Бай Лупо чу, че щяла много да се търси вълча урина. Сам министерът, как му беше името, го казал по тевелизора, говореха хората. И той реши да не губи време, а да бъде пръв.
Затова още по тъмно застана на старта, задяна двуцевката и се насочи към гористия масив на час път от селото.
Името му беше друго, но всички му викаха Лупо, защото, нещо като го ядосваха, все викаше: Ще те лупам!
Ще те лупам, ще те лупам, и оттам Лупо.
По пътя обмисляше как да реши задачата. Ще гръмне вълка, без да го убива. Само ще го обездвижи. Беше си препасал на кръста едно тънко и здраво въже. С него сетне, като гътне вълка, ще го върже, ще направи една шейна от лескови клони и ще го дотътри до вкъщи. После?
Бай Лупо вървеше и мислеше.
После ще направи една тясна като тунел клетка, да не може вълкът да се върти. Отпред ще го храни със солено месо, за да пие вълкът много вода. А отзад ще върже на пикалото му една гюдерия. И туй то. Вълкът, като уринира, той ще изтисква гюдерията и готово. И докато другите се туткат, бай Лупо вече ще е напълнил цяла тенекия с вълча урина.
Междувременно ще отиде при горския, за да търси среща с министера, как му беше името, нали горският е от неговото ведомство. И докато другите се туткат, бай ти Лупо вече ще е с едни гърди пред всички.
В тези работи най-важното е да си пръв.
Дали от вървенето или от мисленето, от главата му текна пот. Бай Лупо обърса челото си с ръкава, спря, откачи манерката, която беше напълнил наместо с водица със стооктаново гориво и хубаво си смукна. И отново потегли.
Скоро гората се видя. Ама като я наближи, бай Лупо се изуми. Отдавна не беше идвал насам. Помнеше гората като истински лес. А сега видя, че е много оредяла, от различни посоки в нея се забиваха като ками черни пътища, по които, като понавлезе навътре, зърна и наредените за извозване отсечени и очистени от клоните трупи. Скоро разбра, че в тая гора и да е имало някога вълк, сега вече няма.
По обратния път го напече и потта отново рукна от главата му, само че тоя път беше не от силна мисъл, а от чист яд. Но бай Лупо не беше човек, който лесно се предава.
Много ти знаят там по министерските кабинети кое е вълча урина и кое кучешка. Ще задейства същата процедура, само че с Вълчан, неговото собствено куче. Хайде холан. Много знаят ония горе.
Ама Вълчан, който беше старо и патило куче, сякаш разбра какво му кроят и през една дупка в оградата щукна в полето, та се не видя. Бай Лупо толкова се ядоса, че запъна пушката и се закле, като се върне Вълчан, направо да го гръмне на място. Няма да има урина, ама няма да има и Вълчан.
И от яд надигна манерката и я свърши. Реши да се опъне малко на пейката под лозницата, пак да премисли нещата. Той беше стар кремик, една манерка не можеше, и дума да не става, да го събори, но трябваше да си подреди инвентара в главата. След малко задряма.
Като се надигна, беше му се допикало. Тръгна към нужника и изведнъж се сепна. Чакай бе! Откъде ще знаят ония горе коя пикня каква е. А и да знаят, като бързат толкова, хич няма и да проверяват по разните му раболатории. Затова отиде до дама и изрови една празна тенекия от сирене. И хоп, тенекията зазвъня и той свърши работата вътре.
Сетне, с чувство за добър старт, тръгна да търси горския, да му направи контакт с министера, как му беше името.
Бай Лупо знаеше, че най-важното в цялата работа е да си пръв.
