
Двуезичният поетически сборник „Възхвала на тъмнината“ е поредната книга на големия аржентински творец, която излиза в издателство „Колибри“. Преводът от испански е на поетесата и преводачка Рада Панчовска, която е и съставителка на изданието. Водещ редактор на поредицата е Кирил Кадийски, а художественото оформление дължим на Капка Кънева.
„Възхвала на тъмнината“ е последен поклон пред творчеството на Хорхе Луис Борхес за Рада Панчовска, която ни напусна през април 2022 г. Тя беше посветила немалка част от живота си на превода на испаноезична поезия. Тази лична преводаческа антология включва близо седемдесет стихотворения, подбрани от десет сборника на твореца.
Ето какво пише самият той в Поетическа антология (1923–1977): „Аз бих желал този том да бъде четен sub quadam specie æternitatis, по един хедонистичен начин, неповлиян от теории, които не изповядвам, нито от факти от моята биография. Съставих го хедонистично; събрах само онова, което ми допада или което ми е допадало в момента, когато съм го избрал. Плиний Млади, в книга трета от своите „Писма“, пише, че нито една книга не е толкова лоша, че да не съдържа нещо добро. Това съждение, което Сервантес е прочел, потвърждава моето подозрение, че красотата е нещо често срещано. За същото намеква непълният опис, наречен „Друга поема за даровете“. Би било твърде странно, ако тази антология, която обхваща повече от половин век, не включва страница или ред, достоен за внимание или да бъде запомнен.“
Хорхе Луис Борхес е писател, есеист, поет и преводач, ненадминат майстор на кратка проза. Смятан е за един от най-величавите творци на XX век и родоначалник на магическия реализъм в латиноамериканската литература. Неговите есета и поетически лабиринти съчетават фикция, философия и история, въвеждат читателя в неразгадаеми сънища и безсъници, запознават го с въображаеми енциклопедии и онтологични изследвания, преобръщат всички представи за възможностите на езика.
„Възхвала на тъмнината“, Хорхе Луис Борхес, превод от испански Рада Панчовска, художествено оформление Капка Кънева, издателство „Колибри“, 2022 г.
Из Възхвала на тъмнината (1969)
Лабиринтът
И Зевс не ще разнищи каменните мрежи,
които ме обграждат. Сам не помня вече
кой друг съм бил; аз следвам пътя безсърдечен
и ненавиждан сред стените неизбежни,
по който своята съдба намирам. Прави,
галериите в тайни кръгове се вият
на края на годините. И парапети сиви,
в които дните правят пукнатини.
В бледнеещия прах разчетох вече
следи, които плашат. Вятърът донася
в надвисналата вечер рев ужасен
или на рев отчайващ ехото далечно.
Аз знам, че в мрака има Друг, чиято
съдба е пустошите да мори с досада,
които сплитат и разплитат този Хадес,
кръвта ми жажда и смъртта пресмята.
И двамата се търсим. Но дано да може
край на очакването този ден да сложи.
El laberinto
Zeus no podría desatar las redes
de piedra que me cercan. He olvidado
los hombres que antes fui; sigo el odiado
camino de monótonas paredes
que es mi destino. Rectas galerías
que se curvan en círculos secretos
al cabo de los años. Parapetos
que ha agrietado la usura de los días.
En el pálido polvo he descifrado
rastros que temo. El aire me ha traído
en las cóncavas tardes un bramido
o el eco de un bramido desolado.
Sé que en la sombra hay Otro, cuya suerte
es fatigar las largas soledades
que tejen y destejen este Hades
y ansiar mi sangre y devorar mi muerte.
Nos buscamos los dos. Ojalá fuera
éste el último día de la espera.
Вещите
Монетите, бастунът, ключовете, плаха
ключалката, бележките позакъснели,
тях малкото ми дни не ще да са разчели,
които ми остават, картите и шахът,
и страниците, с виолетка морава
в тях вехнеща, знак паметен от вечер,
незабравима явно, вече тънеща в забрава,
и западното огледало с отсвет далечен,
на зазоряване привидно. Колко вещи,
пили, греди, атласи, чаши, скоби
ни служат като мълчаливи роби
и слепи, предано стаили нещо!
Отвъд забравата за нас пребъдват вечно;
не ще узнаят, че сме си отишли вече.
Las cosas
El bastón, las monedas, el llavero,
la dócil cerradura, las tardías
notas que no leerán los pocos días
que me quedan, los naipes y el tablero,
un libro y en sus páginas la ajada
violeta, monumento de una tarde
sin duda inolvidable y ya olvidada,
el rojo espejo occidental en que arde
una ilusoria aurora. Cuántas cosas,
limas, umbrales, atlas, copas, clavos,
nos sirven como tácitos esclavos,
ciegas y extrañamente sigilosas!
Durarán más allá de nuestro olvido;
no sabrán nunca que nos hemos ido.
Юни 1968
Във вечерта златиста
или в отмора, чийто символ
ще може да е вечерта златиста,
един човек подрежда книгите
върху лавиците, които ги очакват,
и чувства пергамента, кожата, плата
и задоволството, което дават
предвкусването на една привичка
и въдворяването на порядък.
Тъй Стивънсън и другият шотландец, Андрю Ланг,
ще си възобновят тук по магичен начин
спокойната дискусия, която са прекъснали
морята и смъртта,
а на Алфонсо Рейес няма да му бъде неприятно, явно,
такава близост до Вергилий.
(Подреждането на библиотеки е да упражняваш
по мълчалив и скромен начин
изкуството на критиката.)
Слепецът
съзнава, че не може повече да разгадава
внушителните томове, които притежава,
и те не ще помогнат да напише книгата,
която ще го оправдае пред останалите,
но вечерта, която е златиста може би,
усмихва се на любопитната съдба
и чувства онова своеобразно щастие
на старите обичани неща.
Junio, 1968
En la tarde de oro
o en una serenidad cuyo símbolo
podría ser la tarde de oro,
el hombre dispone los libros
en los anaqueles que aguardan
y siente el pergamino, el cuero, la tela
y el agrado que dan
la previsión de un hábito
y el establecimiento de un orden.
Stevenson y el otro escocés, Andrew Lang,
reanudarán aquí, de manera mágica,
la lenta discusión que interrumpieron
los mares y la muerte
y a Reyes no le desagradará ciertamente
la cercanía de Virgilio.
(Ordenar bibliotecas es ejercer,
de un modo silencioso y modesto,
el arte de la crítica.)
El hombre que está ciego,
sabe que ya no podrá descifrar
los hermosos volúmenes que maneja
y que no le ayudarán a escribir
el libro que lo justificará ante los otros,
pero la tarde que es acaso de oro
sonríe ante el curioso destino
y siente esa felicidad peculiar
de las viejas cosas queridas.
Призоваване на Джойс
Пръснати в разпръснатите столици,
многобройни и самотни,
си играехме да бъдем първия Адам,
който дал е име на нещата.
На нощта по ширнатите склонове,
погранични на зората,
търсихме (все още си го спомням) думите
за луната, за смъртта, за утринта
и за другите привични на човек неща.
Бяхме и имажинизма, и кубизма,
тайни сбирки, секти, пред които,
лековерни, университетите благоговеят.
И намерихме, че може и без пунктуация,
и без главни букви,
строфите във формата на гълъб
на александрийските библиотекари.
Пепел е трудът на нашите ръце
и изгарящ огън вярата ни.
Междувременно ти изковаваше
в градовете на изгнанието,
в онова изгнание, което беше
твоят ненавиждан и избиран инструмент,
трайното оръжие на своето изкуство,
сътворяваше мъчителните свои лабиринти,
крайно малки и безкрайни,
възхитително скъпернически,
по-населени и от историята.
Щяхме да умрем, неразличили
хищника двулик или пък розата,
те са центърът на твойта плетеница,
ала паметта си има свои талисмани,
отгласите свои от Вергилий,
и така по пътищата на нощта пребъдват вечно
твоите великолепни преизподни,
толкова метафори и ритми твои,
златото на сянката ти.
Важно ли е малодушието ни, щом има на земята
и едничък доблестен човек,
важна ли е горестта, щом имаше във времето
някой, който се призна щастлив,
важно ли е и изгубеното мое поколение,
онова неясно огледало,
щом го оправдават книгите ти.
Аз съм другите. Онези всички съм,
които е откупила неотстъпчивата ти твърдост.
Тези съм, които не познаваш и спасяваш.