1.
Когато в хвалебния псалом на вечернята, певецът не престава да се удивлява на всяко нещо в този свят като на чудо, плоскоумецът би могъл да се присмее. Какво чудно има в звездите, или в „това велико и пространно море”, или в тези „малки и големи животни” (Вж. Пс. 103:25)? Та аз – казва той – мога да посоча причината, по която тях ги има, и по която са такива, каквито са. Да, може да се обясни защо те са такива, може да се обясни и защо ги има тъкмо тях. Но и в двата случая е пред-положено това просто „имане”, на което те са причастни и в което именно обяснителят на звездите, морето и животните въобще „обяснява”. Но самото имане – то нито е обяснимо, нито може да се яви като „отговор” на питането. То е абсолютно първо и е удивително.
Удивителното е, че изобщо „има”. Самото имане, самото това, че ето на – е, че изобщо е, е най-из-умителното чудо. То не е проумяемо, защото и умът е за да проумява каквото и да било, а онова, че изобщо „е”, е нещо свръх ума чудно.
Така е – най-очевидното, най-саморазбиращото се, е най-чудно., защото всичко се об-яснява в него, а то само е яснота-не-об-яснима. Защото не е в нищо друго и не е от нищо изобщо, но и не е само от себе си. Псалмопевецът се спира поотделно на всяко нещо и се диви на простото имане в този случай, после в следващия, в следващия… А оттук безспорно се осъзнава предела вътре във всяко обясняване. Вижда се, че всяко об-яснение не изключва удивлението от чудото, на яснотата в последна сметка. Защото всяко об-яснение е вътре в чудото. Но има и още по-дълбоко чудо и то е в това, че има една чудесна неслучайност в това, че чудото на това „е” изобщо, е откровено в мен – че аз съм неговата откровеност и постигнатост. Аз не съм случайно намерен за откровение от битието. Аз съм негов интимен, същностен орган. Битието е и слово, слово-към-мен. Такава е нашата „заедност” с битието и тази „заедност” не се прави от всеки от нас, а се открива. Тази битийна казаност-на-битето-на-мен и моята-казаност-на-битието-със-същество, които образуват събитието битие – са чудо. Защото и тяхната „заедност” в нищо повече не лежи, а напротив – всичко лежи в нея. Тя е първата, тя е най-пред-положената: за да е изобщо и въпрос и отговор, и даденост и ставане, и раждане и смърт, и живот.
2.
Беззвучно зрима внятност. Всяко, всяко от дърветата в тази гора е слово-в-коренено-в-място. Цялата съвършена тишина наоколо е словесна.
Тази словесност се долавя в неосезаемата обтегнатост на всяко разстояние-едно-от-друго, в неизразимата интонация на тревите с папратите, на папратите и тревите със стволовете, на стволовете с небесната шир.
И ето: тази неосезаема обтегнатост на отстоянията между клоните на фона на небето се сгъстява: сгъстява се до въплъщение, въплъщава се – в тънките, стрелични нишки на паяжината… С паяжината, обтегнатостта на първозданото отстояние на нещата проблясва в светлината – внятността на порядъка из-зримостява в паяжината.
Но с това словото не се насища.
Неусетно, необяснимо – тази иззримостена внятност прораства в звук. Паяжината светлина се сгъстява; сгъстява се до жужене… И ето ги: пролетяващите в един първозданен сън в преддверието на будността, чертаещи първично-случайни, съвършено немотивирани криви, зажужали насекоми.
Разстоянията се из-зримостяват в паяжината; паяжината се про-звучава в жуженето.
А словото продължава да се изрича.
Разстоянията, светлината на паяжината, жуженето на насекомите, всички заедно – раз-тварят пра-внятността на творението. А тази пра-внятност – тайнствено и неизразимо се засферява в себе си; засферява се в сърце и се въплъщава… И ето го – над всичко това: птичето чуруликане.
И не е ли ясно, че всичко това – и чуруликането, и жуженето, и полюшващия се опън на паяжината, и неосезаемата обтегнатост между клоните и стеблата, и беззвучната внятност на небето – цялото това от само-себе-си-про-гласяване е едно. То е самата пра-внятност, която сама себе си из-зримостява, зажужава и прогласява, и в същото време се глъби в съвършено, словесно мълчание.
Което е вкорененост в Словото.
3.
Дървото в гората е присъствие.
Целият му столетен живот е в него: съхранен, събран – в гъсто, присъстващо, зримо време.
Дървото е осезаваща се, възлеста в-кореняваща-се-в-самата-себе-си-памет.
Дървото е про-израсло навън чисто вътрешно.
Дървото е цялото си време. То е съвършеното живо-в-себе-си траене.
Застанал пред него ти чувстваш, че това гъсто-стегнато време, постоянно пребиваващо в дървото е живо. То е време-плът; на-самото-себе-си-намотаващо-се, из-зримостило се време.
Дървото е възлест, разклонен в себе си и от самия себе си продължаващ се раз-каз, който се каз-ва във всеки един момент целия едновременно… И все пак е разказ, все пак е дълъг, дълъг, много години разказ, който целият е казан и показан тук. Ти чуваш, осезаваш, зреш този туловищно-присъстващ многогодишен разказ. И се питаш, коя е онази свяст, с която в-нимаваш дървото-глагол-и-памет?
4.
Всяка къща в това село притежава свой особен, задушевен, жив мирис, който се е превърнал в собствената, обонятелна душа на този дом. Мирис говорещ не само на обонянието, но и на паметта; мирис, в който могат да се доловят различни смислови „регистри”…
Селската къща мирише на изгорели пресни дърва и пепел от огнище. И това е обонятелният „регистър” на вечерта, на семейната събраност.
Вечер, събраност и мирис на изгорели дърва и топла пепел са един образ, един ограничен „пласт” от душата на дома.
Селската къща мирише на загоряло масло и чубрица, наслоени по тенджери и тигани. И това е обонятелният „регистър” на вечерта, на всекидневието, на майката в къщи.
Всекидневие, майчино, шетащо присъствие и мирис на загоряло масло и чубрица са един образ, един друг органичен „пласт” от съществото на дома.
Селската къща мирише на треви, на коприва и цветя, и на онова, което се прави от тях – на постни варива. Тя мирише на свежи цепеници. Тя е обвита от едно кротко, вдадено в труда, домашно гомонене, в което от време на време се издигат възклицаващи подвиквания на груба радост.
И „вечерта” – с нейния мирис на изгорели дърва и пепел е кръговата, съборна основа в недрата на домашната душа. „Всекидневието” – с неговия мирис на загоряло масло, чубрица и захласната шетня е майчински обвиващата я пара. Тревното ухание, облъхващо я отвън е своеобразният „епидермис” на съществото, което е този дом.
… И целият този много-образен и много-пластов мирис, цялата тази обонятелна душа на къщата, про-говаря из себе си своя гомон и вик.
