Кирил Кадийски изкачи много планини. Стигна връх, до който малцина световни поети са стигали. Сега е застанал там и снизходително ни наблюдава. Той имаше дарбата да гледа отвъд. Дали ни е казвал всичко, което е виждал… Подозирам, че не.
Можеш ли да чуеш звука от пляскането с една ръка
Дзен коан
Беше човек, който през повечето часове на денонощието живееше като поет. Не търсеше поезията; тя го намираше. Висок, гръмогласен, червенокос – сигурно планетата Марс бе на асцендента му – остър камък, понякога заядлив, държеше се почти хулигански в литературата, пламенен полемист, друг път – благ, добронамерен, забързан за среща с плик в ръка, изпълнен с книги, жилещ с ирония, владеещ формата като никой друг от живите поети, наричан от неприятелите формалист, написал неимоверен брой великолепни стихове и създал своя собствена оригинална поетика. Търсил съм общото между стиховете му – теми и похвати. А непосредственият повод е последната му стихосбирка „Звездна каторга Новата Герника“ (издателство „Колибри“, 2025). За мен най-интересна е поетиката на Кирил Кадийски, всичките му „номера и хватки“, цялото му каламборичкане с езика – казвал ми е, че българският език е невероятно богат, цветен, позволяващ неизчерпаеми и непреводими игри на думи. Убеден съм, в бъдеще ще се пишат студии по темата. Днес предлагам бележки, които Кирил приживе видя, прочете и хареса.
1.
Кирил Кадийски – колко чудно – оказва се, притежава вълшебен цилиндър, изпълнен с изненади – хималаи от сонети, родопи от палиндроми, алпи от чудати рими, пиринеи и пирини от каламбури, – ако бе сред нас, сигурно щеше да напише сонет върху връзката и подобието на Пиринеи и Пирин – амазонки и волги от чудесни преводи, ямбичене до насита, а пък днес става така, че взел и прескочил цял милениум, прелетял над Страната на изгряващото слънце и се завърнал с наръч дзен стихове. И ето – вади ги, както илюзионист зайци и гълъби от своя магически цилиндър.
Какъв чудак!
2.
С раждането си ти правиш първото вдишване, със заминаването си извършваш последното издишване, а между тях се точи твоят живот, вдишваш – раждаш се – издишваш – заминаваш си, а в паузата между – в микроскопическата пауза – се крие Богинята Цепка, и от загадката на Непроявеното извира с плач Битието, ако успееш да го осъзнаеш, ставаш просветнат.
3.
В сонета „Гонг“ поетът се оплаква на висок глас от Времето:
О, този гонг сияен… Но вечер някой вяло
го удря пак и всичко започва отначало.
Слънцето е онзи гонг, който отмерва часовниковото време, бронзовият гонг отмерва времето за дзен монасите – психическото време, и макар че Кадийски никак не прилича на монах, той постига вглъбяване по обиколни пътища. Знаем – колкото е по-талантлив един поет, толкова по-голямо Его има, Кадийски е добър пример, но ето че идва неговият пореден номер – в поезията му Егото се смалява колкото синапеното зърно, ти се питаш: как го прави?, а е просто – задава въпроси (в дзен това се нарича коан), признава си, че не знае отговорите, отправя въпроси към Битието (Бог?), към Природата (Бог?), към Времето (Бог?), и най-често въпросът започва така: О, или Защо, или Как, или Кога, води се диалог между Аз (вътрешния човек Кадийски) и Създателя, в даден момент се просмуква усещането, че те са едно и също – Наблюдател и Наблюдавано стават единно цяло, и се разцепват атомите на думите, взривява се дуалистичният Свят, в който живеем, появява се стихотворение. Най-често – сонет.
4.
Не зная как пишеше стиховете си Кадийски, но си представям: той готви, хапва, мие чинии, чете и внезапно забръмчават думи, образи, чува трясък, стържене на налчета на ботуши или почукване на токчета, стихотворението се изплъзва от Цепката – дохожда от Непроявеното – и той го записва, а когато пише – пише, когато говори – говори, когато спори – спори, живее в момента и за момента. Това състояние на немислене и неправене е белег на таланта.
5.
Талантливият човек вижда Битието в движение и е изумен от неговата менливост, от бягството му, чува копитата на миговете, иска да спре това – О, миг, поспри! – и в крайна сметка съзнанието става несигурно, и се появява неистов стремеж към сигурност, и това е главният човешки проблем: желание да бъдем сигурни в бързо променящ се несигурен свят, и колкото повече сигурност постигаме, толкова повече сигурност желаем, затова в „Езикът на плача“ Кадийски пише:
И моят внук проплака. Проглуши
света. Във Вавилон да чуят даже:
За истината са достойни само Божите уши
и само немият – способен да я каже!
Ето го прозрението – Истината не може да бъде изказана с думи, думите са символи на нещо неведомо, невидимо, нечувано, невиждано, тя стига при нас опосредствано – думи, мисли, чувства, но това са само отражения, картинки, отблясъци.
6.
Казват, сонетът е като корсета. Стяга, но придава класа. Хайку е друга бира, и ако си изпил няколко бири, като нищо можеш да се осмелиш да твърдиш, че хайку е сонетът на Дзен поезията. Да, имат общо – определен брой стихове, катрени и терцини, и определен брой срички.
В сонета „Вечерен хълм“ тъгата е главно състояние на съзнанието, в дзен има категории, измерващи степента на печал – четири на брой, нещо като измерителна скала, и като я приложим, определяме емоционалното състояние на поета в този сонет като трета степен, наричана „аваре“, а това е тогава, когато усещането е свързано с есента, с чезненето на света, с мъгли и тишина, и този сонет е показателен, с него се открива сборникът „Сонети“ от 2022 г., отново – чудесното издателство „Колибри:
Вечерен хълм. По голото му било
пълзи каруца със сено. И върху облака зелен
насядали са ангелчета. Всичките от мойто село.
Дърветата край пътя почват пак игра на прескочикобила
и бавно влизат в селото. И този ден
ни изоставя вече. И мракът ни напада смело…
По прищявка на поета сонетът е обърнат с главата надолу – започва с терцините и завършва с катрените.
Гледната точка тук е подвижна – веднъж гледа реалността през телескоп, друг път – през микроскоп. Съотношението между зрителни и слухови съставки е три към едно. Поетът е зрителен тип, очите му поднасят повече информация за реалността.
Любопитно е да анализираме гласните звуци.
Еее ъ о ооо у ио
Ъ и аа ъ ео ъу оаа ее
аяаи а аееа
иие о оо ео
Гласната А се повтаря осем пъти. С А започва Аз, тази буква съдържа личността и индивидуалността на човека. Повтарянето на А осем пъти в първата терцина показва че егото на автора е силно, крепко, здраво, не боледува и прецежда енергиите на света през своята лупа.
Интересно е повтарянето на О – точно десет пъти. Когато детето се учудва, закръгля уста, издава едно дълго ОООО. Въпросителните при Кадийски са неизброими, те са обикнат препинателен знак, заедно с удивителната. Поетът продължава да се учудва на света и ставащото, детето в него е будно.
На трето място – седем повторения – намираме буквата Е. Когато сме недоволни и оспорваме, ние произнасяме дълго ЕЕЕЕЕ. Кадийски е недоволен от устройството и състоянието на Вселената и Битието, възправя се срещу Създателя и ръмжи: ееееее!
Буквата И се повтаря пет пъти. С И започват думи като Истина, Искам, Искреност, Изследвам… Кадийски търси връзка между явленията и свързва елементите на ставащото със своето И. И това… И онова… И горе… И долу…
Пет пъти срещаме буквата Ъ. Този звук човек издава тогава, когато не знае как да определи, как да продължи – ЪЪЪЪ.
Съгласните –
вчрн хлм п глт м бл
плз крц сс сн врх блк злн
нсдл с нглчтл. Всчкт т мт сл
това са съгласните в първата терцина в сонета.
Съгласните в терцината са интересни със своите съчетания. Най-повтаряна е буквата Л в съчетание със С, Б, Д, П, З. Основата е буквата Л. С нея започват Лов, Любов, Ляво, Леност, Лутам, Ливада… В съчетание със З получаваме ЗЛАТО, ЗЛОБА, ЗЛИНА.
В съчетание с П имаме ПЛАХ, ПЛЪХ, ПЛЪТ, ПЛОСКО…
Любопитно е едно изключение – Л в съчетание с К, но в обратен ред.
ЛК – ЛЪК, ЛЕК, ЛУК, ЛЕКОТА. В това съчетание между двете букви К и Л задължително присъства гласна.
БЛ – БЛАТО, БЛАГО, БЛЯСЪК…
Остават съчетанията СЛ и ДЛ. СЛЪНЦЕ, СЛАБОСТ, СЛЕПОТА, СЛАГАМ.
При ДЛ между Д и Л задължително се вмества гласна – ДЪЛЪГ, ДЪЛГ, ДЪЛБОК.
Това са кодирани послания и едно подробно изследване би доказало твърдението.
Богата и странна образност. Кирил виждаше света като художник, неслучайно поетът Иван Давидков му бе приятел и съмишленик – Давидков рисуваше, мисля, с маслени бои и в стиховете му имаше цветни картини.
Можем да срещнем яворовското – прижуря;
или дантевското – Слънцето – Великият солист;
или марин-георгиевското – Събуди се денят, космати вежди свъсил.
Културните пластове са толкова дълбоки и многобройни, необходимо е отделно изследване. Срещаме елински пласт – Стикс, Сизиф, Олимп, Зевс, Амалтея, културен – Брьогел, Рембранд, Моне, Мане, библийски – Голиат, Моисей, Йона.
7.
Отделно за римите. Беше влюбен в съставните рими.
При него те кипят и шумят – като отворени бутилки шампанско –
Яйцето – ръце то
Или
Не ще ни е – угощение
Или
Торище – спорещ е
Или
небесна мандра – Касандра
Или
Капчици мастило – мъстило
Или
От гара – ще откара
Беззаконие – за какво ни е
Или
Ала един – Аладин
Ползваше и особен вид рими – инджовки, така ги наричаше, поетът Никола Инджов ги е изобретил.
Мечка – мачка
Крия – кроя
Имахме обичай да си изпращаме стихове по електронната поща, и аз, заразен от неговия метод на игра с думите, веднъж му предложих за мнение сонет, в който римувах „палестинец – палец тинест“.
Той ми върна отлично предложение „палестинец – палец стинещ“.
Беше щедър.
8.
Кадийски бе фиксиран върху проявленията на злото в света около него. Хората са измъчвани от страсти – завист, алчност, злоба, ревност… След Грехопадението и слизането в материята Бафомет е яхнал всеки от нас и го пробожда с нажежени железни пръти. Любопитно е: семитите пишат от дясно на ляво (от бъдещето – към миналото, китайците подреждат йероглифите си отгоре надолу, бялата раса (арийците) пишем от ляво на дясно (от миналото към бъдещето). Следи от тези процеси са останали в някои думи. Например в английския live (живот), прочетено обратно, е evil (зло), а lived (живял), прочетено обратно, е devil (дявол). Преди Потопа, когато слънцето е изгрявало от запад и е залязвало на изток, хората са били леворъки. След Потопа това се променя и хората стават десноръки. Днес над деветдесет процента от хората са десноръки, което се свързва с преобладаващото развитие на лявото (рационалното) мозъчно полукълбо. Емоционалното, дясното, полукълбо е потиснато, чувства като милост, милосърдие, жалост, съпричастие, любов са потискани, неизразявани. Процесът на преодоляване на злото чрез израстване на човечеството днес се забелязва при така наречените амбидекстъри. Хора, които могат да работят и да пишат еднакво добре и с двете ръце. Двете мозъчни полукълба ще бъдат в равновесие и емоциите няма да бъдат потискани от ползата, печалбата. Някога.
А днес – войни, пожарища, смърти. В Новата Герника той прозира в бъдещето:
И синьото небе, и жълтите жита
От гарваните мъртви на главните
или главни са черните ята…
……………
Какво че днес просторът цял изрит е –
и синьото небе и жълтите жита
от гарваните мъртви на главните.
Днешната война – по неговия начин.
9.
С жабА от пяна жаби се жабурят
с шампанското на ручея пенлив.
Припича слънцето и ще му пламне абажурът…
Омълнено дърво със своя йероглиф –
добре че разбираем е за всички
езици – казва ни, че пети август може да е всеки ден.
Не, не. Дете, което все така със срички
се учи да говори, горският поток ни води право в Дзен.
Да се обърнем сега с лице към народа, както се казваше някога в светлото минало. И по-точно – към фолклора. При добро желание можем да открием безброй примери за дзен песни, приказки и поговорки. Пример: Борис Машалов пее игриво, а аз чувам така:
Дзен дзен, Ганке ле, Дзен баювата,
Хоп троп-момите, Хоп баювите…
С други думи – пейте, играйте, наслаждавайте се на живота.
В приказката за гостилничаря и Хитър Петър двамата се надлъгват трябва ли да се плати за помирисването на парата на вкусната бобена чорба.
Или поговорките: „Аз на Бога мъчно вярвам, та че на дявола ли ще ти вярвам?“, „Каквото мислят мишките, котката го разваля“, „С игла геран не се копае“.
Излиза, че поезията на Кадийски не е толкова екзотична. Това цвете – дзен мисленето – май е раснало и у нас.
10.
Веднъж простосмъртен запитал дзен мъдрец как да избяга от Зноя. (Зноят е огънят на страданието, разбира се). Мъдрецът рекъл: „Пристъпи всред самия огън“. „Но как ще се опазя от изгарящия му пламък?“. „Никаква болка вече няма да те мъчи“ отвърнал мъдрецът. Същата идея е изразил Данте в своя „Ад“: Данте и Вергилий откриват, че ако искат да излязат от Ада, трябва да прекосят сърцевината му – Центъра на Ада, където е окован Луцифер.
Не е чудно, че Кадийски преведе „Ад“.
11.
В Дзен има такъв коан: „Когато стигнеш върха на планината, продължавай да се изкачваш”.
Кадийски изкачи много планини. Стигна връх, до който малцина световни поети са стигали. Сега е застанал там и снизходително ни наблюдава. Очите му бяха странно сближени върху широкото бледо лице, приличаше ми на сова – птицата на мъдростта. Той имаше дарбата да гледа отвъд. Дали ни е казвал всичко, което е виждал… Подозирам, че не.
За него поезията никога не е била загадка. Или е била. Но беше загадка, от която той не се страхуваше. Обичаше я. За да я разгадава.
Пишеше – както дишаше.
