Тим Бъртън е бил категоричен, че ще поднови приключението „Бийтълджус“ (1988) само ако Майкъл Кийтън отново поеме едноименната роля. И тримата се завърнаха. При това, благодарение на спецификата на образа, Кийтън се превърна в актьор, чието лице чудотворно (и сюжетно логично) не е остаряло нито с ден за изминалите 36 години. Лишен от преимуществото на първооткривателствата от 80-те, „Бийтълджус Бийтълджус“ все пак си остава забавен, подобаващо свиреп, незасегнат от политкоректната „еволюция“ и по бъртъновски хаплив филм, който би доставил удоволствие на изкушените в жанра, дори и да не познават оригинала.

В известен смисъл на ниво сценарий продължението е доста по-изобретателно (като сок от бръмбари на квадрат). Поради претекста, че семейство Мейтланд не може да напуска дома си, действието през 1988 г. беше съсредоточено предимно в „къщата на духовете“ и малко в „отвъдното“, като конфликтът „горе“ се разрази между домакините и натрапниците Дийц с посредник Лидия, а „долу“ се открояваше Бийтълджус. Сега сюжетните линии са се умножили. Делия Дийц скърби за съпруга си. Лидия иска да се сближи с дъщеря си Астрид. „Реконструираната“ Делорес (Моника Белучи е вдъхновяващ злодей) търси отмъщение. Уолф Джаксън иска да бъде детектив. Рори ухажва Лидия, а Астрид се влюбва в странно момче на дърво. Колкото до Бийтълджус, е, той си е все същият „пакостник“, но има подчинени…

Когато снима първия филм, Тим Бъртън е едва на крачка след пълнометражния си дебют („Голямото приключение на Пий-Уий“, 1985), но „Бийтълджус“ поставя основите на разпознаваемата му стилистика във всички по-важни аспекти на творческите му интереси.

Стряскащите фантазии от бъдещите му мрачни, готически спектакли, гротесковият колорит и колекцията от странни създания тип чудовището на д-р Франкенщайн надничат още от късометражните му истории, но застават окончателно „по местата си“ с тази непоследователна трансформация на правилата на класическата вълшебна приказка. С единия крак в приказното, а с другия – в кошмара, „естетът на мрака“ дръзко съчетава трикове от хорър киното, окултни намеци, визуални деформации, паралелно съществуване не на две, а на три реалности, много черен хумор и пародиране на различни приказни мотиви. Насред обичайната обстановка от мрак, самота и дебнеща смърт Тим Бъртън истински се забавлява с елементи от мюзикъла, фарса и естетиката на кича.

Така че основите са положени миналия век и продължението би трябвало само да се съобрази с тях, ако иска да се възползва от легендарния статут. Не е изненада (но пък е много освежаващо преживяване), че стилът на ефектите не се е променил (въпреки многократно по-високия бюджет на „Бийтълджус Бийтълджус“), и това допринася за приемствеността. В същото време Бъртън, аниматор по призвание, на драго сърце мултиплицира ексцентричните си визуални идеи, достигащи до подобаващи „ексцесии“ с дребноглавия Боб и неговите събратя, с „работните“ методи на Делорес и особено с обновения образ на Чарлс Дийц. Ако в едно продължение не открием даден актьор (особено след дълъг период от време), ще предположим, че той физически не е в състояние да се върне към ролята или е в конфликт с екипа. Ако го видим анимиран, ще решим, че краткосрочното му присъствие е било неизбежно за развитието на интригата (или че се намираме във филм на Тим Бъртън). Но ако след това се завърне във „физическо тяло“ с много специфична трансформация – то това без съмнение отразява мнението на американския режисьор за съответния човек и неговата житейска ситуация. За справка: през 2003 г. името на Джефри Джоунс (т.е. татко Дийц) се оказва замесено в скандал за детска порнография и към днешна дата той е „регистриран сексуален престъпник“.

От своя страна, Битйлджус е все същият мърляв и злобен размирник във великолепното присъствие на Майкъл Кийтън – след като заглавието удвоява името му, неговата роля в интригата е заслужено увеличена (дано само не изчезне, ако се стигне до потретване!). По-голяма изненада е убедителното порастване на Лидия, в изпълнението на Уинона Райдър, която не сме срещали в съществени превъплъщения от началото на ХХI век. С паралела между Лидия преди и Астрид сега, Бъртън нахлува отвъд пределите на зрелището, в семейната психология, засягайки много интересна тема за бунта на детето (в частност дъщеря), което може и да не е наясно какво иска да постигне в живота, но знае, че не иска да е като родителите си…

Подобно на „занаятчийски“ изпипания оригинал от „старата школа“, „Бийтълджус Бийтълджус“ също е изпълнен с дискретния чар на разнообразни кино, литературни и общокултурни цитати. От „Дюн“ и film noir до експресионизма, операта и телевизионната естетика, зрителят се оказва въвлечен в иронично-носталгично пътуване, сред кодовете на хоръра (плюс малко Стивън Кинг и Хичкок тук-там), обичайни и необичайни представи за живота след смъртта. А почитателите на бароковата вселена на Тим Бъртън получават нова възможност да се насладят на нейната възхитителна „безобразност“.