0
2053

Вълча глутница по руски

Александър Бушков

Александър Бушков, „Вълчата глутница“, изд. „Персей”, превод от руски Мариян Петров, 2019 г.

Като че ли мина много време, откак четох „Съкровищата на Валкирия” (в пет тома) от Сергей Алексеев, излезли на български през 2009 г., Лев Гумильов, Анна Даниловна, руската Агата Кристи, и др., издавани от издателство „Персей”, но всъщност са само някакви десет години. След онази приятна инвазия на популярни съвременни руски автори през последните няколко години издателството ни „затрупа” с македонски автори, запозна ни с новите веяния на съседната литература, някои от които мерят ръст с най-добрите европейски и световни образци. Но отминалата наскоро година, 2019-а, отново ни представи един руски автор – Александър Бушков, с книгата „Вълчата глутница”. На задната корица четем, че с тази книга „той се връща към тематиката на най-популярния си роман „Лов на пираня”, но създава нова, оригинална и необвързана с никоя от поредиците му книга”. Съгласяваме се с твърдението и „се втурваме” настървено в 480-те страници на „Вълчата глутница”.

Съдържанието на романа, което може да се разкаже накратко, е следното. Богати и пребогати нови руснаци отиват за две седмици, срещу солидно заплащане, в специален концлагер от времето на Втората световна война, където артисти „играят” есесовци и пресъздават уж цялата тогавашна действителност, за да се развлекат и отпочинат. Но нещата се обръщат и от инсценировка лагерът се превръща в кошмар, по-ужасен от някогашните нацистки лагери. Неизвестно откъде и как появили се нови надзиратели се опитват да вемат парите и богатствата на лагерниците, използвайки позволени и главно непозволени и ужасни по своята жестокост методи, стигащи често до смърт. Трима души успяват да се спасят, но връщането към предишното положение се оказва зависещо от много условноси и реалности. На фона на това като че ли обичайно за Русия ежедневие авторът е успял да пресъздаде „новата Русия”, Русия след съветския социалистически период, и да покаже съвременната пазарна руска действителност. Заглавието не е случайно – така може да се определи обстановката във великата съветска страна в наше време (руският оригинал е от 2009 г.).

Действието на романа се развива в Сибир, в Шантарска губерния, а героите са от столицата Шантарск. Условно съдържанието може да се раздели на четири части, макар че първата е съвсем малка, а самата книга е разделена на три части. Но отначало това е „играта на концлагер”, т.е. почивен дом за богати буратиновци, където става запознаването с героите, повечето от които са представени чрез прякори и прозвища: Братока, Чиновника, Красавеца, Доцента, Борман, Синия, Везира и др. Трудностите са подобни на истинските – ставане рано, скапана (но не отвратителна) храна (с възможност да си купуват от лавката всичко, само без алкохол), работа през деня (копаене на никому ненужен изкоп), строга дисциплина (но не прекалено строга), скука вечер, карцер, лоши цигари. Строгостта се изразява главно в обръщенията към лагерниците – скапаняци, кафезници, пръчове, негодници, раирани, бандити, селяндури, лагерна въшка и още много други, а надзирателите са черните, гадини, питекантропи, орангутани и подобни. Главните герои – Вадим и Емил – са с истинските си имена. „Свободата” в концлагера, който е бил някога пионерски лагер, е дотолкова, че Вадим може да преминава (действително тайно, криейки се) през подземния проход, известен само на него, за да ходи до кухнята на любовна среща.

Втората част описва внезапно, изневиделица появилия се „нов ред”, по-жесток и от някогашния ред в нацистките концлагер. Официално става смяна на караула – старите надзиратели си заминават, идват нови. Новите ликвидират относителната свобода – ритниците са истински, хлябът се дава цял (затворниците да си го разпределят), отвратителното ядене (постната супа) е без лъжица, консервната кутия е без отварачка, водата от бидона е излята… Сякаш попадат в някакъв кошмар – наоколо крещят и бият истински съвсем истински есесовци. На първото събиране на плаца им разясняват, всъщност прочитат им новите правила. Появяват се няколко капо (един от които е техен съкилийник, гей), които следят за спазването на реда, изгарят се оставените на съхранение паспорти, шофьорски книжки и документи, по бодливата тел на оградата потича вече истински ток… Обръщенията към лагерниците скачат една скала по-нагоре – курвенски изчадия, тъпи индианци, задници, соколи насрани, добитък, който трябва да бъде натикан по пещерите. Нашият герой Вадим дори изказва предположение дали навън не е възникнал някакаъв преврат, антикапиталистическа революция, която да връща света към старото, припомняйки някои скорошни ръководители на метежи. Сред разговорите и умуванията на затворниците изкристализира мисълта, че тотален преврат като тамошния може да се очаква само от тяхната власт, която е непредсказуема. От „нашата власт може да се очаква всичко” – констатират те. „Подсъзнателно всички очакват някакви изненади от сегашния живот. Всички ние ходим като по тънък лед и се боим във всяка една минута да не рухнем под него, а там и акули плуват…”. И още: „Живеем като върху вулкан. Няма я увереността в околното” (стр. 80). Такава е настоящата действителност в Русия. При този разговор, осъждайки случилото се и изказвайки различни предположения и варианти, изведнъж разбират, че всъщност не знаят къде се намират – всички пристигнали с малко автобусче с боядисани стъкла и заключени отвън, пътували дълго, но нали е могло и да се въртят в кръг.

Разговорът завършва с връщането на Чиновника от „беседване с коменданта”, целият смачкан от бой, с обвита с парцал счупена ръка, с изтръгнати нокти на палеца и кутрето. Той разказва, че го питали за парите – 50 000 долара в дипломатическо куфарче – и какво направили, като отказал да им каже. И отново – днешна Русия. „Можеше със сигурност да се каже, че най-страшното, което плашеше в днешните безумни времена новия руснак, бяха точно тези своеволници и ненормалници… И се започваше преразпределение на черно, каквото никой, като цяло, не бе предвидил” (стр. 102).

Чиновника пръв повежда сметката с убити и умрели, изчезват и други, събитията следват с главоломна бързина. На едно от събиранията в „салона” за театър и концерт, а всъщност за издевателства и унижения на килийниците, съпругата на Вадим, която също е в лагера, сама разказва как и от кога му изменя. Съперник се оказва приятелят Емил, директор на фирмата му, на когото имал пълно доверие. Може да се разкаже и за други случки, но ще спомена само подигравката с водата, която предизвиква разстройство и зацапване на наличните им дрехи. И така „гол от кръста надолу” Вадим е извикан на събеседване с коменданта (настойчив разпит за скрити зелени) и после следва още един „разпит”, тъй като първият е прекъснат поради „чрезвичайна причина”. Вадим, успял и преуспял бизнесмен, с баща генерал-майор и съответните търговски заложби, е собственик на голяма фирма и притежава немалко ценности, от които се интересуват новите надзиратели, но притежава и бизнес знания и умения да печели, да заобикаля закона и да мами конкурентите. Той симулира „пропукване”, „поддаване” и признава за 50 000 долара, пращайки мнимите есесовци за зелен хайвер относно местоположението на парите. Разбира, че е време за бягство. До същия извод е стигнал още един колега от тяхната барака, който повежда със себе си четирима души плюс съпругата на Вадим и съперника му Емил. При преминаването на телената ограда двама загиват, Вадим, останал последен, се втурва към заветния подземен проход, но бива настигнат от оживелите трима, от които Синия, техният съкилийник, се оказва също не по-малко умен, наблюдателен и съобразителен. Едно-две убийства в кухнята и Синия решава да се втурне срещу лагера и войниците и да умре с достойнство, застрелвайки поне няколко човека. Останалите, т.е. Вадим, жена му Ника и Емил, любовникът ѝ, минават през прохода и се озовават „на свобода”.

Следва втората част на романа, която за нас се явява трета. Тримата бегълци са се запасили с храна и цигари от кухнята, но нямат понятие къде се намират. Веднага се появяват съмнения у Вадим, че Емил и жена му се готвят да го ликвидират и започва да се държи така, че да не попада под погледа на Емил и в такава ситуация, в която би „изчезнал” без следа. И на свобода, и в най-неприятната и безизходна ситуация човек за човека е вълк – Емил и Ника действително замислят убийството на Вадим. Ника, дъщеря също на бизнесмен, разглезена и свикнала на всякакви удобства, мислеща само за себе си, за накити и покупки, се оказва пълна негодница и след бягството – държи се за Емил, не говори с Вадим и го гледа с презрение. Преживяванията им са подплатени с описание на девствената картина на сибирската тайга. Но прекрасните природни гледки не затъмяват последните преживявания в лагера, особено на Вадим, който си спомня постоянно, а мисли, че и другите двама помнят как на „концерта” надзирателят накара Вадим да пусне въжето над двамата любовници, легнали по заповед на коменданта в любовна прегръдка, и щеше да ги убие, ако не беше номер, шега, издевателство над всичко човешко. И те, естествено, не загинаха. А е толкова примамливо и възможно за Емил да стане собственик на фирмата. Бил е дългогодишен неин директор, знае всичко относно управлението и реда в нея. В интерес на истината той не е от Шантарск, а обикновен, беден селянин от Сибир, издигнал се е със свои сили до директор на голяма шантарска фирма. И тук се редят случки и събития, изненади и срещи и руска действителност: избягал войник от държавната армия, селца без ток, липса на телевизия и леки коли, стрелба по тях, без реална полиция (единият срещнат полицай се оказва побъркан, ненормален селянин, а другият – не толкова старателен служител), не говоря за интернет, фейсбук и пр. Научаваме и за нов вид робство, колхозно – собственици на чифлици ловят хора по полето и селата и ги заставят оковани да им работят, като след свършване на сезона (най-често става въпрос за прибиране на картофи), ги пускат да си отидат. Налага им се да крадат дрехи, защото с раираните от лагера хората веднага ги свързват със затвора, да задигнат кола, да преминат с направен саморъчен сал (от една закотвена лодка) през голяма река, срещайки парахода „Достоевски” с чуждестранни туристи, който обаче отказва да ги вземе, приемайки ги за скитници. Измамват ги с банкнотата от сто долара, която даде капото на Ника на „концерта”, убиват самотно живеещ чиновник в жилището му, където намира смъртта си и Емил, и двамата съпрузи тръгват за гарата, но автобусът за съседния по-голям град изобщо не идва, което било обичайно за това не съвсем малко градче.

И тук навлизаме в последната част. На автогарата пристига газката на геолозите, изучаващи неизследвани места. Те обещават на двамата да ги закарат до близкия град, откъдето могат да вземат влак за Шантарск, но ги отвеждат в селото, където са отседнали, като, така да се каже, ги „заробват” поради липса на хора за работа (още един вид робство). Обещават им, че след две седмици и нещо или без нещо ще ги върнат в Шантарск. Те са без документи, градът е далече, условията тук са поносими, храната – добра. Ника се заема с готвенето, а Вадим тръгва с геолозите на проучване за електрозахранване на района, незасегнат досега от цивилизацията. Селцето е малко, само с един магазин, няма болница, няма поща, няма телефон, няма хора с коли – пак обичайно и нормално за там. Геолозите са хора различни, един от тях също бил „хванат” като тях, но му харесало и вече трета-четвърта година ходи с групата, ръководена от Паша (Пабло) – млад, строен хубавец, строг в работата като началник, но иначе приятел на другите. Ника веднага „ляга” с Паша и не иска да знае нищо за Вадим. Времето е хубаво, природата – девствена и прекрасна, селската мома, съдържателка на бакалията, дащна, хубав, безгрижен живот. Почивните дни и вечерите са пълни с пиянско веселие до смърт. Има още една геоложка група с началник възрастен пияница, който гледа работата си през пръсти и с чиято група спорят и си съперничат. Минават две седмици, изпращат другата група, а нашите остават по настояване на Паша, без да знаят защо – теренът бил напълно безперспективен. Но пристига някакъв таен гост при Паша, той оставя геолозите да пият неограничено вино и тамошна бира – „какао”, но у Вадим се поражда съмнение, не ляга да спи и през нощта проследява Паша и госта и разбира, че са попаднали на имане, за което се носят легенди в селото и околността. Вадим се опитва да говори насаме с Паша, предлага му да делят имането, като му показва, че знае всичко. Но Паша, уверен в себе си, отказва. Вадим споделя с геолозите и те се нахвърлят срещу началника си. След кратък спор, при който се договарят да делят поравно, само на Паша да дадат три дяла, всички са доволни и започват да си правят сметка за какво ще използват парите. За успешния завършек на експедицията и проучването Паша им дава кашони с водка „Абсолют”, а той се оттегля нанякъде. След първата чаша почти всички падат мъртви или отровени, само Вадим, който не опитва водката, веднага изтичва в къщата, където живеят Паша и жена му, сещайки се, че в селото е дошъл още един гост с кола. Там вижда как новият се опитва да изнасили Ника, хвърля се върху него и го ликвидира. Вижда Паша също паднал на пода, в изкривена поза и конвулсии… Същата история – за златото все ще се намери кой да се кандидатира и то не за да получи дял, а за да го присвои всичкото за себе си.

Кратък разговор с Ника, на колата и… вкъщи, т.е. в офисите на фирмата. Пристигането им предизвиква шок – няколко дни преди това се е разбрало за „нацисткия концлагер” от една спасила се жена и след като най-накрая повярвали на разказа ѝ, се втурнали да разследват, но намерили всичко изгоряло и полято с киселина. Затова по инициатива на близките на Ника ги били опели и „погребали”. Краят на романа сам по себе си е достоен за нов роман.

Искам да кажа и нещо критично. Романът е разделен на части и глави, всяка глава е със заглавие, но съдържанието не е изнесено нито накрая, нито в началото. Няма как да потърсиш нещо за справка. И още – на последната страница са отбелязани редактор и коректор, но има грешки, както пунктуационни, така и за пълен и кратък определителен член, а не са малко и техническите грешки. 

Проф. дфн Стефка Петрова е родена през 1938 г. в с. Радювене, обл. Ловеч. Дългогодишен преподавател в катедра „Български език“ на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Авто на научните трудове: Българският език като чужд (1997), Испански език. Фразеологизми, идиоми. Умалителни имена (2005), Испански език. Овладяване на лексиката (2009), Сложно изречение и езикови равнища (2008), Асиметрията в езика (2008), Морфологични ситнежи, глагол (2009) и др.