Начало Книги Вълшебната лудост на духа
Книги

Вълшебната лудост на духа

2061

Интервю на Владислав Христов с Лора Динкова

В предишната си книга поставихте диагноза на тишината, пет години след това нарушихте тишината с новата си стихосбирка „Внезапни сънища”, пазите ли още тишина в себе си и в какви моменти я търсите?

Човекът е същество, изтъкано от липси и несъвършенства. Цял живот се измъчва от своята тленност и от „свръхземните въпроси, които никой век не разреши“, както споделя Яворов. Поезията е шанс, даващ на хората излази, чрез които да преодолеят самотата и изгубеността си в света, да получат кратка утеха, че отвъд видимото има невидими пространства, където нашите мъртви не са съвсем такива. В този смисъл без тишината няма как да дочувам онова успоредно ехо, което ме доближава до онези, които обичам и които не мога да докосна. Тишината е пробив в непознатото в мен, но и в непознатите хоризонти, до които всяко талантливо писане има достъп.

Заглавието на новата стихосбирка – „Внезапни сънища“ – не се появи „внезапно“. Имам сънища, които предизвестяват важни събития в живота ми, уви, не хубавите. И не мога да променя нищо, стоя сама със знанието си. Това вероятно е и една от най-точните дефиниции на поезията – внезапни думи, но в точното време, които успяват да овладеят за кратко хаоса и да създадат нови смисли за живот.

Ние хората сме подвластни на внезапността, а времето, в което живеем, носи несигурност, която допълнително ни кара да се чувстваме крехки и уязвими, помага ли ви поезията да се справите с това усещане?

Всяко време носи несигурност, която човекът „преодолява“ по различен начин. Поетите са едни от най-ранимите хора, защото имат сетива за случващото се вън и извън тях. В този контекст поезията не само има необходимост от трудни времена, но и благодарение на тях се раждат най-съкровените произведения.

От друга страна, няма човек, доволен от времето, в което живее. Както във филма на Уди Алън „Midnight in Paris”, където всеки страда посвоему, но е възможно да си създадеш алтернативни светове на доброто, които да те пазят в крехкия и до болка познат свят. Поезията ме утешава. Всъщност единствено поезията и сънищата са онези необясними проявления, благодарение на които съм убедена, че отвъд тленността има непознати пространства, които чистите души обитават.

Бих нарекъл „Внезапни сънища” любовна книга, как се пише за любов без поезията да звучи сантиментално и клиширано?

Любовта е открехване на непознатото вътре в нас, което ни провокира към житейския риск тя да бъде осмислена (и преживяна) през неизвестното в Другия. И все пак не е редно да си позволяваме окончателно категоризиране и „заключване“ на понятията за любов във финална определимост/опредметимост. Колкото и да са различни по своята епоха, провокации и стратегии, те се включват в общата история на любовното чувство, което непрекъснато ни дава поводи да смятаме неговата изчерпаемост и предвидимост за невъзможни. Само и единствено с чисти сетива и с любов се пише за любов.

Писането е вълшебна лудост на духа, независимо от проблемите, които поставя. За мен стойностната поезия е онази, която провокира умовете и сетивата, доближава се до непознати светове и прави по-видими замъглените хоризонти на отвъдното.

Смъртта като тема често присъства в стихотворенията ви, може ли смъртта да бъде „изписана” чрез поезията, да бъде по някакъв начин надмогната?

Смъртта подхранва опитите на човека в света на реалното, но и в пространството на непознатото. От една страна, тя е край, след чието случване човекът загубва статута си като такъв сред хората. От друга страна, смъртта е своеобразно приобщаване на мъртвия с непознатото, тайното, непозволеното, което е отнето като предварително знание в живота. Битието като път към смъртта дава на човека свободата да мисли за отвъдното през различните оптики на своя опит. Същевременно с това страхът от смъртта проблематизира живота, скъсява още повече дистанцията между живото и мъртвото.

Без да бъде претенция, писането е знание, което проектира светове и разширява духовните обеми на човека. То се съпротивлява срещу застиването на живота и инерцията на мисленето. Поезията ни показва защитени откъм зло пространства във Вселената. В някакъв аспект тя измайсторява непонятен порядък, където смъртта е невалидна категория. Поезията успокоява крехкия човек, защото умее да превежда езиците на отвъдното на разбираем за всеки език.

Споделяте, че поезията за вас е „превеждане на божественото на познат език”, чувствате ли боязън, когато навлизате в тези божествени територии? Как преодолявате страховете си?

Страховете никога не могат да бъдат напълно забравени, защото ние сме зависими от тях. И по-добре – ако бяхме безстрашни, нямаше и да помислим колко необходимо ни е изкуството във всяко едно време. Убедена съм, че единствено чрез чисти помисли и добри дела бихме могли да защитим умовете си от повсеместната посредственост и яростната атака, която заличава чувствителността на почти всички хора в крехкия свят, който обитаваме. Човек е добре да формира своя живот смислено, изграждайки носещо смисъл отношение към хората и света на ценностите.

А относно божествените пространства и писането – не, не изпитвам боязън, когато навлизам в непознатите-познати територии. Преди да се появи дадено стихотворение, усещам необяснимо сгъстяване на сетивата и знам, че трябва да го напиша, без да предполагам какъв ще бъде краят му – сякаш наистина някой ми диктува, а аз просто записвам казаното.

Отвъд тъгата вярвате ли в поезия на радостта? Позволявате ли на щастието също да бъде движеща сила в поезията ви?

Истината е, че никога не знам какво ще се появи. Разбира се, всяка поезия е част от вътрешния свят на своя автор, от преживяванията, емоциите, загубите и липсите в него. Малкото ми щастливи стихотворения се опитват да покажат, че любовта противостои на смъртта, но не могат да избягат напълно от познатата тема за онова, което пречи на животите ни да бъдат пълноценни по независещи от нас причини. И друго – поезията на радостта е по-скоро поезията, създадена за деца, както казва Далчев, единствено при тях снегът е бял и чист, но ние не можем никога да се завърнем към онова невинно време, в което думата смърт е непознато понятие.

„Паметта е подсъдима”, казвате в едно от стихотворенията си, какво не трябва да забравяме от случващото се днес?

С риск да заобиколя въпроса ви и да отговоря обобщено – не бива да забравяме, че онова, което ни отличава като хора, е нашата емоционална съпричастност и че всяко добро/добротворство задвижва енергиите на съзиданието и съпричастността, които са неизменна част от Градежа на един по-справедлив и хуманен свят.

Що се отнася до случващото се днес: митовете се развенчават трудно, на тяхна страна е винаги възторгът на колективното съзнание, така че нека бъдем внимателни – и в прочитите, и в оценките си.

Въпреки че сте от едно поколение с поетите, родени в края на 80-те, рядко можем да ви видим на поетични четния и литературни сбирки. Сама ли избрахте такъв публичен образ или по-скоро средата го наложи? Какво мислите за враждите в литературата?

Четенето на стихотворения пред публика за мен е себелюбие, всички тези случвания са еднообразни; мимолетното безсмъртие на показността, на кратката слава, свързани с фалшива гордост, изкуствени ценности и въображаеми обиди. Не харесвам изкуствените хора, а повечето премиери и четения са свързани единствено с панаир на показността, а той няма нищо общо с таланта. Моето поколение сякаш прекалено много си повярва в желанието си да бъде провокативно и постмодерно, без да разбира от литература, от натрупване на прочитите и ясен поглед към себе си. Липсата на самооценка и желанието за кратка популярност вреди на мнозина, защото евтината слава няма роднинска връзка с писателската дарба и с онова, което ситото на времето ще остави като истински стойностно.

Относно враждите в литературата – как е възможно човек, отдаден на словото, да се занимава с подобни тщеславни прояви? Отговорът е ясен – такъв тип хора нямат нищо общо с онова слово, за което си говорим и са по-скоро временни явления в така и така пренаситената ни от нови книги и автори литература.

Няма как да не попитам за вашия дядо – поетът Иван Динков. Какъв беше той като човек, извън писателството? Как се предпазвате от това ореолът му да не повлияе върху вашето писане?

Иван Динков беше смел, до болка директен, неприемащ лесните похвали, но знаещ трудните истини. Сякаш всяко едно от стихотворенията му е форма на облог със смъртта. Облог, който винаги поетът печели, защото чрез словото си я преодолява.

Имам ясен спомен как идва на гости вкъщи, аз съм на около десет годинки, пита ме дали пиша, а аз споделям, че си имам дневникови тефтери, а той ми казва, че от всяко нещо може да се напише разказ. И тогава моето детско въображение измайстори първия и последен разказ в живота ми – за пепелника и двамата братя Пепел и Ник.

Мисля, че сме много различни като поетика, но и едновременно с това сходни по общата тема за смъртта. Никога не съм се замисляла, че трябва да се предпазвам, когато пиша. Човек е хубаво да напише само онова, което не може да премълчи. И по-добре това да не бъде твърде често, защото всяка натрапливост в словото води до видими прояви на неистини, графомания и псевдоинтелект.

Лора Динкова е родена през 1988 г. в София. Завършва българска филология с магистратура по литература и кино в Софийския университет. Доктор по филология към катедрата по българска литература в СУ. Автор на поетичната книга „Отключено безвремие“, която печели през 2012 г. награда в конкурса за дебютна литература „Южна пролет“. През 2013 г. е носител на приза Най-добър млад славянски поет от Международния славянски поетичен конкурс в Харков, Украйна. През 2014 г. излиза втората ѝ стихосбирка „Осиновени думи“, а през 2018 г. – третата ѝ поетична книга „Диагноза тишина“. Носителка е на специалната награда за поезия от Националния литературен конкурс „Яна Язова“ (2019). Нейни стихотворения са превеждани на италиански, френски, полски и руски език. Публикува статии, рецензии и литературна критика в българския културен печат. Хоноруван преподавател по българска литература в Софийския университет (2019 г.). Носител на Специалната награда от Националния конкурс за поезия „Теодор Траянов“ (2021).

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Работи като журналист и фотограф. Носител е на множество отличия от български и международни конкурси за хайку, поезия и кратки прози. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и др. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку“. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Автор е на книгите „Снимки на деца“ (2010), „Енсо“ (2012), „Фи“ (2013), „Германии“ (2014), „Обратно броене“ (2016), „Продължаваме напред“ (2017), „Комореби“ (2019), „Писма до Лазар“ (2019).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display