил на политическо лидерство.
Има някои истини, които е неудобно да бъдат признати. Една от тях е, че важна цел на съвременните демократични конституции е да третират народа като източник на легитимност, докато същевременно поставят бариери между него и директния достъп до лостовете на властта. Те правят това, за да възпират тенденцията към саморазпад на демокрацията, за да противодействат на вродената склонност на демокрацията да се саморазрушава, когато мнозинствата се превърнат в източник на нестабилност и потисничество.
Една от тези бариери, както изложих, е концепцията за политическото представителство. Другата е правото – с неговата невероятна пристрастност в полза на индивидуалните права и традиционните обществени очаквания и с ядрото от професионални съдии, които правораздават, без да отговарят пред електората за своите решения. Тези две бариери не се изключват взаимно. Може да се ползват и двете. В по-голяма или в по-малка степен повечето държави правят именно това. Но ние трябва да разбираме границите на това, което правото може да постигне в контролирането на мнозинствата, както и цената, която трябва бъде платена, ако то се престарае.
Привлекателността на правото е очевидна. Съдиите са интелигентни, задълбочени и красноречиви хора. В голяма степен те са интелектуално честни. Свикнали са да разсъждават сериозно върху проблеми, които нямат лесен отговор. И противно на общоприетите клишета, те имат доста добра представа за света.
Целият съдебен процес е задвижван от комбинация между абстрактна аргументация, обществена наблюдателност и етично-ценностна оценка. Нещо, което в очите на много хора привнася по-висок морал в обществените дела. И така, докато политиката губи своя престиж, съдиите са готови да запълнят празнината. Широко разпространената фраза за това е „върховенство на правото“.
Съдиите винаги са създавали право – за да разрешават споровете между страните, те трябва да попълват празнините и да предлагат решения, които не са налични в съществуващите правни източници. Те трябва да са готови да променят вече установените по съдебен път положения, ако те са погрешни, неуместни или остарели. Общото право, което се е развило по естествен път посредством решенията на съдиите, остава основен източник на правото. Съдиите традиционно са правили това в границите на съществуващата рамка от правни принципи, без да пристъпват правомощията на парламента и изпълнителната власт. През последните три десетилетия обаче се наблюдава осезаема промяна в съдийската нагласа. Съдилищата са развили едно по-широко разбиране за върховенство на правото, което в много голяма степен разширява тяхната конституционна роля. Те направиха заявка за по-широки надзорни правомощия върху държавните органи и плавно се приближиха към концепцията за фундаментален закон, който стои над обичайния политически процес. Това неизбежно ги вкара в територията на законодателната и правителствената политика. Ако перифразираме прочутата мисъл за войната на германския теоретик Клаузевиц, правото днес е продължение на политиката с други средства.
Съдилищата функционират въз основа на принцип, невинаги изказан, но винаги присъстващ, който юристите наричат принцип на законността. Може би е по-удачно да бъде наречен принцип на легитимността. Някои неща се считат за изначално нелегитимни – например законодателство с обратно действие или репресивни мерки срещу граждани, препятстване на достъпа до правосъдие, приемането на закони, противоречащи на международното право и т.н. Все пак това не означава, че парламентът не може да приема такива закони. Но тези, които предлагат такива мерки, трябва недвусмислено да заявят намеренията си да постигнат именно това и да понесат последвалата политическа буря. Иначе съществува твърде голям риск неприемливите последици от някое неясно формулирано законодателно предложение да бъдат приети незабелязано от парламента. Принципът на легитимността е много ценен инструмент за установяване на действителната воля на парламента, но той възлага голяма власт в ръцете на съдиите. Съдиите решават кои са нормите, въз основа на които могат да считат определени актове за нелегитимни. Съдиите решават дали законовите формулировки са достатъчно ясни. Това са разтегливи понятия. Обикновено липсва ясен правен принцип, който да им постави отчетливи граници. Отговорът зависи от субективното решение, при което личното мнение на съдията винаги има влияние и често то е решаващо. И все пак утвърждаването от страна на съдиите на правомощие, което дава правна сила на техните мнения и ценности – какво е това, ако не заявка за политическа власт?
Нека дам пример с две скорошни решения на Върховния съд[12]. И двете се отнасят до въпроси, по които съдилищата винаги са били чувствителни – а именно опитите да бъде подкопана тяхната власт. Така се случи, че не бях част от съдебните състави по нито едно от тях.
Първото се отнася до съдебните такси. Трудовите трибунали са създадени със закон, за да осигурят евтин и неформален начин служителите да защитават законовите си права. До 2013 г. достъпът до тях беше безплатен, но тогава правителството въведе високи такси, непосилни за хората с ниски и средни доходи – или поне не и без огромни лишения. Правителството има общото правомощие да налага такси, но през 2017 г. Върховният съд реши, че законът не е формулиран достатъчно ясно, за да позволи въвеждането на толкова високи такси, така че много служители да не могат да защитят правата си пред съда. И макар това решение да бе критикувано, аз смятам, че то е напълно ортодоксално. Четейки закона така, както той е преминал през етапите на приемане в парламента, депутатите не биха могли да допуснат, че правомощието за налагане на такси ще бъде използвано за ограничаване на правата на работниците.
Нека сега погледнем другата крайност. Законът за свободен достъп до информацията дава право на гражданите на достъп до определени категории документи, съхранявани от държавните органи, освен в случаите, когато е налице надделяващ интерес те да не бъдат разкривани. Законът също дава правомощия на съдилищата да разпореждат предоставянето на достъп, но заедно с това дава право на вето на министрите, при условие че могат да защитят решението си пред парламента. С други думи, дава им власт да наложат политическо вместо юридическо решение. В конкретния случай съдебният орган реши, че писмата, изпратени от принца на Уелс до министри, трябва да бъдат разкрити на журналист от в. „Гардиън“. Тогава генералният адвокат издаде уверение въз основа на закона, с което отмени съдебното решение с мотив, че разкриването им не е в обществен интерес. Върховният съд, с мнозинство от пет на два гласа, отмени това решение. Мотивите на мнозинството, независимо как бяха представени, се свеждаха до това, че съдиите не одобряват правомощието, което парламентът на пръв поглед бе предоставил на министрите. Трима от съдиите сметнаха идеята за толкова лоша, че парламентът не би могъл да е имал предвид това, което ясно е заявил. Други двама приеха, че парламентът действително е имал предвид точно това, но генералният адвокат не е имал право да противоречи на съдебния орган. От своя страна аз мисля, че няма причина законът да не предвижда подобна уредба: при такъв един въпрос министърът, който носи отговорност пред парламента, е много по-подходящ съдник за обществения интерес от един съдебен състав. Както посочи един от съдиите с особено мнение, върховенството на правото не означава върховенство на съдилищата, при което те винаги имат последната дума, независимо от това какво пише в закона. Нито едно друго съвременно дело не разкрива по-ясно този експанзивен възглед за върховенство на правото.
Въпросът дали писмата на принца на Уелс е трябвало да бъдат разкрити, сам по себе си не е толкова важен. Но същата техника се използва далеч по-незабележимо по чувствителни въпроси в областта на социалната политика, за които обществеността има много по-безкомпромисни възгледи. Примерите от последния половин век включват образованието, субсидираните цени на публичния транспорт, социалното осигуряване, използването на фондовете за международно развитие, законовите основания за освобождаване от наказателна отговорност при убийство, създаването на обществени анкетни комисии и много други. По въпроси като имиграцията и наказателната политика съдилищата от години налагат собствени ценности, които често са в разрез с по-строгите политики, приети от страна на парламента и редица правителства със силна обществена подкрепа.
Реакцията на повечето хора към подобни решения зависи от това дали са съгласни с крайния резултат. Ние обаче трябва да се вълнуваме от начина, по който се вземат решенията, а не само от техния резултат. Трябва да се запитаме дали съдебният процес е правилният път за помиряване на различните граждански мнения по въпроси, които по своята същност са политически. Мнозина аплодират съдебните решения, които възпират публичната власт. Понякога тези аплодисменти са оправдани. Но решаването на спорни политически въпроси по този начин има своята цена.
Присъща функция на съдилищата е да възпират правителствата, когато те излизат извън рамките на закона или злоупотребяват с правомощията си. Но да позволим на съдиите да заобикалят парламентарното законодателство или да контролират причините, поради които са приети политически решения, за които министрите носят отговорност пред парламента, повдига съвсем различни въпроси. Това дава широка дискреционна власт на група хора, които по конституция не отговарят пред никого за това, което правят. То също подкопава основното предимство на политическия процес – способността му да приобщава разнопосочните интереси и възгледи на гражданите. Истина е, че политиката невинаги изпълнява добре тази функция, но съдиите не биха могли да я осъществят изобщо. Съдебните процеси рядко могат да изгладят различията. Те са игра с нулев резултат. Победителят отнася наградата, а загубилият плаща. Съдебният процес не е консултативен, нито е отворен за участие процес. Той е апел към правото. Правото е рационално, правото е кохерентно. Правото е аналитично консистентно и взискателно. Но в обществените дела тези качества невинаги са добродетели. Непрозрачността, непоследователността и празните приказки може и да не са интелектуално издържани, поради което юристите не ги харесват, но често те са неделима част от компромисите, които трябва да правим като общество, за да живеем в мир.
В следващата лекция бих искал да обсъдя това, което се превърна в основното бойно поле между правото и политиката, а именно международните права на човека. Благодаря ви!
Джонатан Филип Чадуик Съмпшън, Лорд Съмпшън, е роден на 9 декември 1948 г. Той е британски юрист, съдия, историк и изтъкнат публичен интелектуалец. Възпитаник е на „Итън Колидж“ и е завършил история в „Магдалин Колидж“, Оксфорд. Считан за един от най-значимите адвокати на Великобритания от своето поколение, той работи в сферата на търговското и публичното право. Съмпшън е първият юрист в историята, назначен във Върховния съд на Обединеното кралство директно от адвокатската скамейка, без преди това да е заемал постоянна съдебна длъжност. Освен юрист той е високоуважаван историк и автор на петтомната „История на Стогодишната война“.
Превод от английски Симеон Стойчев
––––
[1] Д-р Самюел Джонсън (1709–1784) – поет, писател, критик, лексикограф, философ, занимаващ се с проблемите на етиката и морала. Една от най-влиятелните фигури в литературния и интелектуалния живот на своята епоха. Автор на първия цялостен съвременен Речник на английския език (1755).
[2] Лекции Рийт (Reith Lectures) – лекции под патронажа на BBC, изнасяни всяка година от 1948 г. насам от изтъкнати обществени фигури. През 2019 г. Лорд Съмпшън е поканен в рамките на тази инициатива, като изнася в Бирмингамския университет лекции на тема право и политика. Настоящата лекция е втората от тази серия. По-късно е публикувана като част от книгата на Лорд Съмпшън „Държавата, предадена на съд: Правото и упадъкът на политиката (Trials of the State: Law and the Decline of Politics, 2019).
[3] Големия закон за реформата от 1832 г. (Great Reform Bill, 1832) е законодателен акт, който представлява повратна точка в британския парламентаризъм, като фундаментално променя начина, по който са избирани представителите, и слага край на някои несправедливи и остарели елементи на изборната система.
[4] Томас Атууд (Thomas Attwood, 1783–1856) е британски банкер, икономист и политически реформатор от гр. Бирмингам, известен като основател на Бирмингамския политически съюз (Birmingham Political Union) от 1830 г. и лидер на движението, довело до приемането на Големия закон за реформата от 1832 г.
[5] Записките на федералиста (The Federalist Papers) е сборник от 85 есета, написани в периода 1787–1788 г. в подкрепа на приемането на конституцията на САЩ с фундаментално значение за политическата и юридическата мисъл. Автори са Александър Хамълтън, Джеймс Мадисън и Джон Джей. Първоначално публикувани анонимно с цел да бъдат убедени избирателите на Ню Йорк, те засягат теми като разделение и взаимен контрол на властите, федерализъм и предотвратяване на тираничното управление.
[6] Джеймс Мадисън (1751–1836) е един от бащите основатели на Съединените американски щати, политически мислител и четвърти президент на САЩ (1809–1817). Основен автор на конституцията на САЩ и на Закона за правата.
[7] Едмънд Бърк (1729–1797) е британски политик, политически философ и писател с ирландски произход, считан за основател на модерното консервативно движение. Известен с произведението си Размисли върху Френската революция (1790).
[8] Пълният цитат от Едмънд Бърк от „Реч при обявяването на резултатите пред избирателите на Бристол по повод обявлението на шерифите на избора на един от представителите на града в парламента, четвъртък, 3 ноември 1774 г.“ е следният:„Парламентът не е конгрес от посланици на чужди и враждебни интереси, които интереси всеки от тях трябва да отстоява като агент и адвокат срещу други агенти и адвокати. Парламентът е делиберативно събрание на една нация с един интерес – този на цялото. Където не местните цели, не местните предразсъдъци трябва да надделяват, а общото добруване, произтичащо от общия разум на цялото. Вие наистина избирате представител, но щом го изберете, той не е представител на Бристол, а член на парламента. Ако местният избирател би имал интерес или мнение в явно противоречие с това, което е наистина добро за останалата общност, представителят на същия район трябва да бъде също толкова далеч от всякакви опити да ги приведе в действие, колкото и всеки друг човек.“
[9] Дейвид Хюм (David Hume, 1711–1776) – шотландски философ, историк и есеист, централна фигура на шотландското просвещение.
[10] А. В. Дайси (1835–1922) – изключително влиятелен британски конституционен теоретик и правен учен. Автор на Въведение в изучаването на конституционното право (1885).
[11] Сдружението „Ханзард“ e независима неправителствена организация, основана през 1944 г., чиято цел е да подкрепя парламентарната демокрация, конституционните реформи и политическата ангажираност на гражданите. Тя носи това име, тъй като „Ханзард“ е официалното наименование на стенографските протоколи от дебатите в британския парламент.
[12] Върховния съд на Обединеното кралство, създаден през 2009 г., е приемник на Апелативната комисия на Камарата на лордовете като най-висша съдебна инстанция в страната.
