След години на криза изследванията на общественото мнение из цяла Европа прогнозират стремителен възход на евроскептичните партии. Колко сериозна е тази заплахата в България – вижте гледните точки на Димитър Бечев, Меглена Кунева, Зорница Стоилова и Даниел Смилов.
След години на икономическа и политическа криза изследванията на общественото мнение из цяла Европа прогнозират стремителен възход на евроскептичните партии на изборите за Европейски парламент през май 2014. Очаква се тези партии да отбележат сериозен успех в три от големите страни-членки: Франция, Италия и Великобритания, да заемат водеща позиция в Гърция, Чехия и Холандия и да засилят влиянието си в Дания, Австрия, Литва, Унгария и Финландия. Това показват данните в новия доклад на Европейския съвет за външна политика (ЕСВП), представен в София броени дни преди евроизборите на 25 май. През 2007 г. проучване на Евробарометър сочи, че 52% от европейските граждани гледат позитивно на ЕС. Днес само 31% споделят такова мнение. От 15% през 2007 г. процентът на тези с негативно отношение е нараснал на 28%. Евробарометър показва и спад на доверието в ЕС до 31%, при недоверие от 58%.
Евроскептицизмът набира сила и в България, тъй като популистки партии и обществени фигури все по-често атакуват проевропейския консенсус в страната и поставят под въпрос смисъла и ползите от членството в ЕС. Новият доклад на ЕСВП – „Как да отговорим на надигащия се евроскептицизъм“ – изследва корените и динамиката на евроскептицизма като политическо явление и дава рамка за дебат върху българския случай. Той бе представен на кръгла маса „Колко сериозна е заплахата от евроскептицизма в България“, участие в която взеха Димитър Бечев (директор на софийското бюро на ЕСВП), Меглена Кунева (водач на листата на Реформаторския блок в предстоящите евроизбори), Зорница Стоилова (вестник „Капитал“) и Даниел Смилов (Център за либерални стратегии).
Димитър Бечев: Евроскептицизмът обхваща все повече страни
В навечерието на европейските избори сме изправени пред сериозна криза на доверието. Това е доказано от редица изследвания на общественото мнение. В сравнение с годините преди еврокризата днес образът на ЕС е драстично накърнен. Ако през 2007 г. 58% от европейците са имали положително отношение към ЕС, сега процентът е твърде нисък – нивото на доверие е 31%. Най-фрапиращото е, че този феномен вече не е ограничен само в някои страни-членки. Мнозина биха запитали какво е новото – винаги е имало евроскептици. Новото е, че в много страни-членки, в които преди кризата е имало проевропейски консенсус, днес той се руши. Евроскептицизмът не е характерен само за богатата част на Европа, само за Северозапада, напротив, той обхваща все повече и повече страни-членки. Прави впечатление случващото се в Южна Европа – страни като Испания и Гърция, в които е имало проевропейски консенсус, в момента бележат много ниски нива на доверие. Тоест евроскептицизмът вече е паневропейско явление.
Това означава, че в бъдещия Европарламент ще бъдат представени голяма палитра партии и политически сили, които поставят под въпрос ЕС. Ние ги разделяме на четири групи. На първо място това е крайната десница в Европа, която от своя страна се дели на две подгрупи. В едната подгрупа влизат крайнодесни партии в Западна Европа като Националния фронт на Франция, който отбеляза много сериозен успех на местните избори, холандската Партия на свободата и Партията на свободата в Австрия. Тези партии лека-полека се опитват да изчистят негативния си имидж и да представят себе си като партии от мейнстрийма. От друга страна тук влизат партии, които са част от радикалната десница в нашия регион – „Атака“, „Златна зора“ в съседна Гърция, също така Йобик в Унгария. Но това не изчерпва групата на евроскептиците. Има и една втора група, която включва партии, които са десни по ориентация, но нямат радикални послания, нито са обременени с крайната профашистка десница от минали десетилетия, те обаче настояват за репатриране на национални правомощия обратно в страните-членки, тоест за по-малко власт на Брюксел и повече правомощия обратно в националните столици. Типичен представител в тази група са Партията за независимост на Великобритания (ЮКИП) – както знаете, нейният лидер Найджъл Фараж стана медийна звезда в България, – Алтернатива за Германия, финландската партия „Истински финландци“.
На трето място са партиите от Европейската група на консерваторите и реформистите, които са близки до Европейската народна партия (ЕНП), но се отделиха от нея именно заради своя скептицизъм спрямо ЕС. Там водеща роля имат британските консерватори, а също полската партия „Право и справедливост“, която най-вероятно ще е победител в Полша според проучванията на общественото мнение.
Четвъртата група включва крайнолеви партии. Типичен представител тук е „Сириза“ в съседна Гърция. Принципно тези партии не се противопоставят на ЕС, но имат сериозен проблем с мерките по решаване на финансовата криза в съюза, за тях е неприемлив постигнатият консенсус по този въпрос. Тоест в ЕП те също биха предприели радикални мерки по отношение на основни фундаментални политики и достижения на ЕС.
По наши изчисления всички тези партии могат да формират група от около 200 души. Ако ги разгледаме като един блок, те ще имат доста голяма относителна тежест веднага след основните две партии – Партията на европейските социалисти (ПЕС) и ЕНП, която има мнозинство в сегашния парламент и най-вероятно ще има най-голямата група и в следващия. Това означава, че те ще могат да блокират много важни решения. Какво следва от това, че евроскептиците ще извоюват такъв голям успех? По силата на Лисабонския договор ЕП получи много правомощия, оставяме настрана неговата решаваща роля в законодателството, но той има вече правото да блокира излъчването на Комисия. В най-лошия случай евроскептиците могат да сложат спирачка на този процес и да създадат много сериозен проблем. По-сериозният проблем е, че големият дял на евроскептични партии ще измести дебата в ЕП от въпросите за това какво трябва да прави Европа към въпроса дали въобще трябва да има Европа.
Недоверието е свързано и с намаляващо гласуване на евроизборите. Процентите са все по-ниски, което дава предимство на партии, които могат да мобилизират своя електорат, а това много често са евроскептиците. Именно те биха върнали дебата към фундаменталния въпрос имаме ли нужда въобще от евроинституции, имаме ли нужда въобще от ЕС. Това допълнително ще делегитимира институциите на ЕС, които и без това страдат от сериозна липса на доверие. Парадоксът е, че колкото повече правомощия даваме на представителното тяло на ЕС, толкова по-малко то бива припознавано от самите европейски граждани. Твърде голяма е опасността в бъдещия ЕП тази криза да се задълбочи и по линия на надигащия се евроскептицизъм.
Накрая авторите на този доклад дават няколко препоръки какво може да се направи. Те призовават основните партии, главно ПЕС, ЕНП и групата на либералите АЛДЕ, да идеологизират своите позиции, за да има ясни решения за европейските проблеми, като създават политическо съревнование, което има свойството да внася разделение в самия блок на евроскептиците. Както казах, там има някои сериозни разделения – например, крайната левица има проблем с мерките за рестрикции в бюджетната сфера, но от друга страна има много по-отворено отношение към политиката на миграция. Това е една разделителна линия вътре в бъдещия евроскептичен вот.
Разбира се, тази дискусия не може да върви само в Брюксел. Трябва да има ясно идеологическо разграничение на национално ниво, защото в крайна сметка евроскептиците черпят сила именно там, тъй като твърде често консенсусът на ниво политически елит създава пропаст между политическите представители и гражданите, което пък дава възможност за появата на политически актьори и послания, които търсят да запълнят тази ниша.
Що се отнася до България – тук дълги години имахме проевропейски консенсус. Виждаме, че все по-често в публичното пространство отекват критики към ЕС, който е обвиняван за много от несгодите в България. Дълги години гражданите, политическите актьори, ако щете дори популистите имаха за основна мишена нашите вътрешни институции, а Брюксел беше отговор. Въпросът е дали сега този консенсус се руши и недоверието, което е фундаментален проблем в българския обществен и политически живот, се пренася и към Брюксел. Тоест Брюксел вече не е политическата пръчка, която би могла да реши българските проблеми, а става част от заговора на елитите срещу обществото, което, разбира се, дава храна за популистки реакции от крайното ляво до крайното дясно.
Димитър Бечев e директор на българския клон на Европейския съвет за външна политика, специалист по разширяване и политика на добросъседство на ЕС, както и по политиката на Балканите.
Меглена Кунева: Българският евроскептицизъм съществува по системата копи-пейст
Нека започна с това, че аз вярвам в ЕС. В началото беше много хубаво, защото ние знаехме, че имаме подкрепата на почти всички българи. Причините – нека ги припомня – демокрация и справедливост, защото всяка политическа борба е в последна сметка борба за справедливост. Можем да сравняваме как се е развивала България през последните 50-60 години и как се е развивал ЕС през последните 50-60 години. Защото ни беше ясно, че не може всяка власт в България да има еднакъв произход – един и същ произход на икономическата, политическата и медийната власт. Ние не искахме това и знаехме, че през Европа можем да го преодолеем. Днес обаче, ако се вгледаме в нашето общество, ще видим, че точно тези неща се случват и се случват отново – един и същ произход на икономическа, политическа и медийна власт. Това не е плурализъм. Смятам, че положително настроените към Европа хора в България трябва да добият увереност, че можем да се справим, защото едно от нашите оръдия е Европа.
Българският евроскептицизъм е зароден по-скоро отвън, отколкото отвътре. Той е изкуствен, съществува по системата копи-пейст. Вече имаме нови евроскептични партии, но когато слушам старата партия „Атака“, виждам, че това са директно пренесени, буквално копи-пейст послания отвън – за националната държава, например. Смятам, че по-старите евроскептици просто пренасят някои любими изречения, отколкото да измислят оттук, от България, нови. И затова те не са полезни, не са полезни, защото не могат да предизвикат някакво съмнение, което да постави въпроси, тоест те не са онази по-мека форма на евроскептицизъм, която те кара да се конкурираш, да се бориш и да измисляш по-доброто.
Освен това евроскептичните партии в България са открито в подкрепа на Путин. За мен това е стряскащо – няма такива евроскептични партии в Европа. Не можеш да откриваш предизборната си кампания в руската Дума. Това е нашият специален принос към евроскептицизма. Това, което се случва с появата на „България без цензура“, дори не е евроскептицизъм в собствения смисъл на думата. Това е случайно стреляне навсякъде, до голяма степен това е антиелит – антиелит обаче, който е всъщност изключително добре финансиран. Тоест непрекъснато имаме някакъв усилен опит да се правиш точно на това, което не си. Тази партия няма нищо общо с връзката и защитата на интересите на хора, които се борят трудно с битието си. Ни най-малко няма такава връзка. Това са партии-използвачи. За съжаление в българския контекст партиите, които са евроскептици, не са нищо друго освен партии-използвачи. Няма мисъл, има копиране на текстове, пълна несвързаност с българската действителност. Имала съм директни разговори с европейски евроскептици, последният с лидера на ЮКИП – поне можеш да разбереш срещу какво се бориш, поне можеш да отличиш аргументите и да дадеш твоите аргументи.
Въпросът е дали е опасно, че се сближават десните и леви мейнстрийм партии, за да се борят срещу евроскептицизма. Опасно ли е това, че те вече нямат достатъчно различия, за да не допуснат именно в тази пукнатина да влязат евроскептичните партии. Ние имаме такива примери – колко дълги години това се случва в Австрия и то в името на това да се предпази страната от крайни течения. Аз съм убедена в ЕС и смятам, че евроскептиците сами не си вярват. Просто не мога да разбера как е възможно да смятат, че в глобалния свят Великобритания ще може да се справи по-добре сама, отколкото вътре в ЕС.
Това, което виждаме през институциите, е, че се дава все повече и повече сила на парламента. Големият проблем е дали парламентът ще успее да усвои тази сила. Смятам, че без новите технологии това не може да стане. Ние гласуваме по стар начин, участваме в обществения живот по стар начин, взимаме решенията по стар начин. Това няма как да продължава още дълго. Политиката днес е много повече tailor made, отколкото когато и да било, и много повече индивидът има основно значение. Все още обаче няма отговор от страна на политическата конструкция на обществото. И тук искам да направя една малка поправка – според последния Евробарометър качваме с три процента доверието в ЕС, което е все пак една малка добра новина. И ще повторя Жан-Клод Юнкер, който казва: „Не можеш в понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота да ругаеш ЕС и в неделя да помолиш хората да гласуват убедено за него“. Тъй че отново местната политика, националната политика е много голяма част от уравнението дали вярваме в европейските институции. В България обаче, както и в много други държави, все пак се вярва повече на ЕП, отколкото на националния парламент, и според мен тук е коренът на проблема.
Меглена Кунева е председател на партия „Движение България на гражданите“ и водач на листата на Реформаторския блок в предстоящите евроизбори.
Зорница Стоилова: Антиевропейското говорене се намеси много удобно в дебата и измести истинските проблеми
Тези антиевропейски настроения изведнъж минаха от периферията, където бяха досега, в центъра и някак иззеха целия дебат. Затова решихме да проверим доколко те се основават на някакви реални обществени нагласи и кои са въобще партиите, които експлоатират това говорене.
Любопитно за българските евроскептици е, че те настояват за повече Европа, когато става дума за финансиране и за средства, които България получава, но за по-малко Европа, когато става дума за правила и за реформи. Българският евроскептицизъм е различен от евроскептицизма в другите държави с това, че дори не адресира проблемите на общото живеене на страните-членки, той по-скоро е много провинциален, много повърхностен. Той почива на някакъв митологичен образ на ЕС, който медиите и политиците създадоха през последните седем години, и съвсем естествено катастрофира, защото не почива на реалния живот. Този митологичен образ не разбира ЕС като система от правила, в която държавите преследват общи интереси и цели и се опитват да постигнат заедно по-добри резултати, той го разглежда като някаква нова сфера на зависимост, в която малка и бедна България е попаднала и в която сме само, за да ни дават. Не възпримаме промяната като лична отговорност, а като нещо, което трябва да ни носи само ползи.
ЕС трябва да се намесва всеки път, за да въдворява ред в политическия ни живот, трябва да ни отърве от корупцията, трябва да повиши доходите ни с магическа пръчка – това са основните аргументи на евроскептиците в България. А проблемът не е там, проблемът е тук, проблемът винаги е бил заровен тук и е много жалко, че се експлоатира по този начин натрупаното разочарование на хората от това, че не живеят по-добре. Тоест популистките партии се намесват там, където традиционните партии са се провалили да обяснят. Затова основните им тези са тъкмо, че Европа не ни дава достатъчно или че Европа ни принуждава да приемаме някакви ценности, които не са традиционните ценности. Това са основните тези на „България без цензура“, на „Атака“, на определени кръгове в БСП, които възродиха риториката от Студената война. Това, което ни притеснява най-много в антиевропейското говорене, е, че то се намеси много удобно в дебата и измести истинските, сериозните, важните проблеми и освен това легитимира едно много арогантно политическо поведение, което отказва да се съобразява с правила и партньори. Истински опасното е, че можем да позволим на това говорене да се превърне в норма, защото то в крайна сметка представлява до голяма степен и съпротива срещу реформите. И най-страшното е, че това се представя като културна невъзможност на България да се справи с изискванията. Тоест най-опасното е отказът да се борим да се интегрираме.
Зорница Стоилова е журналист във в. „Капитал“. Автор на поредица от статии за евроскептицизма и евромитовете.
Даниел Смилов: Евроскептиците получават шанс за обединение
Според „Алфа Рисърч“ по-голямата част от българите все пак избират ЕС. Но има една тревожна група, едно доста сериозно малцинство от около 20%, което казва, че всъщност би избрало Евразийския съюз.
Бих искал да изброя три дългосрочни структурни фактора, които водят до засилване на евроскептицизма в България. Тези фактори са европейски и са валидни и за другите държави, ние не сме в уникална позиция. Ще се спра и на три контекстуални фактора, които са по-скоро важни за нас. Евроскептичните партии са интересни с това, че се адаптират към конкретна политическа среда и изпълняват различни функции в различните политически модели, така че чрез тези краткосрочни фактори ще се опитам да обясня каква роля играят евроскептичните партии в нашата политическа система.
В целия ЕС има нарастване на евроскептицизма и новото е, че вече и в ключови държави евроскептични партии се състезават за първото място. Това все пак трябва да отбележим като новост. Досега в една или друга степен тези партии бяха маргинализирани и не бяха в състояние да се противопоставят на основните политически партии. Сега има промяна. Второто, което трябва да отбележим е, че евроскептиците като че ли получават шанс за обединение. През 2007 г. те се опитаха да се обединят във формация, но какво може да обедини български и румънски националисти – обединява ги, например, Добруджа, но едните искат едно, а другите точно обратното. Така че те нямат някаква съдържателна платформа, на която да стъпят. Ако обаче всички те предвидят ЕС като проблем и застанат заедно зад идеята за неговото разграждане или обезсилване, това вече би било съвсем друга политическа ситуация. Един от интересните въпроси след тези евроизбори ще е точно този – дали това ще се окаже възможно. Аз все пак се надявам, че вътре в този блок има доста разминавания и няма да може да се получи солидно обединение.
Следващият структурен проблем, който е от голямо значение и има ефект върху българския политически живот, е фактът, че в проевропейските сили също има голям разнобой. Те са разделени по две линии. От една страна, разбира се, ляво и дясно, което е най-видимата линия. Едните са за мерки, свързани със строги икономии, които трябва да кажем, че проработиха и изкараха ЕС поне технически от икономическата криза, а другите виждат проблем в това, без да имат някакъв работещ алтернативен модел. Това е повърхностно разминаване, защото когато започна обсъждането на конкретни идеи, се оказа, че лидерите на двата блока имат доста близки позиции. Това може да е проблем, защото основното политическо различие може да се окаже привидно. Именно поради тази причина много хора са разочаровани от тези основни партии и казват: „Основната разлика между вас, тази зад която уж заставате, не съществува“. А това води до популизъм.
Другата линия на разделение между тези проевропейски сили е, че те са проевропейски по два различни начина – има такива, които са проевропейски федералисти и са за по-засилена интеграция, за преминаване към политически съюз, и други, които са проевропейски, но предпочитат запазване на статуквото. Дотук това беше основният политически въпрос по отношение на ЕС – дали да запазим статуквото или да вървим към по-голяма интеграция. С възхода на евроскептицизма възникна друг ключов проблем – дали изобщо да запазим ЕС или да преминем към разграждане, репатриация и т.н. Това внася допълнителен смут в лагера на проевропейските сили, защото те не могат да се договорят нито за едното, нито за другото и се оказват изправени пред много силен враг, който отрича бъдещето на ЕС.
Третият структурен елемент е, че традиционният аргумент в полза на европейската интеграция – неофункционализмът– като че ли е изправен пред изпитание. Бащите на ЕС са били неофункционалисти по идеология, те са смятали, че ще правим малки стъпки по посока на икономическа интеграция, че ще има едно непрекъснато постъпателно движение на засилване на икономическите връзки и това автоматично ще доведе до политическа интеграция. Стъпка по стъпка, бавно, но посоката е ясна – политическа интеграция. Сега този неофункционалистки аргумент е поставен на голямо изпитание. Оказва се, че макар да се правят непрекъснато стъпки по посока на икономическа интеграция, дори и в отговорите на финансовата криза през 2008-2012 г., вместо засилване на проевропейските настроения, засилване на лоялността към европейските институции, имаме обратна тенденция – спад на доверието и засилване на евроскептичния вот.
Това са дълготрайните фактори, това е общият фон в ЕС и ние като член на съюза няма как да не го усещаме, няма как този фон да не влияе върху българския политически процес. Освен тези фактори, които допринасят за създаване на среда за възникване на евроскептични партии, имаме, разбира се, и специфично наши български контекстуални фактори. Първият е, че до голяма степен евроскептичните партии, които възникват у нас, са корпоративни проекти. Това са проекти, които определени групи със сериозен финансов и медиен ресурс използват, за да се вклинят в политическата система. Поради избирателната система или поради конституционния модел на управление, ние имаме обикновено две големи партии, но е много важно кои ще бъдат балансьорите и корпоративните групи избират точно такива малки балансьори, за да упражняват контрол при съставянето на правителства. По този начин евроскептицизмът, който така или иначе съществува и витае във въздуха на Европа, у нас бива инструментализиран много бързо от такъв тип играчи, които искат да се вклинят в политическата система. Идеалният вариант е с възможно най-малко инвестиция да бъде постигнат най-голям контрол, тоест от тази малка партия да зависи управляващото мнозинство. Сега също сме в подобна ситуация и една такава партия държи ключа към управляващото мнозинство. Нещо повече, на терена тичат алтернативни проекти, които по същата логика се опитват да влязат в следващ парламент, за да играят подобна роля.
Вторият контекстуален фактор, който е важен за българския политически живот, е, разбира се, украинската криза. Тя може да има и по-дългосрочни измерения, но имаше елемент на изненада при възникването й. Украинската криза внесе много интересни разделения вътре в българския политически живот. Част от националистите директно се заявиха като русофили, заемайки ясни позиции в подкрепа не само на Русия, но и на режима на Путин. Това не е чак толкова изолиран процес в ЕС. Много текстове се изписаха за това, че дори крайнодесни формации започват да развиват някаква симпатия към Путиновия режим и най-вече към това, което прави той в Украйна. Линията на симпатия тук следва националистическата логика, чрез която действа Путин – тази суверенистка и националистическа външна политика, която провежда той. Много хора, които споделят такъв тип радикалнодясна или националистическа идеология, също биха подкрепили подобна политика. Така че тези симпатии не са чак толкова изолиран феномен, но при нас наистина се стигна до доста впечатляващи крайности.
Какво е тревожното тук – тревожното е, че основните политически партии не успяха да отговорят правилно на това, което се случва. Те не успяха да отговорят правилно поради един трети контекстуален фактор – сегашното управляващо мнозинство зависи по много драматичен начин от политическа партия „Атака“ и партия като БСП явно не може или не иска да си позволи открито да критикува определени позиции, които „Атака“ заема. Това се оказа доста опасно в две ситуация. Едната ситуация бе по време на кризата със сирийските бежанци, когато имаше много ясно надигане на крайнодесни политически субекти, имаше много митинги, които провокираха в някаква степен насилие, имаше отряди и т.н. Тогава основните български политически партии не успяха да реагират адекватно на надигането на тази вълна точно поради факта на зависимост, макар че управляващите от БСП би трябвало да са основната преграда пред надигащ се популизъм от този тип. Нещо подобно стана и по време на украинската криза – пак заради тази контекстуална зависимост, но вече може би и поради традиционните русофилски настроения сред българското общество, БСП избра да не се противопоставя на инструментализацията на този проблем за вътрешнополитически цели.
Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Той е програмен директор на Центъра за либерални стратегии, гост-преподавател в Централно европейския университет в Будапеща и преподавател по теория на политиката в катедра “Политология” на СУ “Св. Кл. Охридски”.
